Побеждаване на злото чрез доброто

Колкото и да се опитва да извади от заблуждение римляните по отношение на фалшивата им представа за закона, Павел призовава и всички християни към един висш стандарт на покорност. Тази покорност произтича от вътрешната промяна на нашето сърце и ум – промяна, осъществявана само чрез Божията сила, действаща в човека, за да Му се предаде.

В „Посланието към римляните“ няма и нотка, че тази покорност се случва автоматично. Християнинът трябва да бъде просветен какви са изискванията, той трябва да желае да се покорява на тези изисквания и накрая, християнинът трябва да търси силата, без която тази покорност е невъзможна.

Това означава, че делата са част от християнската вяра. Павел никога няма за цел да подцени делата; в глави 13, 14, 15 той силно набляга върху тях. Това не отрича казаното от него по-рано за праведността чрез вяра. Точно обратното, делата са истинският израз какво означава да се живее чрез вяра. Човек дори може да твърди, че поради добавеното откровение след идването на Исус новозаветните изисквания са по-трудни от онова, което е било изисквано в Стария Завет. Новозаветният вярващ получава примера на правилно морално поведение в Исус Христос. Той и само Той ни показва образеца за следване. „Имайте в себе си същия дух, който беше и [не в Мойсей, не в Данаил, не в Давид, не в Соломон, не в Енох, не в Девора, не в Илия] в Христа Исуса“ (Филипяни 2:5). Стандартът не е – не може да бъде! – по-висок от това.

Доктриналната част на книгата „Римляни“ приключва с единадесета глава. Глави 12, 13, 14, 15, 16 представят практични указания и лични бележки. Въпреки това тези заключителни глави са изключително важни, тъй като показват как следва да се живее живот на вярата.

За начинаещите, вярата не е заместител на покорността, сякаш по някакъв начин тя премахва нашето задължение да се покоряваме на Господа. Моралните предписания все още са в сила; те биват обяснени, дори подсилени в Новия Завет. Нямаме никакви указания и в другата посока – че на християнина ще му е лесно да овладее живота си съобразно тези морални предписания. Точно обратното, казано ни е, че понякога ще е трудно, защото битката с егоизма и греха винаги е трудна (1 Петър 4:1). На християнина е обещана Божествена помощ и му е дадено уверението, че победата е възможна, но ние все още сме в света на врага и ще трябва да водим множество битки с изкушенията. Добрата новина е, че ако паднем, ако се препънем, не сме отхвърлени, а имаме Първосвещеник, Който се застъпва за нас (Евреи 7:25).

В Римляни 12:1 Павел загатва за старозаветните жертви. Както в древността животните се принасят в жертва на Бога, така сега християните трябва да подчинят телата си на Него – не за да бъдат убити, а като живи жертви, посветени да Му служат.

Във времето на древния Израил всяко приношение, доведено за жертва, внимателно се преглежда. Ако в животното се открие какъвто и да било дефект, то бива отхвърлено, защото Бог е заповядал приношенията да бъдат без никакъв недостатък. Така и християните биват подканени да представят телата си „в жертва жива, свята, благоугодна на Бога“. За да направят това, всички техни сили трябва да бъдат съхранени във възможно най-добро състояние. Въпреки че никой от нас не е без недостатък, идеята тук е, че трябва да се стремим да живеем колкото се може по-чисто и вярно.

През това тримесечие често говорихме за непроменимостта на Божия морален закон и отново и отново подчертавахме, че вестта на Павел в книгата „Римляни“ не учи, че Десетте заповеди са отменени или по някакъв начин са лишени от съдържание чрез вяра.

И все пак, много лесно можем да се оплетем в буквата на закона и да забравим духа зад нея. А този дух е любовта – любов към Бога и един към друг. Въпреки че всеки може да изповядва любовта, разкриването ѝ в ежедневния живот може да е съвсем друга тема.

Както и в 1 Коринтяни, 12 и 13 гл., тук Павел възвишава любовта, след като разглежда дарбите на Духа. Любовта (на гръцки agape) е по-превъзходният път. „Бог е любов“ (1 Йоан 4:8). Следователно любовта описва Неговия характер. Да обичате означава да действате спрямо другите така, както действа Той, и да се отнасяте към тях така, както се отнася Бог.

Тук Павел разкрива как трябва да бъде изразена тази любов по практичен начин. Изпъква един важен принцип и това е личната скромност: готовността на човека „да не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва да мисли“ (Римляни 12:3), готовността „да си отдавате един на друг почит“ (Римляни 12:10), готовността да „не давате ума си на високи неща” (Римляни 12:16). Думите на Христос за самия Него: „Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце“ (Матей 11:29) представят същността на всичко това.

От всички хора християните трябва да бъдат най-скромните. Все пак вижте колко сме безпомощни. Вижте колко сме паднали в грях. Вижте колко сме зависими заради нуждата от праведност извън самите нас, но и за сила, действаща в нас, за да ни промени по начини, по които никога не бихме могли да променим самите себе си. С какво толкова да се похвалим? С какво да се гордеем? Какво толкова имаме сами по себе си, че да се гордеем? Абсолютно нищо! Работейки от началната точка на тази лична скромност – не само пред Бога, но и пред другите –трябва да живеем така, както Павел ни съветва в тези стихове.

Онова, което прави думите на Павел толкова интересни, е фактът, че той пише във време, когато една езическа империя владее света – империя, която може да е изключително жестока, която е покварена в самата си същност и която не знае нищо за истинския Бог. Само няколко години по-късно същата тази империя предприема масови гонения срещу хората, искащи да се покланят на този Бог. Всъщност Павел е убит именно от това управление! И нима въпреки всичко той съветва християните да бъдат добри граждани, дори при такова управление?

Да, прави го. И това се дължи на факта, че самата идея за управленска власт се намира навсякъде в Библията. Концепцията, принципът на управление са постановени от Бога. Човешките същества трябва да живеят в общност с правила, постановления и стандарти. Анархията не е библейска концепция.

Като казваме това, нямаме предвид, че Бог одобрява всички форми на управление или начини, по които се ръководят правителствата. Точно обратното. Не е нужно човек да търси надлъж и нашир, било то в историята или в днешния свят, за да открие примери за жестоки режими. Но в такива ситуации християните би трябвало – доколкото е възможно – да се покоряват на законите в страната. Те трябва лоялно да подкрепят правителството, докато неговите изисквания не противоречат на Божиите. Всеки трябва да обмисли с молитва и с особено внимание – и с известен съвет от другите – преди да се впусне в поприще, поставящо го в конфликт със съществуващата власт. От пророчеството знаем, че един ден всички верни Божии последователи ще бъдат изправени срещу политическите сили, контролиращи света (Откровение, 13 гл.). Дотогава ние трябва да правим всичко възможно, пред Бога, за да сме добри граждани, независимо в коя държава живеем.

„Трябва да уважаваме човешките власти като наредени от Бога и да учим, че послушанието към тях е свято задължение, но в тяхната сфера на влияние. Когато има конфликт между Божиите изисквания и тези на властите, трябва да се подчиним на Бога. Божието Слово трябва да се издигне над всички човешки закони (...)

Не бива да предизвикваме властите. Думите ни – изговорени или написани – трябва да бъдат внимателно подбрани, за да не станем противници на закона и реда. Не бива да казваме или да извършваме нещо, което, без да има необходимост, би затворило пътя ни” (Уайт, Е. Деяния на апостолите. Гл. 6: „Край храмовите врати“, изд. „Нов живот“, София, 1992, с. 31).

Както Исус в Планинската проповед, така и тук Павел разширява предписанията на закона, разкривайки, че любовта трябва да бъде мотивиращата сила над всичко, което вършим. Тъй като законът е описание на Божия характер, а Бог е любов, то следователно любовта изпълнява закона. Но Павел не замества с някакъв неясен стандарт за любовта прецизните и подробни предписания на закона, както твърдят някои християни. Моралният закон все още е задължаващ, защото именно той посочва греха – а кой ще отрече реалността на греха? Но законът може да бъде истински спазван само в контекста на любовта. Не забравяйте, че някои от тези, които отвеждат Христос на кръста, след това хукват у дома, за да спазват закона!

Интересно е, че факторът на любовта не е нов принцип. Цитирайки Левит 19:18, „да обичаш ближния си, както себе си“, Павел показва, че този принцип е неразделна част от старозаветната система. Апостолът отново се позовава на Стария Завет, за да подкрепи своето евангелско свидетелство. Някои твърдят, въз основа на тези стихове, че Павел поучава следното: само споменатите тук заповеди остават валидни. Ако е така, това означава ли, че християните могат да позорят родителите си, да се покланят на идоли и да имат други богове, освен Господа? Разбира се, че не!

Разгледайте контекста. Павел говори за начина, по който трябва да се отнасяме един към друг. Той разглежда личните взаимоотношения, поради което посочва заповедите, съсредоточаващи се върху тези взаимоотношения. Аргументацията му определено не бива да бъде тълкувана като премахваща останалата част от закона (Вж. Деяния 15:20; 1 Солунци 1:9; 1 Йоан 5:21). Освен това, както посочват новозаветните автори, като проявяваме любов спрямо другите, проявяваме любовта си към Бога (Матей 25:40; 1 Йоан 4:20,21).

Както ясно посочвахме през цялото това тримесечие, Павел си е поставил съвсем конкретна цел с това писмо до римляните; и тя е да разясни на църквата в Рим – особено на еврейските вярващи там – ролята на вярата и делата в новозаветния контекст. Темата е спасението и как грешникът бива счетен за праведен и свят пред Господа. За да помогне на онези, които са се съсредоточили само върху закона, Павел представя закона в неговата правилна роля и контекст. Въпреки че в идеалния вариант юдаизмът дори в старозаветни времена е религия на благодатта, възниква законничеството и то нанася големи поражения. Колко внимателни трябва да бъдем като църква, за да не допуснем отново същата грешка!

Колко удивително е, че тук Павел говори на вярващите, казвайки им да се събудят и да се събират заедно, защото Исус се завръща. Фактът, че това е написано преди почти 2000 години, не е толкова съществен. Винаги трябва да живеем в очакване близостта на Христовото завръщане. Доколкото ни касае нас, доколкото това засяга нашата лична опитност, Второто пришествие е толкова близко, колкото потенциална е нашата собствена смърт. Независимо дали ще затворим очи следващата седмица или след 40 години и след това ще спим само 4 дни или 400 години – няма значение. Следващото, което ще разберем, ще бъде идването на Исус. Когато смъртта потенциално стои пред нас, времето наистина е кратко и нашето спасение сега е по-близо, отколкото когато за пръв път повярвахме.

Въпреки че в „Посланието към римляните“ Павел не говори много по въпроса за Второто пришествие, в писмата до солунците и коринтяните разглежда този въпрос много по-подробно. Все пак това е една от най-съществените теми в Библията, особено в Новия Завет. Та какво би означавало „оправданието чрез вяра” без Второто пришествие, за да може тази прекрасна истина да бъде напълно осъществена?

„В Библията е разкрита Божията воля. Истините на Божието Слово са изговорени от Всемогъщия. Човекът, който прави тези истини част от живота си, във всеки възможен смисъл става ново творение. Той не получава нови умствени сили, но бива премахната тъмнината, която чрез невежество и грях е замъглявала неговото разбиране. Думите „ще ви дам ново сърце“ означават „ще ви дам нов ум“. Промяната на сърцето винаги се придружава от ясното убеждение за християнския дълг, от разбиране на истината. Онзи, който обръща на Писанието особено, придружено с молитва внимание, ще придобие ясно разбиране и здрава преценка, сякаш обръщайки се към Бога, е достигнал по-високо ниво на интелигентност” (Уайт, Е. Моят живот днес. С. 24 – англ. изд.).

„Господ (...) идва скоро и ние трябва да сме готови за явлението Му. О, колко славно ще бъде да Го видим и да бъдем приети като Негови изкупени! Дълго сме чакали, но нашата надежда не бива да се помрачава. Ако само можехме да видим Царя в красотата Му, щяхме да бъдем блажени завинаги. Чувствам, че трябва да извикам силно: „На път към дома!“. Ние се приближаваме до времето, когато Христос ще дойде в сила и голяма слава да вземе изкупените Си във вечния им дом“ (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 8. Гл. „Ще бъдем ли намерени недостатъчни?“ – На път към дома, изд. „Ел Уай“, София, 2013, с. 251).

Бележка от редактор: Пастор Николай Жукалюк служи в ЦАСД от повече от 40 години като пастор, писател, издател и президент на Украинския съюз. В разказаната история той споделя важни моменти от преживяванията си в съветската армия.

Моята задължителна служба в съветската армия бе към своя край. Една от отговорностите ми бе да служа като журналист във военния вестник. Началниците ми бяха доволни от моята работа и искаха да продължа да работя като старши редактор. Предложиха ми апартамент в Ленинград, което по онова време бе непостижима мечта. Имаше само едно условия – трябваше да стана комунист. В съветско време никой не можеше да се издигне до такава позиция, без да е комунист.

Получих покана за реща с генерала след няколко дни. Той ми каза: „Можеш да продължиш с военната служба. Ще ти дадем офицерско звание и ще можеш да останеш при нас. Ще имаш командировки, ще пътуваш до различни места и ще работиш във военния район. Можеш така да останеш в армията и да работиш тук.

Сега вече имах две предложения – да стана главен редактор или офицер. Изкушението бе голямо. Мислех си за офицерската професия и за всички неща, които щях да получа. От друга страна, апартамент в Ленинград? Това бе мечта за мене. Започнах да обмислях двете предложения, макар че това щеше да доведе до отхвърляне на моята вяра и до приемането на членство в комунистическата партия.

По онова време служех и като парашутист и вече имах около 80 скока. Веднъж, докато се приготвях за поредния скок, ръководителят ми каза: „Аз ще бъда първи, а ти ще скочиш последен. Между нас ще има 15 войници.“ Парашутите на всички войници преди мене щяха да се отворят автоматично, а моят трябваше да бъде отворен ръчно. Мислех си, че няма да има проблем – аз съм смел, имам добър опит, правел го толкова много пъти досега.

Скочих последен. След кратко падане, дръпнах въжето. Нищо не се получи. Опитах се да не се паникьосвам. Протегнах се към резервното въже. Отново не видях парашут. Над мене имаше само синьо небе, а земята отдолу приближаваше бързо. Разбрах, че това е краят. Чувството, което изпитах в онзи момент, може да бъде разбрано само от човек, който е бил в небето.

Продължението следва.