Майка ми се обърна към мене, докато умираше от рак на жлъчния мехур.

„Трябва да ходиш на църква“, каза тя.

Тя ме бе водила на църква всяка събота още от детските ми години, но аз престанах да я посещавам, щом се заех с работата в магазина ми в Ханам – предградие в южнокорейската столица Сеул. Нейните думи ме обезпокоиха, защото имах трудности в работата и в отглеждането на моите син, дъщеря и трима племенници. Осъзнах, че не мога да се справя сама и се върнах при Исус.

Колкото повече се засилваше любовта ми към Исус, толкова повече се грижех за нуждаещите се съседи. Един роднина ме запозна с Хонг Сун-ми. Година след като се срещнахме, съпругът на Сун-ми се разболя от рак на костния мозък. Когато разбрах, че не може да си позволи операция, поставих кутия за дарения на улицата през магазина. Много хора се присмиваха и казваха: „Защо събираш пари за някой, който не ти е роднина?“ Аз обаче продължаваха да поставям кутията на мястото й.

На рождения ден на Сун-ми аз й подарих торба с 20 килограма ориз. „Вземи това като подарък от магазина.“ След време тя ми каза, че цялото й семейство е плакало, когато видяло подаръка.

Сун-ми не дойде веднага на църква. Тя обаче четеше адвентните списания, които й давах, и научи, че адвентистите от седмия ден обичат Исус и хората. Назначих Сун-ми като управител на магазина и й дадох заплата и ежедневни продукти като плодове и ориз в продължение на две години. Година след назначението си, тя попита: „Защо не ме поканиш на църква?“

„Разбира се, че си добре дошла“, отвърнах аз.

„Тогава ще дойде.“

След шестгодишно приятелство Сун-ми посети адвентната църква в Западен Ханам за първи път. След три години стана дяконеса, а по-късно съпругът и синът й бяха кръстени.

Когато отворих магазина, аз бях единствената адвентистка в квартала. Сега седем от търговците са адвентисти. Църквата има добра репутация в областта. Благодаря на майка ми, че ми остави наследството на вярата и отдавам цялата слава на Бога за това, че използва адвентни търговци като мене за делото Си.