Историята на християнството съдържа много мрачни страници. Ужасни неща са били вършени от хора, изповядващи Христос. Според нашето разбиране на пророчествата преди Второто пришествие такива ще се вършат отново, и то още по-ужасни.

Тази седмица ще разгледаме една завладяваща притча, която илюстрира болезнената истина, че не всеки, претендиращ да е последовател на Христос, наистина е такъв. Разбира се, кои сме ние, че да отсъждаме кой е верен и кой не! Кои сме, та да гледаме „съчицата в окото на брата си, а да не внимаваме на гредата в своето око” (Матей 7:3)! Да, нямаме право да съдим. Но Бог има.

„Гостите на това угощение са всички, които изповядват, че служат на Бога, чиито имена са записани в Книгата на живота. Но не всеки, който изповядва, че е християнин, е истински ученик на Христос. Преди да бъде дадена окончателната награда, трябва да се отсъди кой е подготвен да вземе участие в наследството на праведните. Тази присъда трябва да бъде произнесена преди Второто пришествие на Христос, защото когато Той дойде, наградата Му вече е с Него, за да я даде „на всекиго според каквито са делата му” (Откровение 22:12) (Елън Уайт. Притчи Христови).

Двадесет и първата глава от Евангелието на Матей представлява доклад за част от последните дни в земното служене на Исус. Наситена е с драматизъм, напрежение и вълнения. Както на много други места в Библията, и тук ни е показано опасното „свойство” на нашите сърца да ни мамят, както и силата на злото да заслепява умовете ни за най-очевидни и неоспорими истини. Поглеждайки назад към историята, е лесно да кажем: „Как са могли тези водачи да бъдат толкова закоравели и слепи пред лицето на всички доказателства, които им представя Исус?”.

Но нека не мамим себе си. Имаме ли някакво основание да смятаме, че дори ние, адвентистите от седмия ден, притежаващи такава изобилна светлина, сме много по-различни? Не проявяваме ли понякога коравосърдечие и упорито безразличие спрямо истината, особено ако засяга наши любими грехове, желания и светско мислене? Разбира се, Бог ни обича, Христос е умрял за нас и на всеки се предлага прощение. Но абсолютно същото важи и за героите на тази глава – за тези, които не само обръщат гръб на Исус, но дори действат против Него. Колко много трябва да внимаваме, защото се мамим, ако смятаме, че не можем да бъдем измамени.

Може би най-вълнуващи в цялата глава са последните два стиха. Колкото и хората да са закоравели спрямо Исус, явно нещо в Неговата вест пронизва сърцата им, защото разбират, че Той говори за тях. Ако не бяха разбрали нищо, щеше да е друго, но не е така. Точно в това е проблемът – те явно разбират, най-малкото достатъчно, за да пожелаят Той да си отиде от тях. Колко тъжен факт – онези, които би трябвало да са учители на другите, в повечето случаи никога не успяват да научат нищо. Когато най-накрая проумеят нещата, вече е твърде късно (Римляни 14:10).

Обикновен човек да вдигне сватба е едно, но царска сватба – това е съвсем друго. А да бъдеш поканен на сватбата, която царят подготвя за своя син, наистина трябва да е огромна чест. Естествено символът на сватбата, и то на сина, е явна препратка към връзката между Исус и Неговата църква (Откровение 21:2, 9; Ефесяни 5:21–23).

Обърнете внимание, че всички приготовления се извършват от царя – той подготвя пиршеството, той заколва животните. Наистина посланието е: „Всичко е готово; елате на сватба”. В крайна сметка, всичко, което се иска от поканените, е да приемат каквото им се предлага.

Обърнете внимание и на още нещо – какви извинения използват хората, за да отклонят поканата. Едни поглеждат на нея леко – просто не я вземат насериозно, не смятат, че е важна, че има някакво значение. Те са символ на онези, които днес не смятат Божиите думи за сериозни, които по най-различни причини никога не отварят сърцата си за истината. Други „се разотиват”. Исус казва, че пътят към спасението е тесен (Матей 7:14) и хората могат да си намерят най-различни предлози, за да го подминат или направо да го изоставят. Трети са в примката на съблазънта на материалните неща. И накрая някои просто пренебрегват поканата, а други дори започват да преследват онези, които я носят. Независимо от личните им причини, накрая всички те са оставени отвън.

Размислете над думите на царя, който казва, че отхвърлилите поканата не са „достойни”. Как разбирате това в светлината на истината, че всички хора са грешни и няма праведен нито един? Нима някой от нас е наистина достоен да бъде поканен на царската сватба? От края на притчата разбираме, че в библейски смисъл „достойнството” ни идва от онова, което Христос е направил за нас; не от нас самите, а от това, което сме позволили на Бог да направи за нас и във нас.

След като поканата му на два пъти е отхвърлена, сега царят я отправя трети път - към „колкото се намерят” (Матей 22:9) - и заповядва на слугите си да ги поканят на сватбата. Този път обаче реакцията е различна, защото според текста те „събраха всички, колкото намериха” (Матей 22:10).

Забелязали ли сте, че понякога най-зли, противни и омразни хора изповядват християнството? Или най-осъждащи, укоряващи, лицемерни и откровено злобни хора ходят на църква, настояват да се изпълнят за тях обещанията за спасение и заявяват, че са уверени в спасението си?

Нищо ново. Как разбирате например вярата на кръстоносците, които са така посветени на Господ Исус, че грабят и плячкосват всичко по пътя си към Светите земи? Според думите на един очевидец „нашите войски варяха възрастните езичници в казани за готвене. Децата побиваха на кол и после лакомо ги изяждаха, печени на шиш”. Как е възможно такива ужаси да се вършат в името на Исус?!

Според вас сигурно отговорът е лесен – тези хора не са истински християни. Откъде знаете? Как можете да прецените какво е в сърцето им, на какво са били учени и как са възпитавани, какви възможности са имали да научат нещо по-добро? Не е ли възможно някои от тях по-късно да са се покаяли с упование в същите обещания за прошка и милост, на които се уповаваме и ние? А какво ще кажете за потресаващите деяния на хора, които явно считат себе си за набожни и благочестиви? Кои сме ние, че да съдим сърцето?

Ние не можем да съдим, но Бог може, трябва и ще съди (Римляни 14:10; Евреи 10:30; Еклисиаст 12:14; Даниил 7:9, 10). Наричаме това „изследователен съд” и точно за него става въпрос в тази притча.

Стига да не вярвате в учението „веднъж спасен – завинаги спасен”, какъв проблем можете да откриете в идеята, че в даден момент от историята Бог окончателно и завинаги ще отдели „житото” от „плевелите” (Матей 13:24–30), мъдрите от глупавите (Матей 25:1–13), верните от неверните (Матей 25:14–30), онези, които са напълно покрити от Неговата правда, от другите, които не са (Матей 22:1–14) – при това изсред всички, които изповядват, че Го следват, особено ако са вършили или дори продължават да вършат ужасни неща, може би в Негово име?

Няма ли да има някакво окончателно избистряне на въпроса кои са истински и кои - фалшиви сред всички претендиращи спасителните Божи обещания да се изпълнят и за тях, особено в религия, в чиято основа стои учението, че се спасяваме благодарение на нещо, направено за нас от Бог?

Размислете – ако спасението ставаше изцяло чрез нашите дела, щеше да е лесно; просто делата ни се пресмятат и готово - или са достатъчни, или не са. Но ако вярваме, че спасението ни зависи от заслугите на някой друг, от нещо извън нас, тогава въпросът става по-сложен и по-заплетен. Следователно имаме много по-голяма нужда Съдията да бъде абсолютно безпогрешен, отколкото в религия, където стандарт са делата, не е ли така?

Точно за това става въпрос в тази притча. Бог отделя истинските от фалшивите последователи на Христос измежду всички, които на думи изповядват, че Го следват. И кой е решаващият критерий? Дали са облечени или не в прекрасната дреха на праведността, която Христос предлага безплатно на всички.

Вече разбрахме, че стига да не вярваме в евтината максима „веднъж спасен - завинаги спасен”, е трудно да си представим, че Бог няма да направи окончателно отделяне на облечените в Неговата праведност от онези, които само претендират да са такива. Това е основната вест на притчата. В библейската религия, основана на идеята, че се спасяваме не чрез своите дела, а чрез нещо направено за нас от друг (което ние получаваме чрез вяра), е абсурдно да няма такова окончателно отделяне.

Като адвентисти от седмия ден, които имат ясно разбиране за великата борба (Откровение 12:7–9; 1Петрово 5:8; Йов 1 и 2 глави) и за интереса на целия Всемир към тази борба (Даниил 7:10; 1Коринтяни 4:9; Ефесяни 3:10), лесно можем да отхвърлим като небиблейски аргумента, извлечен от 2Тимотей 2:19 („Господ познава Своите Си”). Учението за изследователен съд над човешките дела е основано върху Свещеното писание. Да, Господ знае кои са Негови, но останалата част на Всемира, включително и ние, не знаем.

Много е важно да не изгубваме от поглед голямата картина – интереса на Вселената към онова, което се случва на нашата земя с греха, бунта, спасението и Божия план да разреши този проблем открито, справедливо и честно.

Самата идея за съд предполага някакъв вид предварително разследване, нали? Вижте Битие 3:9–19 – още в мига, в който грехът навлиза в нашия свят, Бог се намесва директно и задава на хората въпроси, чиито отговори вече знае. Така както това първо „разследване” не е заради Него самия (а за да помогне на Адам и Ева да разберат тежестта на стореното от тях), така и изследователният съд не е, за да разкрие на Бога нещо ново, а заради останалите жители на Вселената.

Както при „следствието” в Битие, където Божията милост взема връх над смъртната присъда (вижте Битие 3:15), така Божиятата благодат прави същото и за всички истински Христови последователи сега и в съда, където най-много се нуждаем от нея!

гл. „Без сватбарска дреха” от кн. Притчи Христови.

„Изкупителният план има по-обширна и по-дълбока цел, отколкото само спасението на човека. Не това е единствената причина Христос да дойде на земята – не само за да могат обитателите на този малък свят да спазват Божия закон както трябва, – но и за да защити Божия характер пред Всемира” (Елън Уайт. Патриарси и пророци).

„Ако Сатана беше унищожен в същия миг, ангелите нямаше дори да разберат какво представлява великата борба. Поставените на карта принципи трябваше да се разкрият по-пълно. Заради човека съществуването на Сатана трябваше да продължи. Хората, както и ангелите, трябваше да видят контраста между Княза на светлината и княза на мрака. И трябваше да изберат на кого да служат” (Елън Уайт. Копнежът на вековете).

1. Спомнете си историята на християнството – какви ужасни неща са извършени от хора, наричащи себе си християни, и то в името на Исус; как са използвали вярата си като прикритие, като маска, като оправдание за своите отвратителни престъпления. Как тази тъжна истина ни помага по-добре да разберем защо е нужно да се разграничим ясно от онези, които само външно изповядват, че са последователи на Исус? Какво е посланието на тази притча и на още много подобни библейски текстове?

2. Елън Уайт недвусмислено заявява, че Христовата дреха е символ на Неговата праведност, която не само ни покрива и оправдава, но и ни променя по подобие на Неговия образ, помага ни да отразяваме Божия характер в живота си. Каква е разликата между тези две фундаментални истини и защо е важно да я разбираме добре?

3. Размислете колко реална е великата борба. Опитайте се да извадите от Библията всички текстове, които доказват колко важна и колко библейска е тази тема.

4. Исус завършва Притчата за сватбарската дреха с думите: „Мнозина са поканени, а малцина избрани” (Матей 22:14). Какво иска да каже с тях според вас, имайки предвид целия й контекст?

Племето Манобо от село Тогопон в Южните Филипини пожела да се премести. Намериха място с изобилна вода и достатъчно земя за къщи и градини. Мястото бешео идеално с едно изключение. Наблизо растеше дърво балит, за което някои от селяните вярват, че е дом на духовете. Дори твърдят, че близо до дървото се чувал плач на бебе. Други усещали миризмата на храна, когато минавали от там. Шаманът предрече, че ще ги сполети голямо нещастие, ако преместят селото в района на дървото.

Аз съм един от двамата студенти мисионери в това село. Няколко адвентисти ни разказаха за проблема и ни помолиха за съвет. Трябва ли да преместят селото на новото място или да търсят друга местност?

Ние се помолихме и след това казахме на вярващите: „Сатана съществува. Той се стреми да мами хората. Бог обаче го е победил и той трепери, когато чуе дори най-слабото Божие дете да се моли. Не трябва да се страхуваме от нищо, ако се уповаваме, че Бог да ни покрие със своята десница.

Селяните се преместиха на новото място. Някои от тях започнаха да чуват странни звуци от дървото, други забелязаха, че децата се разболяват. Дори аз почувствах нещо необичайно.

Веднъж видях нов ученик в класната стая. Другите като че ли не го забелязваха. След часа той дойде при мен и ме предупреди да не оставам в селото, тъй като нещо лошо ще ми се случи. После изчезна за миг. По-късно го видях близо до дървото.

През онази нощ не можах да заспя. Мислех си за покойните ми баща и баба, които бяха шамани в селото, в което се бях родил. Възможно ли е проклятието на дявола да е все още върху мен? Припомних си, че съм Божие дете и че Бог е спечелил битката със Сатана още преди създанието на света. Поговорих с помощника ми и двамата се помолихме Бог да покаже на селяните, че наистина е всемогъщ и те няма от какво да се страхуват.

Дървото продължи да безпокои хората, затова някои предложиха да го отсекат. Те обаче се страхуваха, че този, който го отсече, ще умре. Взех брадвата, помолих се и го отсякох. Нищо не се случи. „Бог на когото се покланя студентът мисионер наистина е могъщ!” заявиха присъстващите.