Очите на Господа: библейският мироглед

Полският поет Чеслав Милош пише стихотворение, което започва с въображаеми животни: говорещи зайци, катерици и други подобни. Те „толкова приличат на истинските животни – пише той – колкото нашите представи за света приличат на истинския свят“. А към края на стихотворението заявява: „Мисли за това и трепери“.

„Трепери“ звучи малко пресилено, но наистина е вярно, че доста от човешките представи за света може да се окажат абсолютно погрешни. Например в продължение на почти 2000 години много от най-умните и най-образованите хора в света са смятали, че Земята стои неподвижна в центъра на Вселената. Днес много от най-умните и най-образованите хора смятат, че хората са еволюирали от прости форми на живот.

Като човешки същества ние никога не разглеждаме света от неутрална перспектива. Винаги го гледаме единствено чрез филтри, които отразяват как тълкуваме и разбираме света около себе си. Тези филтри се наричат мироглед и е изключително важно да учим младите хора, а дори и по-възрастните църковни членове, на библейския мироглед.

Един професор от Оксфордския университет споделя хипотезата, че ние, светът и всичко около нас реално не съществува. Всъщност сме дигитални създания на извънземна раса, притежаваща свръхкомпютри.

Въпреки че теорията е интересна, тя поставя един изключително важен въпрос: Какво е естеството на реалността?

Има два възможни по-общи отговора, макар че само единият е разумен. Първият е, че Вселената – и всичко в нея, включително и ние самите – просто си съществува. Нищо не я е създало, нищо не я е образувало. Действителността е чисто материална, съвсем самородна. Както е казал някой преди 2500 години (това не е нова идея), има само „атоми и пустота“.

Другият възглед е, че едно божествено Същество (или Същества) е създало Вселената. Това всъщност изглежда по-логично, по-разумно, по-основателно от идеята, че Вселената просто си съществува без никакво обяснение за това. Този възглед включва естествения свят, светът на „атоми и пустота“, но не е ограничен до него. Той насочва към реалност, която е много по-всеобхватна и по-многостранна от атеистично-материалистичния мироглед, който толкова често чуваме днес.

В центъра на всяко християнско образование стои идеята за реалността не само на Бога, но и на Неговия характер: Той е личен Бог, Който ни обича и взаимодейства с нас. Той е Богът на чудесата, Който, макар да използва природните закони, не е ограничен от тях и може да се издига над тях, когато пожелае (като раждането на Исус от девица). Разпространяването на този възглед е особено уместно в наше време, защото огромна част от интелектуалците открито и без извинение преподават атеистичния и натуралистичния мироглед с претенцията (без основание), че науката го подкрепя.

Преди много години един немски мислител и писател на име Готфрид Вилхелм Лайбниц задал най-основополагащия въпрос: „Защо съществува нещо вместо нищо?“.

Интересно е да отбележим, че в Библията Божието съществуване се приема за даденост. Битие 1:1 не започва с множество логични аргументи (въпреки че има много такива) за Неговото съществуване. Просто приема, че Той съществува (вижте също Изход 3:13,14) и от тази начална точка на нейните страници се разкрива всичко за Бога, за Словото и за цялата истина.

Доктрината за Сътворението също стои в основата на християнското образование. Всичко, в което вярваме като християни, се основава на тази доктрина за Сътворението в шест дни. Библията не започва с изкуплението, закона, кръста или възкресението и Второто пришествие.

Не, тя започва с изявление за Бога като Творец, защото никое от другите неща не би имало смисъл, ако не съществуваше Бог като наш Творец.

Следователно библейският мироглед трябва да подчертава значението на доктрината за Сътворението. Това ударение става все по-важно, тъй като учението за сътворения свят е подложено на истинска атака в полза на науката. Еволюцията – милиарди години на бавно развитие на живота на етапи, по чиста случайност – напълно е разрушила вярата в Библията за милиони хора. Трудно е да си представим друго учение, което да е по-несъвместимо с Божието Слово и християнската вяра като цяло. Затова идеята, че еволюцията по някакъв начин може да бъде съчетана с библейската доктрина за Сътворението, е още по-лоша от атеистичната еволюция. Това би било подигравка с Библията и християнската вяра.

Както казахме във въведението, никой от нас не възприема света от неутрална позиция. Например един атеист поглежда дъгата в небето и не вижда нищо друго освен някакво природно явление. В нея не се съдържа друг смисъл освен този, който хората решат да ѝ придадат. За разлика от него, човекът, който я гледа от библейската перспектива, вижда не само природното явление, взаимодействието между водата и светлината, но също и потвърждение на Божието обещание да не унищожава повече света чрез потоп (Битие 9:13-16). „С какво огромно благоволение и състрадание към грешниците постави Бог в облаците красивата дъга като знак на завета Си с човеците. (…) Божията цел беше, когато децата от бъдещите поколения попитат каква е тази славна арка, която се простира по цялото небе, родителите да им разкажат историята за Потопа и да им кажат, че Всевишният е извил дъгата в облаците като доказателство, че водите никога повече няма да потопят земята“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Нов живот, 2019, с. 60).

За адвентистите от седмия ден Библията си остава основата на нашата вяра. Тя разкрива един мироглед, един „филтър“, през който трябва да възприемаме и тълкуваме света – понякога много плашещо и объркано място. Писанието създава шаблона, за да ни помогне по-добре да разбираме света около себе си, който често ни обърква и обезсърчава.

Като адвентисти от седмия ден трябва твърдо да се придържаме към библейските учения, защото чрез тях Бог разкрива истината на хората, като ни обяснява много неща за света, които иначе не бихме знаели, нито пък бихме разбирали. Затова цялото християнско образование следва да бъде вкоренено и основано върху Божието Слово. И трябва да отхвърлим всяко учение, което му противоречи.

Колкото и да е важна за вярата ни доктрината за Сътворението, тя не е единствената, особено в Новия Завет. Често е придружвана, а и неотделимо преплетена, с доктрината за изкуплението. Така е, защото, ако трябва да си го кажем без заобикалки, Сътворението не е достатъчно в един свят на грях и смърт. Ние живеем, борим се, страдаме, а след това – какво? Умираме и в крайна сметка от нас не остава нищо друго освен пръст, както от животинските трупове край пътя.

Какво величие има в това?

Затова учението за изкуплението е също толкова важно за нашия мироглед – което означава, че в центъра на вярата ни стои Исус Христос, и то разпнат на кръста и възкръснал.

Припомнете си и първата ангелска вест: „И видях друг ангел, че летеше сред небето, който имаше вечното благовестие, за да прогласява на обитаващите по земята и на всеки народ, племе, език и хора. Той каза със силен глас: Бойте се от Бога и Му въздайте слава, защото настана часът, когато Той ще съди; и се поклонете на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори“ (Откровение 14:6,7). Обърнете внимание, че „вечното благовестие“ е пряко свързано с Бога като Творец. А когато разберем, че Богът, Който ни е създал, е същият Бог, Който в човешка плът е понесъл върху Себе Си наказанието за нашия грях – няма нищо чудно във факта, че сме призовани да Му се поклоним. Как иначе да откликнем, когато разберем какъв всъщност е Той?

Затова Христос, и то разпнат на кръста, трябва да си остане центърът на всичко, което преподаваме – учение, което всъщност следва да включва и Второто пришествие, защото първото идване на Христос няма да ни ползва особено без второто, нали? От Писанието става ясно, че първото и второто идване на Христос са две части на едно и също събитие – спасителния план.

Преди много години във Франция се повдига дебат по въпроса за смъртното наказание: трябва ли да бъде отменено? Поддръжниците на отмяната му се свързват с известния френски писател и философ Мишел Фуко и го молят да напише уводна статия в тяхна полза. Обаче това, което той прави, е да подкрепи не само отмяната на смъртното наказание, но и на цялата система на затворите, както и да защити освобождаването на затворниците.

Защо? Защото за Мишел Фуко всички морални възгледи са просто човешки понятия, човешки идеи, измислени от хората с власт, за да контролират масите. Затова тези морални кодекси не притежават реална легитимност.

Колкото и крайна да е подобна позиция, в нея забелязваме логическата последица от един съвсем не толкова нов проблем. Мойсей се е сблъскал с него в древния Израил преди хиляди години: „Да не правите никак, както ние днес правим тук – всеки каквото му се вижда за добро“ (Второзаконие 12:8; вижте също Съдии 17:6; Притчи 12:15).

Ако обаче не трябва да правим само това, което е правилно според нас – т.е. самите ние не сме достатъчно праведни, святи и обективни, за да знаем кое е морално правилното – тогава откъде да разберем какво да правим? Разбира се, отговорът е, че Господ, Който ни е създал, ни е дал и морален кодекс, според който да живеем. Нашите очи може да не виждат съвсем ясно, но очите на Господа винаги откриват истината.

Щом изкуплението трябва да бъде в центъра на нашия християнски мироглед, тогава (както видяхме миналата седмица) Божият закон, Десетте заповеди също трябва да бъдат в сърцевината му. Все пак от какво сме били изкупени, ако не от греха, който представлява нарушаване на закона (Римляни 3:20)? Всъщност евангелието би било безсмислено, ако го отделим от Божия закон. Това е една от причините, поради които разбираме, че законът все още е задължителен за нас въпреки неспособността му да ни спаси. Именно заради неговото нарушаване имаме нужда от евангелието.

Следователно цялото адвентно образование трябва да подчертава това, което Елън Уайт нарича „непреходността на закона“ (Великата борба, Нов живот, 2018, с. 177), включващ и съботата. Ако образованието трябва да помага за възстановяване на Божия образ в нас, доколкото е възможно в този живот, тогава във всяко отношение Божият закон трябва да бъде издиган по примера на Христос като морален кодекс, който ни показва кое е наистина право в Божиите очи.

„Истинската цел на образованието е да възстанови Божия образ в човека“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Нов живот, 2019, с. 415). Като имаме предвид това разбиране, можем да осмислим защо един стабилен християнски мироглед е изключително важен за адвентното образование. Все пак, както отбелязахме по-горе, образованието само по себе си не е задължително добро. Хората могат да бъдат образовани, дори изключително добре образовани във възгледи и отношение, напълно противоположни на библейските принципи. Затова, като адвентисти от седмия ден, трябва да имаме образователна система, основана на християнския мироглед. Това означава, че всички общообразователни предмети – наука, история, етика, култура и т.н. – ще бъдат преподавани от тази гледна точка, а не с отношение на враждебност или пренебрежение. Също така си струва да повторим и следното: не съществува неутрална гледна точка. Животът, действителността преминават през филтъра на мирогледа, независимо дали този мироглед се осъзнава като убедителен и систематичен. Ето защо най-важно е библейският мироглед да бъде основата на адвентното образование.

Не съм си представяла, че онази нощ ще е най-тъмната в живота ми. Именно през тази най-тъмна нощ Бог ми показа чудната си светлина.

Силният дъжд ме събуди малко след полунощ. Цареше пълна тъмнина в стаята, която споделях с другата мисионерка в провинция Източен Самар. Оставаха само две седмици до изтичане на едногодишното ни мисионско пътуване, организирано от движението „1000 мисионери“. Силно земетресение бе оставило района без електричество.

Не можех да видя нищо, но чух странни шумове. Взех фенерчето и го насочих към пода. Не можех да видя човек, но усещах, че някой е влязъл. Треперейки от страх, коленичих под голямата мрежа против комари, която покриваше двете легла. „Господи, моля Те, спаси ни, както си спасил Даниил и Йосиф – помолих се аз. Не бихме били тук, ако това не беше за Тебе.“

Легнах на леглото си и докато се тресях от страх, повтарях Псалм 23:1: „Господ е Пастир мой; няма да остана в нужда.“ Отново вдигнах фенерчето. Онова, което видях, надминаваше най-големите ми страхове. Наистина беше нещо ужасяващо. Видях мъж с червени очи и мокра коса. Държеше голям нож и се навеждаше, за да мине под мрежата против комари.

В ужаса си закрещях с всички сили. Приятелката ми се събуди и двете започнахме да крещим за помощ. Натрапникът замахна към нас с острия си нож, а ние се опитахме да го ритаме. Внезапно нещо ме удари. Паднах на земята и почувствах болка по цялото тяло. „Господи, нима умирам?“, помислих си аз.

Когато чух, че някой се опитва да отвори вратата, извиках: „Отвори прозореца!“ След като чухме прозорецът да се отваря, изтичахме към него и изскочихме навън. Съседка видя нараненото ми лице и попита какво се е случило. Когато разбра, че има нападател, бързо се втурна към дома си, тъй като се изплаши за собствените си деца.

Двете с приятелката ми вървяхме боси по мокрите пусти улици и викахме за помощ. Като че ли всички спяха. Накрая някой ни закараха в болницата в 3 ч. сутринта. Приятелката ми имаше леки наранявания по ръката и крака. Моята рана бе много по-голяма – стигаше от от лявото око до челюстта. Лекарят ми направо много шевове и постави инжекции.

Най-щастливият момент дойде сутринта. Слънцето изгря и сякаш светеше само за мене. Усмихнах се. Почувствах силната Исусова любов. Той е бил с мене от самото начало и ще бъде с мене до края като Пастир, който се грижи за своята овца. Нападателят бе хванат и сега е в затвора. Аз не се обезсърчавах. След още осем месеца, на 22-годишна възраст, започнах втората си година на служене в движението „1000 мисионери“ – този път в Южна Корея. Сега вече служа за трета година. Благодаря на Бога за опитността. Господ е казал в Йеремия 33:3: „Извикай към Мене и ще ти отговоря, и ще ти покажа велики и тайни неща, които не знаеш.“

Разбирането ми за живота се промени. Животът не е мой, а на Бога.