Всеки родител знае, че децата се учат от примера му, нали? Колко ли много родители се терзаят, като виждат, че децата повтарят лошите им черти, а не добрите? Независимо от възрастта ни, е по-лесно да вършим зло, отколкото добро. Това е част от нашето естество на грешни хора. „Понеже не върша това, което искам, а онова, което мразя, него върша“ (Римляни 7:15). Кой ли не е изпитвал това?

От раждането си хората се влияят от силата на примера. Учим се да вършим повечето основни неща в живота като ходене, говорене и изразяване на емоции, като подражаваме на най-близките си хора. Като възрастни пак имаме нужда от образци за подражание и дори ако те не са съвършени, можем да се възхищаваме и да попиваме онези духовни качества, които са ги направили гиганти на вярата.

Тези седмица ще разгледаме по-подробно личните примери на двама гиганти на вярата от книгата „Исус Навин“: Халев и Исус Навин. Кое ги кара да изпъкнат в онова поколение и да изиграят ключова роля в живота на Божия народ през един от най-решаващите периоди в историята на Израил?

Името на Халев идва от еврейската дума keleb, „куче“, която присъства в Стария Завет винаги в негативен контекст. Обаче keleb се употребява в извънбиблейски писма и химни за изразяване на куража, издръжливостта и верността на слуга към господаря му. В това отношение Халев е верен на името си и през целия си живот проявява непоклатима вярност към Господа.

Вижте следните важни водачи на Израил, съвременници на Исус Навин и Халев: Самуй, Сафат, Исая, Осия, Фалтий, Гадиил, Гадий, Амиил, Сетур, Наавий и Геуил. Познати ли са ви?

Вероятно не.

Защо? Защото това са имената на другите десет съгледвачи, изпратени от Мойсей да разузнаят Ханаан. Те са забравени, не си е струвало да бъдат запомнени техните имена. Докладът им представя Обещаната земя като невъзможна за завладяване. Те възприемат себе си като скакалци в сравнение с гигантите, които населяват някои области от страната, и сърцата им се стопяват от страх пред „непревземаемите“ стени на укрепените ханаански градове.

Халев, като по-възрастния от двамата съгледвачи с положителен доклад, поема отговорността да представи друга възможност: вярата. Той е готов да защитава това, което знае, че е право, въпреки противопоставянето, дори да е застрашен от смърт: „Цялото общество каза да ги убият с камъни“ (Числа 14:10).

Халев никога не забравя обещанието на Господа, дадено чрез Мойсей: че той ще влезе в земята, където са стъпили краката му (Числа 14:24). Четиридесет години по-късно споменава собствения си доклад за земята според „каквото ми беше на сърце“ (Исус Навин 14:7; синодално издание). Докладът му се основава на неговото лично убеждение, че с Божието ръководство и помощ Израил ще може да покори страната.

За разлика от доклада на другите десет съгледвачи, който предизвиква страх сред израилтяните, Халев проявява абсолютно доверие и отдаденост на обещанието на Господа. Еврейската фраза, която буквално означава: „Бях напълно след Господа“ (Исус Навин 14:8), вероятно е съкратена форма от по-дълъг идиом: „Сърцето ми напълно следваше Господа“ или „Изпълних сърцето си, за да вървя след Господа“. За разлика от другите, които ходят след чужди богове и не следват напълно Господа, сърцето на Халев е напълно посветено на Него.

Същият израз е повторен още два пъти, което подчертава верността на Халев (Исус Навин 14:9,14). Собствената му характеристика хармонира с това, което самият Господ нарича „различен дух“ (Числа 14:24), отличаващ Халев от другите десет съгледвачи. Дори на 85-годишна възраст той продължава да бъде образец за това какво може да постигне Господ чрез хората, чиито сърца са напълно отдадени на Него и на каузата Му.

Халев разбира, че територията, която накрая ще притежава всяко племе, е пропорционална на степента, до която дръзват да изискат обещанията на Господа и колко земя са готови да пребродят чрез вяра. Божиите обещания не са самоизпълняващи се, в смисъл че ще се изпълнят независимо от нашата воля. По-скоро изискват вяра, придружавана от решителни действия. Еврейската дума ’ulay, „може би“ (Исус Навин 14:12), може да изразява страх и съмнения, но обикновено носи значението на надежда и очакване, че ще се случи нещо положително (Битие 16:2; Числа 22:6,11; 23:3).

В този пасаж Халев предлага дъщеря си Ахса за жена на този, който превземе Кириат-Сефер. Хотониил завладява града и спечелва ръката на Ахса. Историята е важна, защото още веднъж разкрива куража и вярата на Халев, както и готовността му да поема предизвикателства.

Показва също, че новото поколение израилтяни следва примера на тези гиганти на вярата – Халев и Исус Навин. Когато по-старото поколение приключи службата си, има готово ново поколение, което ще продължи да изпълнява Божия план за Израил.

Това донякъде прилича на молбата на Халев към Исус Навин: „Дай ми тая планина“. Ахса, подтикната от съпруга си, проявява същата вяра и решителност като баща си. Със своята решителност и смелост тя продължава примера на Халев за изпълняване на обещанието да завладеят земята.

Земята наистина е дар от Яхве за Израил, но народът трябва да я завладее, като изисква обещанията на Господа с вяра и кураж. Решителността на Ахса е предобраз на упоритостта на онези жени в евангелията, които няма да бъдат отклонени от тълпата или учениците и няма да се откажат, докато не получат благословенията на Исус за себе си и за семействата си.

Дългите списъци с имена, които очертават границите на териториите, определени за израилевите племена, стоят между докладите за земите, определени за двамата герои Халев и Исус Навин, от първите разузнавачи. Халев пръв получава своето наследство, докато Исус Навин го получава последен. До този момент той е разпределил земята на израилевите племена, сега е време те да дадат на Исус Навин наследството му.

Градът, който получава Исус Навин, е Тамнат-Сараи, име от две части. Първата, Тамнат, произлиза от глагол (manah), чието значение е преброявам или определям, и означава част или територия. Втората дума може би произлиза от еврейския глагол (serach) и означава излишък или остатък (Изход 26:12). Това наименование на града на Исус Навин може да се преведе като останала част или останала територия.

Името на града, който е избрал Исус Навин от онова, което е останало, свидетелства за благородния характер на втория водач на Израил. Той първо изчаква, докато народът получи своите дялове. След това не избира за собствено наследство една от гъстонаселените територии в страната или от най-внушителните градове, но избира скромен град или вероятно руини, за да го построи наново с усилен труд (Исус Навин 19:50).

Освен това Тамнат-Сараи е разположен близо до Сило, в околността на светилището, което показва какви са приоритетите му и към какво е привързано сърцето му. След като новороденият израилев народ е въведен в Обетованата земя и с Божията помощ е осигурено наследство за всяко племе и семейство, никой няма да се възпротиви, ако Исус Навин си поиска внушително наследство. Обаче той е доволен на скромен живот с фокус върху най-важното, олицетворявайки молитвата на Давид по-късно: „Едно нещо съм поискал от Господа, това ще търся – да живея в дома Господен през всички дни на живота си, за да гледам привлекателността на Господа и да Го търся в храма Му“ (Псалми 27:4).

Марко Якобони, невробиолог в Университета на Калифорния, Лос Анджелис, изучава функцията на огледалните неврони. Тези малки клетъчни кръгове се активират и когато извършваме определено действие – ако се смеем или прегръщаме някого – и когато наблюдаваме някой друг да го върши. Активността на тези неврони намалява разграничението между гледане и вършене.

Елън Уайт говори за това колко е важно да съзерцаваме характера на Исус: „Когато гледаме към Исус, получаваме по-ярка и по-отчетлива представа за Бога, а чрез гледане ние се променяме. Добротата и любовта към другите хора стават естествен инстинкт за нас. Изграждаме характер, който е копие на Божествения характер. Докато заприличваме на Него, израствайки, се увеличава способността ни да Го опознаваме. Все повече и повече навлизаме в общението с небесния свят и имаме постоянно нарастваща сила да приемаме богатствата на познанието и мъдростта на вечността“ (Уайт, Е. Притчи Христови. С. 355 – англ. изд.).

В обобщителната глава от „Посланието към римляните“ апостол Павел говори за две противоборстващи сили, които се опитват да оформят живота ни. От една страна, светът около нас с различните му влияния се опитва да ни принуди да влезем в неговия калъп, което води до оформянето ни отвън навътре.

За да противодейства на това влияние, Светият Дух може да ни преобразява отвътре навън, подобно на гъсеница, която се превръща в прекрасна пеперуда. Но за да стане това, трябва да посветим живота си на Бога и да Го молим да продължава доброто дело, което е започнал в нас (Филипяни 1:6). В края на краищата трябва да вземем съзнателно решение да живеем под влиянието на Духа миг след миг.

„Вярата на Халев сега беше съвсем същата, както когато свидетелството му беше различно от лошия доклад на шпионите. Той беше повярвал в Божието обещание, че Господ ще въведе народа си в Ханаан, за да притежава земята, и в това беше последвал напълно Господа. Беше издържал с народа дългото бродене из пустинята и беше споделял разочарованията и проблемите на виновните. Обаче изобщо не възропта, но възвеличи Божията милост, която го беше запазила в пустинята, когато братята му бяха загинали. Във всички трудности, опасности и напасти в пустинята и през годините на воюване след навлизането в Ханаан Господ го беше запазил и дори сега, на осемдесетгодишна възраст, силата му не беше отслабнала. Той не поиска за себе си вече покорена земя, а място, за което съгледвачите най-вече бяха твърдели, че е непревземаемо. С Божията помощ той щеше да изтръгне крепостта точно от великаните, чиято сила беше разклатила вярата на Израил. Не желанието за почести или възвеличаване мотивираше молбата на Халев. Смелият възрастен воин желаеше да даде пример на народа, който щеше да отдаде слава на Бога и да насърчи племената да покорят напълно земята, която техните бащи бяха сметнали за непревземаема“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. С. 512, 513 – англ. изд.).

„Това, което даваше на Халев кураж, което го пазеше да не се бои от човек и му даваше сила да застане твърдо и непоклатимо в защита на правото, беше вярата му в Бога. Когато разчита на същата сила, на могъщия Предводител на небесните армии, всеки истински воин на кръста може да получава сила и кураж да побеждава обстоятелствата, които изглеждат непреодолими“ (Уайт, Е. Адвент Ревю енд Сабът Хералд, 30 май 1912).

Ким Сун не можел да повярва, че мъжът затръшнал вратата под носа му.

Деветнайсетгодишният студент от Южна Корея ходел от врата на врата да кани хората на евангелизации във Филипините. Много от тях реагирали любезно, когато той и приятелите му чукали на вратите им. Но в този конкретен случай двадесет и пет годишният мъж се отнесъл грубо към посетителите. Не отговорил, когато единият попитал дали могат да влязат за малко. Просто затръшнал вратата.

Сун се почувствал засрамен и разстроен. Другият студент обаче не се притеснил. Сун не можел да разбере защо. Предложил да се върнат на следващия ден. Било понеделник, а евангелизациите продължавали до събота.

Във вторник студентите отново почукали на вратата. Същият мъж отново се показал на вратата и веднага разпознал посетителите. Изглеждал засрамен и ги поканил да влязат. „Извинявам се, че вчера затворих вратата“ – казал той.

Студентите поговорили за любовта на Исус и го поканили на евангелизацията. Срещнали се с него отново в сряда, четвъртък и петък. В събота мъжът решил да предаде сърцето си на Исус чрез кръщение.

„Обичам Исус Христос – казал той. – Искам да живея нов живот.“

Сун бил изумен. Докато наблюдавал кръщението, си помислил: „Този мъж се промени толкова много. Той е напълно различен човек в сравнение с човека от понеделник. Възможно ли е някой да се промени толкова много?“.

Сун бил мисионер по случайност. Не бил дошъл във Филипините, за да търси хора за кръщение. Живеел в Южна Корея, когато родителите му се намесили. Изпратили го във Филипините да учи английски и да стане медицинска сестра, а след това поискали той да работи в Съединените щати.

Когато пристигнал в избраното от родителите му училище, Адвентния университет във Филипините, Сун бил изненадан, че съучениците му ходели на църква в събота. Мислел, че всички християни ходят на богослужение в неделя. Но се изисквало да ходи на църква, затова посещавал църквата, където говорели корейски. Млади хора подготвили евангелизация с „Движение 1000 мисионери“ – организация, която е част от Южната Азиатско-Тихоокеанска дивизия към Църквата на адвентистите от седмия ден. Сун не говорел много английски и не знаел кой знае какво за Библията. Но се присъединил към студентите, ходещи от врата на врата, за да канят хора на евангелизацията. Докато търсел мъжа, който бил затръшнал вратата, той станал мисионер по случайност.