Живея в Бангладеш. От рано научих, че ако искам да получа нещо от живота, трябва да се боря за него.

Баща ми не желаеше да уча. Искаше да работя по домовете на хората, за да помагам на семейството си. Аз имах голямо желание да се изуча. Понякога се криех до близкото училище, за да слушам уроците на учителя.

По-голямата ми сестра Шарони живееше с вуйчо, който я пращаше на училище. Когато стана на възраст да ходи в гимназия, той я записа в адвентния университет на Бангладеш. Там тя стана адвентистка, което разяри родителите ми. Шарони остана твърда във вярата си и след време родителите ми й позволиха да се върне у дома. Шарони си намери учителска работа и започна да помага финансово на семейството.

Родителите ми бяха против нейната религия. Тя настояваше да започнат да изучават Библията, за да й покажат къде греши във вярата си. След време разбраха, че наистина вярата й не противоречи на Библията, но не пожелаха да сменят религията си.

Шарони знаеше, че местното училище не може да даде качествено образование, от което всички ние се нуждаехме. Затова настоя пред родителите ни да бъдем изпратени в адвентни училища също като нея. Когато баща ни отказа, тя заяви пред него: “Няма да се наложи да платиш нито една рупия за образованието им. Аз ще платя всичко.” Накрая получих разрешение заедно с двете ми сестри да се запиша в адвентното училище, където Шарони бе получила образованието си.

Останах там до осми клас, след което Шарони ни изпрати в друго адвентно училище. Тя стана заместник-директор и отговаряше за момичетата в същото училище. По този начин можеше да се грижи за нас.

Когато всяко едно от децата в семейството ни навършваше възрастта за училище, Шарони го насочваше към адвентно училище. Още няколко от братята и сестрите ми сега учат там. Само най-малкият ми брат е все още у дома с родителите ни. Скоро и той ще учи там. Всеки един от нас е предал сърцето си на Исус и когато сме достатъчно големи, ще се кръстим.