Майка й я поливала с вода преди съботното училище. Баща й я следвал, докато вървяла или тичала до църквата.

Всеки път, когато чувала да дрънка веригата от металната кутия за съхранение на оръжие, тя се страхувала, че баща й ще я убие.

„Бях много изплашена – казва Маргарет Уилфред, когато си спомня годините след кръщението си в адвентната църква. – Бях станала развалина. И до днес се стряскам.“

Сега обаче шестдесет и една годишната Уилфред, пенсионирана учителка от адвентно училище в Тринидад и Тобаго, не съжалява за нищо. „Радвам се на живота си с Бога – заявява тя. – Имам мира, който ми е необходим.“

Уилфред израснала в спазващо неделята семейство, което живеело близо до кампуса на адвентния университет в Макарак Вали. От детските си години харесвала музиката, която идвала от университетската църква в съботната сутрин. Тази музика привлякла Уилфред към евангелизационната поредица, когато била на 19 години. После била кръстена.

„И тогава запознаха психическият тормоз“, разказва тях.

Родителите й се вбесили. Баща й я заплашвал и я гонел от дома. Дрънкането на веригата я плашело. Страхувала се, че ще бъда бита или че може да се случи нещо още по-лошо. Баща й я следвал по пътя до църквата.

„Тичах през цялото време, защото се страхувах.“ Майка й я заливала с вода, след като се обличала за църква.

„Животът ми не беше никак лесен“, спомня си тя.

Уилфред никога не помислила да изостави вярата си. Тя се държала за Псалм 34:7, където се казва: „Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, и ги избавя.“ Друг любим текст бил Псалм 27:10: „Защото баща ми и майка ми са ме оставили; Господ, обаче, ще ме прибере.“

След времето напрежението вкъщи спаднало. Уилфред получила държавна стипендия, за да продължи образованието си, и се записала в адвентния университет. После приела предложение за работа в адвентното начално училище в Маракас, където преподавала на първи и втори клас цели 35 години.

„Знам, че съм зеницата на Божието око – казва тях. Той ще ме преведе през всичко.“