Живея в Улан Батор, Монголия. Дълги години страдах от сериозно сърдечно заболяване, при което тялото ми се пълнеше с течности. Когато се опитвах да се движа, почти не можех да дишам. Прекарах две години в инвалидна количка с мисълта, че умирам. Лекарите почти не можеха да ми помогнат и аз изпитвах страх от последиците от тяхното лечение.

Веднъж бях посетена от една приятелка. Тя доведе млад човек, който попита дали искам да се моля за него. Съгласих се, защото нямах никаква друга надежда. Просто исках да се почувствам по-добре. След това моята приятелка и други християни дойдоха да се молят за мене.

Малко по-малко започнах да се чувствам по-добре и дори дишането ми стана по-леко. След месец станах от инвалидната количка и започнах да ходя. С всеки изминал ден се чувствах по-силна. Новите ми приятели настояваха да правя физически упражнения, за да мога да се възстановя напълно. Тяхното насърчение и молитвите им ме спасиха. Скоро вече можех да посещавам малката им църква, за да присъствам на богослуженията.

Тогава се разразиха трагични събития. Един от синовете ми бе убит, а една от дъщерите ми почина. Изпитвах мъка и не можех да си обясня защо Бог е допуснал аз да се излекувам, а две от децата ми да умрат. След време осъзнах, че трябва да бъда благодарна за изцелението и да не допускам гнева да унищожи вярата ми.

Децата ми се удивляват на доброто ми здраве и аз им разказвам как Бог ме е излекувал. Лекарите също не можеха да повярват, че съм излекувана. Разказвах и на тях онова, което Бог е направил за мене. Разказвам на всички как Бог ме е изцелил и ги каня на църква. Знам, че в живота има слънчева светлина и мрак. И в двата случая Бог е с нас. Той бе с мене, когато бях болна, бе с мене и когато децата ми умряха.

Внуците ми, които живеят с мене, също посещават църквата и аз се моля останалите ми деца да приемат Бога за свой Бог.