Протестантският реформатор Джон Калвин вярвал, че разногласията и разделенията са основният похват на дявола срещу църквата, и предупреждавал християните да бягат от раздорите като от чума.

Но трябва ли да се брани единството с цената на истината? Представете си какво щеше да се случи, ако Мартин Лутер, основоположникът на протестантската Реформация, в името на единството беше решил да се отрече от възгледите си за спасение единствено чрез вяра, когато го изправят на съд по време на парламентарната сесия във Вормс.

„Ако реформаторът отстъпеше дори в една-единствена точка, Сатана и множествата му биха спечелили победата. Но непоколебимата твърдост на Лутер става средството църквата да се освободи и да започне нова и по-добра епоха“ (Уайт, Е. Великата борба. София: Нов живот, 1996, с. 117, 118).

След като опровергава голословните твърдения, че евангелието му не е от Бога, в Галатяни 2:1,2 Павел насочва вниманието си към друго обвинение. Фалшивите учители в Галатия твърдят, че неговото евангелие се различава от това на Петър и на останалите апостоли. Павел – казват те – е вероотстъпник.

В отговор на това обвинение апостолът разказва за пътуването си до Йерусалим, случило се най-малко четиринадесет години след обръщането му. Дори да не сме съвсем сигурни за точната му датировка, никое пътуване в древността не е било лесна работа. Ако е пътувал по суша от Антиохия до Йерусалим, 480-километровото пътуване би отнело поне три седмици сред всякакви трудности и опасности. Обаче въпреки тези затруднения Павел го предприема не защото апостолите са го повикали, а защото го е призовал Духът. И по време на престоя си той представя своето евангелие пред апостолите.

Защо прави това? Определено не защото има съмнения по отношение на учението си. И със сигурност няма нужда от някакво потвърждение от тяхна страна. Нали вече е разгласявал същото това евангелие в продължение на четиринадесет години. И макар че не се нуждае от тяхното разрешение или одобрение, той високо цени подкрепата и насърчението на останалите апостоли.

Затова обвинението, че неговата вест е различна, е атака не само срещу Павел, но и срещу единството на апостолите и на самата църква. Съхраняването на единството между апостолите е важно, защото едно разделение между мисията на Павел за езичниците и църквата майка в Йерусалим би имало пагубни последици. Без общение между християните езичници и християните евреи „Христос би бил разделен и цялата енергия, която влага и се надява да вложи Павел за евангелизиране на езическия свят, би била напразна“ (F. F. Bruce, The Epistle to the Galatians (Grand Rapids, Mich.: William B. Eerdmans Publishing Company, 1982), p. 111).

Обрязването е белегът на завета, който Бог сключва с Авраам – патриархът на еврейската нация. Макар то да е само за мъжете, всички са поканени да участват в заветната връзка с Бога. Знакът на обрязването е даден на Авраам в Битие, 17 глава. Това се случва след катастрофалния опит на патриарха да помогне на Бога в изпълнение на заветното Му обещание, като придобие дете от египетската слугиня на жена си.

Обрязването е подходящ белег на завета. То напомня, че и най-добре обмислените човешки планове никога не могат да постигнат това, което Бог е обещал. Външното обрязване трябва да бъде символ на обрязването на сърцето (Второзаконие 10:16; 30:6; Йеремия 4:4; Римляни 2:29). То символизира факта, че вече не разчитаме на себе си, а полагаме предано своето доверие в Бога.

По времето на Павел обаче обрязването е станало белег на гордост за национална и религиозна идентичност – а не това, което първоначално е трябвало да символизира. Около сто и петдесет години преди рождението на Исус някои прекалено ревностни патриоти не само принудили всички необрязани евреи в Палестина да се обрежат, но и наложили това върху всички жители в съседните народи, попаднали под техен контрол. Някои дори смятали, че обрязването е паспорт за спасението. Това става ясно и от древните епиграми, които убедително заявяват, че „обрязаните мъже не слизат в геената [ада]“ (C. E. B. Cranfield. A Critical and Exegetical Commentary on the Epistle to the Romans. Edinburgh: T. & T. Clark Ltd., 1975, p. 172).

Би било грешка да твърдим, че Павел е против самото обрязване. Това, което той не приема, е изискването езичниците да се обрязват. Фалшивите учители заявяват: „Ако не се обрежете според Мойсеевия обред, не можете да се спасите“ (Деяния 15:1). Следователно въпросът всъщност не е свързан с обрязването, а със спасението. Спасението е или само чрез вяра в Христос, или се спечелва с човешко послушание.

Прочетете Галатяни 2:1-10. Павел казва, че фалшивите братя „дойдоха да наблюдават тайно нашата свобода, която имаме чрез Исус Христос“ (Галатяни 2:4). От какво са освободени християните? Прочетете Йоан 8:31-36; Римляни 6:6,7; 8:2,3; Галатяни 3:23-25; 4:7,8; Евреи 2:14,15. Как самите ние преживяваме в действителност тази свобода?

Като описание на християнската опитност, свободата е важно понятие за Павел. Той употребява тази дума по-често от всеки друг автор в Новия Завет, а в книгата „Галатяни“ многократно срещаме думите „свободен“ и „свобода“. Обаче за християнина свободата означава свобода в Христос. Това е възможността да живеем живот на безрезервно посвещение на Бога. Тя включва освобождение от робството на пожеланията в греховното ни естество (Римляни, 6 гл.), освобождение от присъдата на закона (Римляни 8:1,2) и освобождение от силата на смъртта (1 Коринтяни 15:55).

Апостолите признават, че Бог е призовал Павел да проповядва евангелието на езичниците точно както е призовал Петър да проповядва на евреите. И в двата случая евангелието е едно и също, но начинът на представянето му зависи от хората, които апостолите се опитват да достигнат. В този стих се подразбира „важната идея, че една и съща формула трябва да бъде чута по различен начин и да има различна сила в различните социални и културни обстоятелства (…) Точно това единомислие е основата на християнското единство – единство в многообразието“ (James D. G. Dunn. The Epistle to the Galatians. Peabody, Mass.: Hendrickson Publishers, Inc., 1993, p. 106).

Известно време след посещението на Павел в Йерусалим Петър отива в Антиохия, Сирия – мястото на първата църква от езичници и базата на мисионските дейности на Павел, описани в „Деяния на апостолите“. Докато се намира там, Петър се храни непринудено заедно с християните езичници, но когато пристига една група християни евреи, изпратени от Яков, той се държи по коренно различен начин, защото се опасява какво ли ще си помислят те.

Някои хора допускат грешката да приемат, че Петър и другите евреи са престанали да изпълняват старозаветните закони за чисти и нечисти храни. Обаче случаят не е такъв. Ако той и другите християни евреи бяха изоставили напълно еврейските наредби за храненето, в църквата със сигурност щеше да се вдигне голямо негодувание. Ако беше така, определено щеше да има записано нещо по този въпрос, обаче не откриваме нищо подобно. Най-вероятно става въпрос за хранене на една маса с езичниците. Тъй като много евреи са смятали езичниците за нечисти, е било обичайно да се избягват социални контакти с тях при всеки удобен случай.

Самият Петър е имал колебания по този въпрос и затова се е наложило да получи видение от Бога, за да разбере истината. Петър казва на Корнилий: „Вие знаете колко е незаконно за юдеин да се събира или да дружи с другоплеменник; Бог обаче ми показа, че не бива да наричам никого мръсен или нечист“ (Деяния 10:28). Въпреки че знае какво трябва да се направи, той толкова се страхува да не засегне съотечествениците си, че се връща към старото си поведение. Това показва колко силно е влиянието на културата и традициите в живота му.

Обаче Павел нарича действията на Петър с истинското им име – гръцката дума, която употребява в Галатяни 2:13, е „лицемерие“. Дори Варнава, казва той, „се увлече от лицемерието им“. Силни думи от един Божи човек към друг.

Обстановката в Антиохия наистина е нажежена. Павел и Петър – двамата водачи на църквата – са в открит конфликт. А Павел не спестява нищо, когато иска от Петър сметка за поведението му.

От гледна точка на Павел проблемът не е в това, че Петър е решил да яде с гостите от Йерусалим. Древните традиции за гостоприемството определено го изискват.

Въпросът е „истината на евангелието“. Тоест това не е просто въпрос на общуване или хранителни навици. Действията на Петър съвсем реално опорочават цялата вест на евангелието.

По време на срещата на Павел с Петър и с другите апостоли в Йерусалим те са стигнали до заключението, че езичниците могат да се възползват от всички благословения в Христос, без да се налага първо да се подлагат на обрязване. Сега постъпката на Петър компрометира това решение. Ако по-рано християни евреи и езичници са се събирали заедно в открито общение, сега събранието е разделено, а това носи със себе си потенциалната опасност за една разделена църква в бъдеще.

От гледна точка на Павел поведението на Петър внушава, че християните езичници са, в най-добрия случай, вярващи второ качество, и действията му ще окажат силен натиск върху езичниците да се нагаждат, ако искат да получат пълно общение. Затова Павел казва: „Ако ти, който си юдеин, живееш като езичниците, а не като юдеите, защо принуждаваш езичниците да живеят като юдеите?“ (Галатяни 2:1). Фразата „да живеят като юдеите“ може да бъде по-буквално преведена като „юдействат“. Тя е често срещан израз, който означава „да възприемат юдейския начин на живот“. Използва се за езичници, които посещават синагога и участват в други еврейски обичаи. Тя е също и причината противниците на Павел в Галатия, които той нарича лъжебратя, често да бъдат назовавани „юдействащите“.

За по-подробно изучаване на въпроса за единството и многообразието в църквата прочетете следните материали от Елън Уайт: „Преценка на нова светлина“, с. 45, 47 от „Съвети към автори и издатели“ – англ. изд.; „Обяснение на някои ранни свидетелства”, с. 57 от „Избрани вести“, Т. 1; „Тактичност“, с. 117-119 от „Служители на евангелието“ – англ. изд.; и „Ръкопис 898”, с. 1092, 1093 от „Материали от 1888“, Т. 3 – англ. изд.

„Дори и най-добрите сред хората ще допуснат сериозни грешки, ако бъдат оставени сами на себе си. Колкото по-големи отговорности носи един човек, колкото по-висок пост заема с произтичащите от него власт и контрол, толкова по-голямо зло ще причини, ако не следва внимателно Господния път, а заблуждава душите и сърцата на хората. В Антиохия Петър не успява да изпълни принципите на почтеността. Налага се Павел да се противопостави на неговото разрушително влияние лице в лице. Това е записано, за да може и други да си извлекат поуки и за да бъде урокът сериозно предупреждение към хората на влиятелни постове – да не допускат компромис с почтеността, но да се държат здраво за принципа“ (Коментари на Елън Уайт. Адвентен библейски коментар. Т. 6. С. 1108 – англ. изд.).

Резюме: Настояването от страна на някои християни евреи, че езичниците трябва да се обрязват, за да станат истински последователи на Христос, поставя единството на ранната църква под сериозна заплаха. Вместо да допуснат този въпрос да раздели църквата на две различни движения, апостолите работят заедно въпреки споровете помежду си, за да направят така, че тялото Христово да остане обединено и вярно на евангелската истина.

Дейвид Пан се взирал в текста от Библията си на своя роден бенгалски език: „Седмият ден е събота на Господа твоя Бог.“ Като учител в традиционна християнска църква, Дейвид с удивление открил, че никога преди не бил забелязвал тези думи.

Какво означават? Кой ден е седмият? Според календара му седмият ден бил събота. Не познавал никой, който да се покланя в събота. „Ще трябва да попитам епископа по този въпрос – казал той на съпругата си Суарна. – Той със сигурност ще знае отговора.“

„Няма значение какво пише в Библията – отговорил епископът. – Продължавай да се покланяш на Бога в неделя, както винаги си правил.“

Отговорът озадачил Дейвид още повече. „Защо епископът не желае да говори с мене за почивния ден?“, зачудил се той. Върнал се у дома и споделил за недоумението си със Суарна. „Библията казва съвсем ясно, че трябва да спазваме седмия ден свято. Епископът обаче не може да ми отговори защо се покланяме в неделя. Не знам какво да правя.“

„Може би трябва да постим и да се молим – предложила Суарна. – Ако се покланяме в погрешния ден, Бог ще ни го покаже.“ Колкото повече постели и се молели, толкова повече в тях се затвърждавало убеждението, че трябва да се покланят в седмия ден, събота.

На следващия ден в къщата им дошъл гост. „Чувал ли си за църква, която се покланя на Бога в събота, седмия ден от седмицата?“, попитал Дейвид.

„Да – отговорил посетителят. – В Калкута има църква, която провежда богослуженията си в събота.“ После им дал адреса на църквата.

Следващата събота Дейвид и Суарна отишли в Калкута и намерили църквата. С радост видели, че там има хора, които изучават Библията. След службата семейството посетила един бизнесмен на име Джон и съпругата му. По време на разговора Дейвид и Суарна разказали как търсят истината. „Бихме желали някой да ни посети у дома и да ни обясни защо спазвате съботата“, казал Дейвид.

„Обезателно ще дойдем“, обещал Джон.

Не след дълго Джон и още един мъж посетили Дейвид и Суарна. След известно време Дейвид и семейството му поканили Джон и приятеля му да провеждат съботни богослужения в дома им. Още няколко души от църквата в Калкута дошли да подкрепят семейството в търсенето им на истината.

След като се убедил, че Църквата на адвентистите от седмия ден проповядва библейската истина, Дейвид напуснал работата си като учител в своята църква и започнал да споделя съботната истина с други хора. След повече от седем месеца на изучаване Дейвид и Суарна били кръстени заедно с още много хора, с които били говорили за вярата си.

Продължението следва.