Книгата „Откровение“ разкрива Божия отговор за този грешен свят. В последните глави от нея човечеството отново получава достъп до дървото на живота, премахва се проклятието и пак сме допуснати в Божието присъствие. В някакво отношение „Откровение“ представлява преобръщане на „Битие“ и именно затова „Битие“ е важен ключ към разбиране на първоначалната поява на световните проблеми.

Един от най-важните въпроси и в „Даниил“, и в „Откровение“ е за управлението на света: последователност от човешки опити да се овладее една планета, която по право принадлежи на Бога, Който – щом завинаги приключи този ужасен епизод с греха и бунта – накрая ще управлява с правда.

Много дълъг процес води до този момент – хиляди години на експерименти с човешко самоуправление. Те никога не постигат успех: дори и най-висшите идеали винаги се провалят, често по ужасяващ начин. Следователно тъжната история на човечеството през хилядолетията не е нищо друго освен разкази за трагедията, причинена ни от тези пропаднали системи. И нещата само ще се влошават, докато най-накрая не бъде установено Божието „вечно царство“ (Даниил 7:27).

Едем е създаден като идеален дом за човешката раса. Но щом навлиза грехът, Бог няма друга възможност, освен да отдели човека от Градината и дървото на живота, поне за известно време.

Извън Градината, на хората се налага да работят усилено, за да осигуряват живота си. Той става все по-труден: трябва да живеем с болка и пот на челото (Битие 3:16-19). Първите ни родители са вярвали, че законният Цар ще осигури път обратно към Градината и са носели жертви при портите ѝ, очаквайки Божието изкупление, предложено още от самото начало на падналия в грях свят.

„Едемската градина остана на земята дълго след като човекът беше изгонен от приятните ѝ пътеки. (…) Тук идваха Адам и синовете му да се покланят на Бога. Тук подновяваха обетите си на послушание спрямо закона, чието нарушаване ги беше пропъдило от Едем. Когато вълната на беззаконието погълна целия свят и нечестието на хората предреши унищожаването им с воден потоп, ръката, която беше насадила Едем, Го взе от земята. Но когато в края всичко бъде възстановено, когато дойдат „ново небе и нова земя“ (Откровение 21:1), той ще бъде възстановен с още по-славно великолепие, отколкото в началото“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. С. 62 – англ. изд.).

Други обаче търсят човешки „решения“ на новите ни проблеми и виждаме раждането на градовете-държави, опит за създаване на по-лесен живот, а вероятно и възвръщане на изгубеното от Едем.

Някои четат за Нимрод и заключават, че е бил благороден герой, много подобен на победителите от езическата митология. Но когато Библията го описва като „силен на земята“ и „голям ловец пред Господа“, това не е комплимент. Той е велик по собственото си мнение и застава „пред“ Господа в смисъл, че отправя предизвикателство към Него. Това, което забелязваме в тези стихове, е разпространяването на бунта срещу Бога, който ще съществува, докато накрая не бъде напълно заличен.

В десетата глава от „Битие“ виждаме раждането на различни народи. Думата, превеждана обикновено като „народи“, е goyim, която може да означава и езичници. Битие, 10 глава казва, че човешката раса се е разделила на земи, езици, племена и „народи“ (Битие 10:5; Откровение 14:6).

Почти веднага след въвеждането на това понятие Бог призовава Аврам да излезе от един от онези народи, за да бъде различен от тях във всяко едно отношение.

Бог има намерение да използва Аврам за създаването на един народ, който ще бъде напълно различен от човешките царства. Няма да има друг цар освен самия Бог. Хората от този народ трябва да показват какво ще стане, ако човешката раса се върне към Създателя си. Израил е създаден, за да бъде благословение за „всички земни племена“ (Битие 12:3). Бог ги обсипва със светлина и привилегии, които не са виждани в света чак от времето на Потопа.

Това не е отделен човек, който свидетелства на една изолирана общност: това е цял един народ, който би могъл да разкрива славата на Божия характер, като постъпва единомислено и в сътрудничество с Бога. Забележете също, че според изговорените към тях думи те са толкова специални не само защото Бог им е дал „наредби и закони“, а и понеже изпълняването им ще накара другите народи да кажат: „Ето, хората от този велик народ са мъдри и разумни хора“ (Второзаконие 4:6). Колкото и прекрасни да са дадените на народа истини, ако не живеят според тях, ако не им се покоряват, това ще им донесе проклятие вместо благословение и смърт вместо живот.

Както казахме в началото, Израил не е трябвало да има земен монарх както другите народи. Обаче вярата на народа отпада и хората започват да жадуват за нещата, които имат „народите“, т.е. езичниците.

Важно е да отбележим, че молбата за цар е отхвърляне на Бога като Цар над народа Си. След като се е установил, народът е трябвало директно да отговаря пред Твореца и връзката с Него се е разкривала чрез светилището и службите в него, освен всичко друго. Искайки цар, хората ще си докарат същите проблеми като езическите царства: набиране на войници за царските войни, конфискация, данъци и други злини. Ще открият, че човешките владетели са склонни да властват за своя полза, вместо да управляват великодушно като Бога.

Освен това новата подредба на нещата ще бъде необратима: Израил ще получи това, което иска, но щом осъзнаят, че са допуснали сериозна грешка, ще трябва да живеят с нея. „В онзи ден ще протестирате поради царя, когото ще сте си избрали; но Господ няма да ви послуша“ (1 Царе 8:18).

Бог познава добре слабостите на Своя народ и още отначало предсказва, че Израил ще поиска да има земен цар. Те наистина го правят и голяма част от свещената история е свързана с последиците от това решение.

Прочетете Второзаконие 17:14-20. Забележете, че не Бог казва: „Ще им дам цар“, а по-скоро народът Му решава, че иска владетел. Господ постановява предпазни мерки, за да защити народа Си от някои злини на човешкото управление – въпреки че както показва историята на народа и на царете му, тези предпазни мерки често биват пренебрегвани.

Човек само трябва да прегледа историята на Израил, след като хората решават да си издигнат цар, за да види колко зле се развиват събитията под управлението на тези царе. Въпреки че някои от тях са по-добри от други, дори „добрите“ вършат зло (спомнете си за Давид и Витсавее). В много случаи народът е управляван от поредица от царе, които „извършиха зло пред Господа“ (3 Царе 11:6; 15:26; 16:30; 4 Царе 3:2 и др.).

И тогава, и сега всички човешки власти имат нещо общо: грешници управляват други грешници. Какво ли се е объркало?

Отношенията на Бога с Израил дават изобилни насоки за отношенията Му с новозаветната църква. Всъщност в много отношения народът на Израил е първообраз на грешките на църквата. Християните ни най-малко не могат да претендират, че са нещо повече от древния Израил, а и все още са доста податливи на същите изкушения.

Израил иска да има земен цар – молба, която води до моралното падение на народа. Царете стават все по-нечестиви, докато накрая Бог не допуска вавилонците да вземат в плен народа Му, за да поправи неговия път.

Нещо подобно се случва и в историята на християнската църква. Въпреки че тя не е трябвало да бъде организирана като езически народ, когато Константин се издига на власт и изповядва, че е християнин, вярващите изпитват облекчение: сега гоненията ще престанат! Това самò по себе си е благословение, но тогава на църквата ù хрумва, че може да използва императорската власт в своя полза.

Между християните в IV век се разразяват няколко сериозни диспута и когато самата църква не успява да ги разреши, са отправени молби към императора да се намеси. От този момент нататък Римският епископ започва да набира влияние, докато по-рано е бил старши епископ сред равни. Църквата моли държавата да се намесва в религиозните дела и щом държавата прекрачва прага, нещата отиват от зле към по-зле.

Също както при древния Израил, много от най-мрачните глави от християнската история са непосредствен резултат от компромисите на църквата със света. Както Израил се обръща към поклонение пред идоли и царете са покварени от апетита си за власт – до такава степен, че да принасят децата си на идоли – така и църквата постепенно възприема много от средствата и методите на езическата империя – до такава степен, че много верни вярващи стават мъченици, понеже са възприети като заплаха за тази институция, която обединява църква и държава.

Основната причина, поради която Бог е създал израилевия народ, не е да осъди останалата част от света, а да го спаси. Повечето от нас несъмнено се чувстваме осъдени, когато забележим праведно поведение в друг човек, следователно съществуването на Израил подчертава греха и егоизма на народите около тях. Вярващите, които живеят в хармония с Бога, разкриват ясно Неговия праведен характер, което убеждава по един естествен начин другите за грях. В идеалния случай животът на хората, които „пазят Божиите заповеди“ (Откровение 14:12), разкрива на другите Божия характер.

Обаче ако израилтяните бяха правили каквото трябва и каквото им беше казано, народите щяха да дойдат при тях с мир и с желание да разберат повече за тях и за техния Бог. За жалост, както показва Вавилонският плен, тези народи идват при тях да воюват.

Върховният образец за Божия характер е, разбира се, Исус – единственият Човек, Който го е разкрил напълно. Но Неговият съвършен пример, който несъмнено убеждава сърцата, представлява една покана (Йоан 3:16-21).

Крайната цел с установяването на Израил като народ е същата, каквато е Божията цел при установяването на църквата: Той копнее да използва народа Си, за да привлича грешници към Христос. Призивът на Тройната ангелска вест, разнасяна чрез църквата Му, не е отправена към неколцина избрани, а към „всеки народ, племе, език и хора“ (Откровение 14:6). Откровение 18:1 предсказва, че цялата земя ще бъде осветена от Божията слава преди завръщането на Христос.

„Тайната на беззаконието“ започна да провежда своето измамно и богохулно дело малко по малко, отначало крадешком и тихомълком, а след това и по-открито, когато силата ѝ нарасна и придоби по-голям контрол върху съзнанието на хората. Обичаите на езичеството си прокараха път в християнската църква почти неусетно. Духът на компромис и конформизъм беше възпрян за известно време от жестоките гонения на езическите царе, които изтърпя църквата. Но когато преследването се прекрати и християнството навлезе в царските дворове и палати, то изостави смирената простота на Христос и апостолите му заради разкоша и гордостта на езическите свещеници и владетели. А на мястото на Божиите изисквания постави човешки теории и традиции. Формалното приемане на вярата от Константин в началото на IV век стана причина за голяма радост. И светът, загърнат във вид на благочестие, навлезе в църквата. Сега процесът на изопачаване на вярата започна бързо да напредва. Макар да изглеждаше сразено, езичеството стана истинският победител. Духът му започна да контролира църквата. Неговите доктрини, церемонии и суеверия проникнаха във вярата и богослужението на мнимите последователи на Христос“ (Уайт, Е. Великата борба. С. 49, 50 – англ. изд.).

В съзвучие с въпроса в края на урока за сряда, не сме ли всички ние в опасност особено колкото по-дълго сме на земята, не сме ли застрашени да изоставим „смирената простота на Христос и апостолите“ заради великолепието, властта, похвалите и изкушенията на света? Ако си мислим, че не е така, заблуждаваме сами себе си.

След като станал адвентист от седмия ден, Педро Арналдо се сблъскал с проблеми в дома си в Бейра, Мозамбик. Затова пропътувал около 1000 километра на юг до столицата Мапуто и се преместил при сестра си и съпруга ѝ.

Всичко било наред, докато не отишъл на съботно богослужение в една адвентна църква. В същия ден сестра му и съпругът ѝ го извикали на разговор.

„Не можеш да ходиш на адвентна църква, защото това не е добра църква“ – казала сестра му.

„Ако откажеш да ни послушаш, ще трябва да напуснеш дома ни“ – заявил съпругът ѝ.

Педро нямал къде да отиде. Не можел да се върне в Бейра. Нямал никакви други роднини в Мапуто. Помолил се.

На следващата събота сестра му го спряла, докато се приготвял да тръгне към църквата. „Ще отидеш ли все пак на църква? – казала тя. – Когато се върнеш, ще трябва да си намериш друго място, където да живееш, понеже отказваш да се съобразяваш с правилата на този дом“.

Педро отишъл на църква и помолил църковните членове да се молят за него. Не бил разстроен. Знаел, че това не е конфликт със сестра му или със съпруга ѝ, а част от духовната битка между Бога и Сатана. Библията казва: „Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу световните управители на тази тъмнота, срещу злите духове под небето“ (Ефесяни 6:12).

Педро приел присърце този стих, както и следващия, който гласи: „Затова вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден и като надвиете на всичко, да устоите“. Решил да вземе цялото Божие всеоръжие, като устоява твърдо с Божията сила.

Когато се върнал вкъщи, му наредили да напусне дома. Той останал при един приятел за два дни. След това една жена от църквата го поканила да живее в къщата ѝ и да се грижи за нея. Бил свободен да ходи на църква в събота и не трябвало да се притеснява, че ще се налага да работи в Божия свят ден.

Десет години по-късно Педро отново живее при сестра си и нейния съпруг и взаимоотношенията им са добри. Въпреки че те не спазват съботата, вече не му забраняват да ходи на църква.

„Аз взех Божието всеоръжие – казал Педро. – Борих се и спечелих, и мога всичко чрез Христос, Който ме укрепява. Господ може да направи всичко. Просто Му се доверете.“

Благодарим за мисионските ви дарения, които помагат за разпространяването на евангелието в Мозамбик и по целия свят.