Били Греъм разказва история за времето, когато посетил някакви войници в полева болница, където бил и техният генерал. Един млад войник „беше толкова осакатен, че лежеше по лице на някакъв уред, направен от брезент и стомана“. Един лекар прошепнал в ухото на Греъм: „Съмнявам се той някога да проходи“. Войникът отправил молба към генерала: „Сър, аз се бих за вас, но никога не съм ви виждал. Може ли да видя лицето ви?“. И генералът се навел, мушнал се под уреда и поговорил с войника. Докато Греъм наблюдавал сцената, една сълза на войника паднала върху бузата на генерала.

Когато Исус се ражда, човечеството е обезобразено и кървящо в нуждата си от Божието изцеление. Сякаш хората умоляват: „О, Боже, може ли да видим лицето Ти?“. С въплъщението на Своя Син на тази планета Отец изпраща най-добрия Учител на мисия: да разкрие на човечеството Божието лице. Оттогава ние имаме невероятната привилегия да гледаме „познаването на Божията слава в лицето на Исус Христос“ (2 Коринтяни 4:6).

Докато наблюдаваме пътя на най-добрия Учител по земята, какво бихме могли да научим от Него?

Новозаветните автори постоянно подчертават една важна идея: Исус е дошъл на земята, за да покаже на хората какъв е Отец. В миналото откровенията за Бога са били частични и са били давани чрез пророците. Обаче чрез Исус се е осъществило окончателното и най-пълното откровение за Бога.

Личността на Христос е „сияние на Неговата слава“ (Евреи 1:3). Тъй като сме грешни хора, не бихме могли да издържим пълната изява на Божията слава. Като въплътен Син Исус отразява тази слава. Тя е смекчена в човешкото Му естество, за да можем да я видим и да разберем ясно Божия характер.

Исус е „съвършен образ на Неговото лице“ (Евреи 1:3). Използваната тук дума от гръцки charactēr понякога се употребява за печат, поставен върху восък, или за образ, щампа върху монета. Следователно Исус е „точен отпечатък на самата същност на Бога“ (Евреи 1:3; NRSV).

Ако искаме да опознаем Отец, трябва внимателно да слушаме какво говори за Него най-добрият Учител. Трябва също така да Го наблюдаваме. В Него ще видим Отец.

Когато поучават за Бога, ап. Павел и съработниците му се стремят да отразяват това, което самият Исус е поучавал за Отец. Като „образ на Бога“ (2 Коринтяни 4:4) Исус ни носи познанието за Бог-Отец. Павел също избягва заблудите и изкривяването на Божето Слово, а вместо това излага ясно истината (2 Коринтяни 4:2).

Както Бог при Сътворението използва светлината, за да разпръсне тъмнината, така Той дава Сина Си Исус, за да разпръсне неправилните представи за Себе Си и да ни покаже истината за Бога. В „лицето на Исус“ ние получаваме най-ясното познание за Бога (2 Коринтяни 4:6).

В трогателния пролог на Евангелието си (Йоан 1:1-18) Йоан описва Исус като вечното „Слово“. Свидетелствата му за Него не са нито боязливи, нито ограничени. Те са дръзки и космополитни по обхват. Исус е съществувал преди появата на света – от вечносттта. Всъщност Той е бил активният фактор при Сътворението (Йоан 1:2,3). Той е „светлината на всички народи“ (Йоан 1:4; NRSV), а когато Словото идва в света, То „осветява всички“ (Йоан 1:9; NRSV).

„Светлината се яви, когато тъмнината в света беше най-дълбока. (…)

За човешката раса има само една надежда (…) познанието за Бога да бъде възстановено в света.

Христос дойде да възстанови това познание. Той дойде да отхвърли фалшивите учения на хората, които претендираха, че познават Бога, а Го представяха по погрешен начин. Дойде да изяви естеството на Божия закон, да разкрие в характера Си красотата на светостта“ (Уайт, Е. Възпитание. С. 65-67).

Всичко, което Исус прави в живота Си на земята, има една-единствена цел: „откровение за Бога, чрез което да въздигне човечеството“ (пак там, с. 74).

Изкушаващо е да разкритикуваме нетактичните думи на Филип (Йоан 14:8). След години на близко общуване с Исус той все още не разбира същността на въплъщението – че Исус е дошъл да изяви характера на Отец. Учителите днес може би ще намерят някаква утеха във факта, че даже един от учениците на най-добрия Учител е показал такива лоши резултати! Но думите на Филип вероятно са записани не за да ни дадат повод за критика, а за да ни осигурят възможност да изпитаме себе си. От колко време сме с Исус? А разбрали ли сме Го по-добре от Филип? „Който е видял Мене, видял е Отец.“

Филипяни 2:1-11 е един от най-задълбочените пасажи в цялата Библия. Той говори за предсъществуването на Христос, за Неговото Божествено естество, за Неговото въплъщение, за Неговото човешко естество, за приемането на смъртта на кръста. Описва дългия и труден път надолу, който поема Исус от небето към Голгота (Филипяни 2:5-8). Описва и как Отец възвисява Христос до положението всички да Му се поклонят (Филипяни 2:9-11). Тези стихове са изпълнени с удивителни истини.

Павел се надява вярващите във Филипи, които обичат да спорят заядливо, да се поучат от Исус и от Неговото въплъщение. Ако Исус е приел човешки образ – „образ на слуга и стана подобен на човеците“ (Филипяни 2:7) – и дори се е оставил да бъде разпнат на кръст, колко повече те самите трябва да се съобразяват един с друг заради любовта?

Напомнено ни е, че имаме да учим много от най-добрия Учител, Исус Христос. Учим се от думите, които Той споделя с нас по време на земното Си служене. Учим се от чудесата, които извършва и от отношението Му към другите. Добре е да се стремим да изграждаме отношенията си с другите по образеца на Неговото велико смирение и като разсъждаваме за готовността Му да замени славата на небето с ясла (какъв урок за нас е това!).

За разлика от Неговия пример, светът твърде често ни учи да се гордеем, да се хвалим с постиженията си. От яслата във Витлеем и от най-добрия Учител научаваме различен урок – че Божието велико дело на образование и спасение не се осъществява чрез себевъзвисяване, а чрез смиряване пред Бога и служене на човеците.

Връзките между хората твърде често се прекъсват. Отчуждаваме се един от друг. Човекът, който някога е бил най-добрият ни приятел, с течение на времето може да изгуби нашето доверие. Обаче такива влошени отношения могат да бъдат възстановени. Когато подобно нещо се случи, преживяваме чудото на примирението. Малко човешки преживявания могат да бъдат по-удовлетворяващи от това.

Ако чувстваме благословение, когато възстановим отношенията си с някой човек, какво невероятно чувство следва да изпитаме, щом се примирим с Бога? Във 2 Коринтяни 5:16-21 Павел съвсем недвусмислено разкрива кой извършва примирението – Бог-Отец поема водещата роля, за да поправи скъсаната ни връзка със самия Него. И извършва това примирение „чрез Христос“ (2 Коринтяни 5:18). „Бог в Христос примири света със Себе Си“ (2 Коринтяни 5:19).

Въпреки това ние не сме просто доволни консуматори на примирението. Трябва да се учим от най-добрия Учител. Исус участва в примирението чрез Своето въплъщение. Ние също сме поканени да участваме. Бог ни е примирил със Себе Си чрез Христос. И сега ние, заедно с Павел, получаваме задачата „да служим за примирение“ (2 Коринтяни 5:18).

Колосяни 1:15-20 е още един от великите новозаветни пасажи за въплъщението на Христос. Често се счита, че първата половина от пасажа, която описва ролята на Христос в Сътворението (Колосяни 1:15-17), е била песен, докато втората половина разглежда Неговата роля в изкуплението (Колосяни 1:18-20). Чрез ролята Си на Творец и Изкупител Бог примирява всичко със Себе Си. Делото на примирението, което се осъществява чрез Христос, има космически мащаби и засяга всички – „и земните, и небесните, като въдвори мир чрез Него с кръвта, пролята на Неговия кръст“ (Колосяни 1:20).

Макар че никога не бихме могли да постигнем космическите мащаби на делото на най-добрия Учител за примирение, ние сме поканени „да служим за примирение“ в своето обкръжение (2 Коринтяни 5:18). Възможно ли е за това да си е мислел Исус, когато се е молел: „Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света“ (Йоан 17:18)?

В първия момент те са обикновени овчари, които пасат обикновено стадо в покрайнините на малък град. В следващия момент пред тях се явяват блестящи ангели, носещи изумителна, чудна, разтърсваща новина. Вдъхновени от това събитие, те тръгват да търсят Детето, за което са им съобщили ангелите.

Трябва да се възхитим на първите ученици на най-добрия Учител – Йосиф, Мария и овчарите. Скромната обстановка при раждането на Исус не показва по никакъв начин чудото на въплъщението – че в Личността на това Бебе Бог е станал едно с човечеството. Но подпомогнати от видения, сънища и ангели, тези първи Негови ученици успяват да прозрат отвъд видимото. Овчарите разказват на други кое е това Бебе, че То е „Спасител, Който е Христос Господ“ (Лука 2:11; ср. Лука 2:17).

Преди да изрече първата Си притча или да извърши първото Си чудо, най-добрият Учител е достоен за нашето поклонение заради истинската Си същност. За да можем в пълнота да оценим по-късното служене на Исус, трябва да се присъединим към тези първи ученици, мъдреците, в поклонението им пред Него. Този, Чиито учения превъзнасяме, е нещо повече от мъдър учител. Той е Бог, дошъл да живее с хората. Християнското образование е вкоренено в поклонението пред Христос.

Заедно с мъдреците, овчарите и ангелите, ние сме призовани да се поклоним на Христос, новородения Цар – и да видим в Бебето Исус същността на самия Бог.

„Центърът на всяко истинско образование се съдържа в Учителя, изпратен от Бога. Именно за това дело днес, точно както за делото, което започна преди 1800 години, Спасителят говори с думите:

„Аз съм Първият и Последният, и Живият“.

„Аз съм Алфа и Омега, Началото и Краят“ (Откровение 1:17,18; 21:6).

В присъствието на такъв Учител, на такава невероятна възможност за небесно образование е повече от глупост да се търси образование без Него – да се търси мъдрост без Мъдростта; да се търси истина без Истината; да се търси светлина без Светлината и съществуване без Живота; да се обръща гръб на Извора на живата вода, а да се строят пропукани резервоари, които не могат да задържат вода.

Чуйте, Той все още кани: „Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие. Ако някой вярва в Мен, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както казва Писанието“; „Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“ (Йоан 7:37,38; 4:14)“ (Уайт, Е. Възпитание. С. 74,75).

„Скъпи учителю, (…) Като най-висша подготовка за работата ти представям пред теб словата, живота и методите на Княза на учителите. Моля те да Му обърнеш внимание. Тук е твоят истински идеал. Съзерцавай го, разсъждавай върху Него, докато Духът на Божествения Учител завладее сърцето и живота ти.

„Гледайки Господната слава с открито лице, като в огледало, се преобразяваме в същия образ“ (2 Коринтяни 3:18).

Това е тайната на твоето влияние върху учениците ти. Отразявай Него“ (Възпитание. С. 259).

Не знам защо се записах като доброволка за евангелизаторската кампания в Руанда през май 2016 г. по линия на инициативата „Всички църковни членове включени“. Освен мене само млади хора се бяха записали да проповядват, след като координаторът Дуейн Маккий бе поканил нашата адвентна църква в Париж да участва. Бях слаба след дълго боледуване, а моят 23-годишен син наскоро бе починал. Аз обаче веднага се включих и бях помолена да ръководя младите хора, а не да проповядвам.

Всичко се промени след пристигането ни в Нианза, Руанда. Срещнахме се с местния пастор и аз бях помолена да проповядвам. Изтичах до хотелската си стая и паднах на колене. „Господи, никога не съм проповядвала, но след като си казал, че не е чрез сила, нито чрез мощ, а чрез Духа Ти, моля Те, говори вместо мене.“

Започвайки с първата тема от вечерните събрания, детски спомени нахлуха в ума ми и аз заговорих за преобразяващата сила на евангелието. Хората в Руанда са преживели ужасяващи насилия по време на геноцида от 90-години. Аз бях преминала през подобни изпитания и говорех от сърце. Когато отправих призив да излязат отпред, хората се развълнуваха, особено жените, които бяха преживели насилие. Мнозина излязоха отпред.

Колкото повече говорех, толкова по-дълбоко изцерение усещах за себе си. Въпреки че бях предала сърцето си на Исус преди много години, осъзнавах, че все още тая омраза. Знаех, че не Бог ме е лишил от детството и от майка ми, но все още го обвинявах.

Вторият ми баща ме изнасилваше. Казах на майка ми, когато бях на 13. Тя ме заведе на гинеколог и ме изпрати да живея при братовчедка. Малко след това ме посети един петък. Никога повече не я видях. Вторият ми баща я уби.

Той прекара само две години в затвора, тъй като бе висопоставен военен. Живях в сиропиталище от 13 до 19-годишна възраст. Родният ми баща бе жив, но не желаеше да има нищо общо с мене. Чувствах се толкова самотна.

Намерих утеха в Библията. Прочетох „Господ твой Бог е всред тебе, силният, Който ще те спаси; ще се развесели за тебе с радост… който докача вас, докача зеницата на окото Му… Наистина те възлюбих с вечна любов“ (Соф. 3:17; Зах. 2:8; Йер. 31:3).

Аз обаче не се обичах. Дори хората да ми казваха, че съм добра, аз не се чувствах вътрешно добра.

В Руанда, тъмните и отрицателни чувства изчезнаха, докато говорех. Знаех, че не аз проповядвам. Намерих свобода и приех Христовото изявление, че съм чудно създание. Общо 390 души се кръстиха в адвентнатат църква в Сиегера.

Сега съм на 66 и многократно съм се връщала в Руанда. Моите приятели от Руанда са моето семейство и често ме наричат „Мамо“. Работя, за да могат много хора да станат нови създания в Христос.