Не знам защо се записах като доброволка за евангелизаторската кампания в Руанда през май 2016 г. по линия на инициативата „Всички църковни членове включени“. Освен мене само млади хора се бяха записали да проповядват, след като координаторът Дуейн Маккий бе поканил нашата адвентна църква в Париж да участва. Бях слаба след дълго боледуване, а моят 23-годишен син наскоро бе починал. Аз обаче веднага се включих и бях помолена да ръководя младите хора, а не да проповядвам.

Всичко се промени след пристигането ни в Нианза, Руанда. Срещнахме се с местния пастор и аз бях помолена да проповядвам. Изтичах до хотелската си стая и паднах на колене. „Господи, никога не съм проповядвала, но след като си казал, че не е чрез сила, нито чрез мощ, а чрез Духа Ти, моля Те, говори вместо мене.“

Започвайки с първата тема от вечерните събрания, детски спомени нахлуха в ума ми и аз заговорих за преобразяващата сила на евангелието. Хората в Руанда са преживели ужасяващи насилия по време на геноцида от 90-години. Аз бях преминала през подобни изпитания и говорех от сърце. Когато отправих призив да излязат отпред, хората се развълнуваха, особено жените, които бяха преживели насилие. Мнозина излязоха отпред.

Колкото повече говорех, толкова по-дълбоко изцерение усещах за себе си. Въпреки че бях предала сърцето си на Исус преди много години, осъзнавах, че все още тая омраза. Знаех, че не Бог ме е лишил от детството и от майка ми, но все още го обвинявах.

Вторият ми баща ме изнасилваше. Казах на майка ми, когато бях на 13. Тя ме заведе на гинеколог и ме изпрати да живея при братовчедка. Малко след това ме посети един петък. Никога повече не я видях. Вторият ми баща я уби.

Той прекара само две години в затвора, тъй като бе висопоставен военен. Живях в сиропиталище от 13 до 19-годишна възраст. Родният ми баща бе жив, но не желаеше да има нищо общо с мене. Чувствах се толкова самотна.

Намерих утеха в Библията. Прочетох „Господ твой Бог е всред тебе, силният, Който ще те спаси; ще се развесели за тебе с радост… който докача вас, докача зеницата на окото Му… Наистина те възлюбих с вечна любов“ (Соф. 3:17; Зах. 2:8; Йер. 31:3).

Аз обаче не се обичах. Дори хората да ми казваха, че съм добра, аз не се чувствах вътрешно добра.

В Руанда, тъмните и отрицателни чувства изчезнаха, докато говорех. Знаех, че не аз проповядвам. Намерих свобода и приех Христовото изявление, че съм чудно създание. Общо 390 души се кръстиха в адвентнатат църква в Сиегера.

Сега съм на 66 и многократно съм се връщала в Руанда. Моите приятели от Руанда са моето семейство и често ме наричат „Мамо“. Работя, за да могат много хора да станат нови създания в Христос.