„Ето думите, които Мойсей говорѝ“ (Второзаконие 1:1). Така започва книгата „Второзаконие“. И макар че наистина Мойсей и неговото присъствие преобладават в книгата, от тези начални думи до смъртта му в Моавската земя (Второзаконие 34:5) „Второзаконие“ (както и цялата Библия) всъщност разкрива Господ Исус. Защото Той е Този, Който ни е създал (Битие, 1 и 2 гл.; Йоан 1:1-3), Който ни крепи (Колосяни 1:15-17; Евреи 1:3) и ни изкупва (Исая 41:14; Тит 2:14). А в по-широк смисъл „Второзаконие“ разкрива как Господ продължава да търси, да крепи и да изкупва народа Си в това решаващо време от историята на спасението.

Когато израилтяните най-накрая наближават Ханаан, Мойсей им преподава един урок по история – тема, която отеква в цялата Библия: помнете какво е сторил за вас Господ в миналото.

Този съвет трябва да означава нещо за нас, които сме на границата на по-добрата Обещана земя: „Когато си припомням своята история в миналото и как преминахме по всяка стъпка от пътя до сегашното си положение (…) се изпълвам с удивление и с увереност в Христос като наш водач. Няма от какво да се страхуваме в бъдеще, освен да не забравим начина, по който Господ ни е водил, и Неговите поучения в миналото ни“ (Ellen G. White, Life Sketches, p. 196).

Присъствието на Мойсей се усеща в цялата Библия. И макар че не се споменава за него до Изход 2:2, той е написал книгата „Битие“ – Божията достоверна и основополагаща история за това кои сме, как сме се озовали тук, защо положението е толкова лошо и все пак, защо въпреки всичко можем да имаме надежда. Сътворението, грехопадението, обещанието за изкупление, Потопът, Авраам, евангелието – всички те се коренят в „Битие“, а авторът на книгата е пророкът Мойсей. Трудно е да се прецени огромното влияние, което този човек, който не е бил безгрешен, успява да упражни за Бога, понеже обича Господа и иска да Му служи.

Въпреки че Мойсей няма нищо общо с този грях, той ходатайства за грешния народ, дори е готов да изгуби собственото си спасение заради тях. Удивително е, че в Изход 32:32, когато Мойсей моли Бога да „прости греха им“, глаголът всъщност означава „нося“. Следователно Мойсей – който разбира тежестта на греха и какво струва неговото изкупление – моли Бога на практика да „понесе“ греха им. Защото това е единственият начин техният грях, който и да било грях, да бъде опростен.

Така че още в началото на Библията намираме силен израз на заместничеството, в което самият Бог в лицето на Исус Христос ще понесе пълната тежест и наказание за нашия грях – Божия предварително определен начин за спасение на човечеството, докато същевременно Бог остава верен на принципите на Своето управление и закон.

Всъщност много векове по-късно Петър ще напише за Исус: „Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото, така че като сме умрели за греховете, да живеем за правдата; с Чиито рани вие оздравяхте“ (1 Петър 2:24).

Междувременно виждаме в историята за Мойсей и неговата реакция към греха на народа, че той поема ролята на ходатай за отстъпилия, грешен народ, като предтеча за делото на Исус (Евреи 7:25).

Въпреки някои от заблудите, които съвременната наука се опитва да обяви за истина (например, че Вселената е възникнала от само себе си от „абсолютно нищо“ или че целият живот на земята се е появил случайно от прости химически вещества), тя въпреки това ни е дала някои изумителни прозрения за Божията творческа сила. Хармонията, балансът, прецизността в много аспекти на естествения свят, дори в неговото греховно състояние, продължават да изумяват хората, които ги изучават.

А ако Бог е така прецизен за физическите неща, със сигурност би бил прецизен и за духовните. В началните стихове на „Второзаконие“ можем да видим още примери за Божията невероятна прецизност.

След голямата несполука, когато Мойсей изпраща шпиони от Кадис Варни да съгледат земята и хората отхвърлят призива да я завладеят – какво се случва? Казано им е, че няма да влязат в Обетованата земя, както са се надявали. И колко ще чакат, преди да влязат там? „Според числото на дните, през които съгледахте земята, четиридесет дни, всеки ден за една година, четиридесет години ще теглите поради беззаконията си и ще познаете какво значи Аз да съм неблагоразположен“ (Числа 14:34).

Затова „Второзаконие“ избира четиридесетата година точно както им е казал Бог. С други думи, Божието пророческо Слово е така надеждно, както самият Бог, и тук, в първите стихове от „Второзаконие“, виждаме още доказателства за достоверност: Бог ще направи, каквото казва, и ще го изпълни, когато е казал, че ще го направи.

Разбира се, това не е единственият пророчески период, който се е изпълнил точно така, както е казал Бог. Когато днес поглеждаме назад, можем например да открием в Даниил 9:24-27 периода, отделен за Исус и изпълнен точно както е казал Господ. Можем да видим, че „време, времена и половин време“ (Даниил 7:25; Откровение 12:6,14; Откровение 13:5) се е изпълнило в историята, както и 2300 денонощия от Даниил 8:14.

А освен точните времеви елементи, пророчествата от Даниил, 2, 7 и 8 глава, които толкова прецизно предсказват световната история, ни дават изумителни доказателства за Божието предузнание, всемогъщество и надеждност.

След продължителното пътуване в пустинята Мойсей казва от името на Господа (той е пророк, но и повече от пророк): „Ето, Аз ви давам тази земя; влезте и завладейте земята, за която Господ се е клел на бащите ви, на Авраам, Исаак и Яков, че ще я даде на тях и на потомството им след тях“ (Второзаконие 1:8).

Обаче забележете какво се случва по-нататък.

Тук виждаме още един пример за Божията милост. Дори в скитането си из пустинята те са били благословени: „Ти ги хранѝ четиридесет години в пустинята и нищо не им липсваше; дрехите им не овехтяха и краката им не отекоха“ (Неемия 9:21).

А Мойсей отново проявява любовта си към народа, когато моли Бога да ги умножи хиляда пъти повече, отколкото Господ вече е направил!

Следователно дори и с толкова силното присъствие на Господа сред народа, има нужда от организация, от структура, от система за търсене на отговорност. Израил е qahal, организирано общество (Второзаконие 31:30), предшественик на новозаветната ekklesia – гръцката дума за „църква“ (Матей 16:18). И макар че работи в различна обстановка, Павел е винаги близо до юдейските си корени, а в 1 Коринтяни, 12 гл. ясно очертава нуждата от подготвени хора, които да изпълняват различните служби за правилното функциониране на тялото точно както виждаме тук, във „Второзаконие“ и qahal в пустинята. Църквата днес, както qahal в миналото, трябва да бъде единна организация от хора, които изпълняват различните функции според своите дарби.

Въпреки че понякога чуваме някои да се надсмиват на „организираната“ религия (а какво биха предпочели, „неорганизирана“ религия ли?), Божието Слово, особено Новият Завет, не признава друг вид религия освен организираната.

Една сянка често спохожда първите глави на книгата „Второзаконие“ – сянката на Кадис Варни. Тази тъжна история, както вече видяхме, е непосредственият фон на тази библейска книга и си струва да я разгледаме по-подробно.

Бихме могли да си извлечем много важни уроци от тази история, но в Числа, 14 гл. намираме един важен урок, който ще се повтори отново в книгата.

Помислете какво казва Мойсей на Бога. Виж как ще изглеждаш в очите на египтяните и на другите народи в тази околност, ако направиш това. Тази идея е важна, защото всъщност всичко, което Бог е искал да направи с Израил, не е само заради техния народ. То е също и за цялото човечество. Израилевият народ е трябвало да бъде светлина за света, свидетел пред древните народи за любовта, силата и спасението, които носи истинският Бог, а не безпомощните идоли, пред които тези народи са благоговеели.

Обаче, казва Мойсей, ако погубиш този народ, тогава какво? Народите ще кажат: „Понеже Йехова не можа да въведе този народ в земята, за която им се кле, затова ги погуби в пустинята“ (Числа 14:16).

Виждаме тук една тема, която присъства в цялата Библия: възгледът, че Бог трябва да се прослави в Своя народ – че славата, добротата, любовта и силата Му трябва да бъдат разкрити в Неговата църква чрез това, което Господ върши със Своя народ. Разбира се, народът невинаги Го улеснява, но накрая Бог ще бъде прославен чрез Своите дела на земята.

Във Второзаконие, 2 и 3 глава Мойсей разказва историята на израилтяните и как с Божията благословия са разгромили враговете си. Когато са били верни, Бог им е дал победа дори над „великаните“ (Второзаконие 2:11,20; 3:13).

Това, разбира се, повдига трудната тема – която трябва да разгледаме поне накратко – за заличаването на тези народи. Въпреки че израилтяните обикновено първо търсят мир (Второзаконие 20:10,11), ако съответният народ не приеме тяхното предложение, те просто го заличават, включително жените и децата. „И Господ, нашият Бог, го предаде в ръцете ни; поразихме него, синовете му и целия му народ. В онова време превзехме всичките му градове и във всеки град изтребихме мъжете, жените и децата; не оставихме да оцелее нито един“ (Второзаконие 2:33,34).

Някои се опитват да подминат тези истории, като просто кажат, че те не са верни. Обаче тъй като вярваме, че „цялото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата“ (2 Тимотей 3:16), това не е приемлив вариант за нас като адвентисти. Следователно ни остава трудният въпрос, свързан с тези случки.

Няма никакво съмнение, че много от онези езически народи са били изключително немилостиви и жестоки хора, които с основание е можело да понесат Божия гняв и наказание много по-рано. Такава е реалността, но въпреки че Бог изчаква търпеливо да променят отношението си, а те не се променят – все пак не губи значение фактът, че са избити всички, дори и децата. Разбира се, има голяма вероятност повече деца да са били убити при Потопа, отколкото от израилтяните.

Истината е, че сега, след като имаме ограничена информация за обстоятелствата, свързани с тези събития, просто трябва да приемем тези трудни места и да се доверим на Божията доброта, която е разкрита по толкова много други начини. Вярата не е просто да обичаме Бога в прекрасен ден, докато се разхождаме в красива гора, изпълнена с чудесни гледки и звуци. Тя е да Му имаме доверие въпреки нещата, които не разбираме напълно.

Ето как един учен се опитва да намери отговор на трудните въпроси за действията на израилтяните спрямо някои от тези народи:

„Като Създател на всички неща и всички хора и като върховен владетел над всичко, Бог може да направи всяко нещо, каквото пожелае, с когото и да било, и има правото да го направи. (…)

Божиите действия са загадка. Тъй като никога няма да Го разберем напълно, можем да намерим мир въпреки въпросите в главите си. Исая 55:8,9 предлага някаква утеха.

Според библейското описание на ханаанците тези народи са били изключително нечестиви и тяхното унищожение е представлявало Божието възмездие за греховете им. Заличаването на ханаанците не е нито първият, нито последният път, когато Бог прави подобно нещо. Разликата между тяхната съдба и съдбата на човечеството (с изключение на семейството на Ной), описана в Битие, 6-9 глава, е в мащаба и в средствата. (…)

Бог никога не е имал намерение израилтяните да използват политиката на herem [пълно унищожение] като принцип на отношение към другите. Второзаконие 7:1 изрично определя и ограничава кои народи са включени в него. Божият народ не бива да използва такъв подход към арамейците, едомците или египтяните, нито към който и да било друг народ (Второзаконие 20:10-18). (…)

Съдбата на ханаанците е съдбата, която ще постигне всички грешници: Божието възмездие. (…)

Унищожението на ханаанците е било необходима стъпка в историята на спасението. (…)

Въпреки че ханаанците като цяло понасят Божието възмездие, те са имали поне четиридесет години на предварително предупреждение (изповедта на Раав в Исус Навин 2:8-11)” (Daniel I. Block, The NIV Application Commentary: Deuteronomy [Grand Rapids, Mich.: Zondervan, 2012], pp. 98, 99).

Майка ми се обърна към мене, докато умираше от рак на жлъчния мехур.

„Трябва да ходиш на църква“, каза тя.

Тя ме бе водила на църква всяка събота още от детските ми години, но аз престанах да я посещавам, щом се заех с работата в магазина ми в Ханам – предградие в южнокорейската столица Сеул. Нейните думи ме обезпокоиха, защото имах трудности в работата и в отглеждането на моите син, дъщеря и трима племенници. Осъзнах, че не мога да се справя сама и се върнах при Исус.

Колкото повече се засилваше любовта ми към Исус, толкова повече се грижех за нуждаещите се съседи. Един роднина ме запозна с Хонг Сун-ми. Година след като се срещнахме, съпругът на Сун-ми се разболя от рак на костния мозък. Когато разбрах, че не може да си позволи операция, поставих кутия за дарения на улицата през магазина. Много хора се присмиваха и казваха: „Защо събираш пари за някой, който не ти е роднина?“ Аз обаче продължаваха да поставям кутията на мястото й.

На рождения ден на Сун-ми аз й подарих торба с 20 килограма ориз. „Вземи това като подарък от магазина.“ След време тя ми каза, че цялото й семейство е плакало, когато видяло подаръка.

Сун-ми не дойде веднага на църква. Тя обаче четеше адвентните списания, които й давах, и научи, че адвентистите от седмия ден обичат Исус и хората. Назначих Сун-ми като управител на магазина и й дадох заплата и ежедневни продукти като плодове и ориз в продължение на две години. Година след назначението си, тя попита: „Защо не ме поканиш на църква?“

„Разбира се, че си добре дошла“, отвърнах аз.

„Тогава ще дойде.“

След шестгодишно приятелство Сун-ми посети адвентната църква в Западен Ханам за първи път. След три години стана дяконеса, а по-късно съпругът и синът й бяха кръстени.

Когато отворих магазина, аз бях единствената адвентистка в квартала. Сега седем от търговците са адвентисти. Църквата има добра репутация в областта. Благодаря на майка ми, че ми остави наследството на вярата и отдавам цялата слава на Бога за това, че използва адвентни търговци като мене за делото Си.