Студеният източен вятър смразяваше изнуреното ми тяло. Двамата със Сара се помолихме, след което аз се пъхнах в леглото. Звуците от хиляди африкански насекоми ме унесоха в сън.

Почукването на вратата ме стресна: “Доктор?” – гласът на Дейвид сякаш се заби в мозъка ми.

“Тук съм”, отговорих и едвам отворих очи.

“Един от пациентите е починал. Семейството пристигна с волска каруца, за да вземе тялото за погребение в селото. Аз не мога да отворя секретната брава на вратата.”

Отвън се чуха виковете и писъците на опечалите. Дръпнах комарника и измъкнах джобното си фенерче.

“Идвам“, едвам проговорих и започнах да си търся дрехите. Отворих металната врата и тръгнах след Дейвид към болницата.

“Ааааааааа, ооооооо, ооооо, ооо! Аййййййййй!” Злокобните звуци се носеха из околността, докато ние приближавахме вратата. Натиснах кода и отключих секретната брава. Дейвид отвори вратата и веднага покрай нас се промъкнаха две сенки. Отвън две жени танцуваха танца на смъртта и размахваха ръце. Една от тях носеше бебе на гърба си. Другите седяха скупчени и припяваха или плачеха. Мъж се удряше по гърдите, а от устата му излизаха звуци на агония. Кучетата лаеха, разбудени от тази нощна врява.

Гняв, болка и мъка се надигнаха в мен. Същите тези хора бяха оставили човека да лежи болен цяла седмица, преди да го доведат в болницата. Не можеха да си позволят да платят 20 долара за лечението му, а сега щяха да похарчат стотици долари, за да нахранят роднини и приятели на погребението. Хората щяха да се съберат и да “плачат”, за да докажат скръбта си и да са сигурни, че духът му няма да се върне, за да ги плаши.

Повдига ми се, като гледам как тези хора са завладени от страха от смъртта и духовете. Сърцето ми се къса, когато виждам, че невежеството ги държи в подчинение. Познавам Един, Който е обещал “да избави всички онези, които поради страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство” (Евр. 2:15).

Битката срещу толкова много суеверие, страхове и предания изглежда изключително трудна.

Двамата мъже се върнаха и докараха волската каруца до нас. Отново заключих и се върнах у дома под звуците на погребалната процесия в непрогледната африканска нощ.

“Господи Исусе – помолих се аз. – Какво да направя, за да им покажа твоя път? Как да ги научи да ти се доверяват и в живота, и в смъртта?”