Тринадесетгодишната Прешъс заплакала от мъка, когато баща й я въвел в адвентния пансион в Уганда. Тя искала да учи във великолепното здание на училището, свързано с църквата на семейството си, а не в скромните постройки на училището в Катерера. „Важна е академичната програма, а не луксът, дъще моя“, прошепнал бащата в ухото й. Обяснил, че предпочитаното от нея училище не се е представило никак добре през последните три години.

Прешъс замълчала, но по лицето й личало, че е нещастна поради решението на баща й да я запише точно в това училище. Когато бащата помахал за довиждане, тя заплакала. „Защо татко е решил да ме прати в затвор само заради ученето? Това е жалко.“

„Здравей, добре дошла – обърнала се към нея една усмихната жена с любезен глас. – Да отидем в спалното помещение и ще ти покажа къде ще спиш.“

Прешъс тъжно я последвала, докато жената носела вещите й към спалното помещение. Същата вечер изпитала още по-голяма мъка, когато видяла учениците да се строяват пред старата сграда. Чудела се какво се случва, но забелязала, че всички носят чинии с храна. Осъзнала, че това е училищната столова. Същата вечер за първи път в живота си се нахранила с вегетарианско ястие.

По-късно чула звънец и видяла учениците да тичат радостно към помещението за молитва, за да проведат вечерното богослужение. Решила да се върне в спалнята, но вратите били затворени. Отишла към мястото за богослужение и застанала на верандата, без да знае какво да прави. „Ела, нека влезем в Господния дом – повикала я същата жена. – Сега е време за молитва. Не бъди така тъжна.“

Прешъс се зарадвала от тази проява на внимание и влязла в мястото за богослужение. Тъгата й веднага изчезнала. Никога преди не била чувала толкова прекрасно пеене. Удивляла се на реда и интересния начин на провеждане на 30-минутната служба след песента. „Поне тази част от училището ще ми хареса“, помислила си тя.

Бащата не се върнал до края на срока. Страхувал се, че Прешъс няма да иска да остане, ако той я посети по-рано. Останал учуден, когато тя съобщила, че желае да продължи да учи в това училище. Не искала да напусне добрите учители, които започвали всеки урок с молитва и текст от Библията и я съветвали всеки път, когато имала някакви затруднения. През следващия срок имало молитвена седмица и Прешъс отдала сърцето си на Исус в кръщение. „Наистина училището е по-важно от сградите“, ми каза тя на мен, пасторът, който водеше молитвената седмица.