Живея със съпруга си в София, столицата на България. Ние вече сме възрастни хора. Аз съм отчасти инвалид, а съпругът ми също има здравословни проблеми. Веднъж късно вечерта ми се обадиха да тръгна незабавно за селото на съпруга ми. Там имаше някакъв семеен проблем. Станахме, облякохме се и бързо тръгнахме към гарата, за да хванем последния влак, който да ни изведе в покрайнините на София.

Бе почти полунощ, когато слязохме от влака и тръгнахме по четирикилометровия път към селото. Можете да си представите каква гледка представляват двама възрастни, които едва вървят по тесния селски път в тъмната нощ.

Бяхме преполовили пътя, но чувствахме, че вече не можем да продължим по-нататък. Коленичихме и помолихме Бог да ни изпрати помощ. Изправихме се и отново тръгнахме напред. Изведнъж чухме спирачки на кола. Шофьорът отвори прозорчето и се провикна: “Вие ли сте хората, които ми се обадиха да ги откарам до Мировяне?”

Останахме удивени, тъй като нямахме телефон със себе си. Този човек обаче знаеше, че отиваме към Мировяне.

“Няма значение – качвайте се, ще ви откарам.”

Качихме се в колата му и така стигнахме до селото. Шофьорът не каза нито дума. Спря до една автобусна спирка, съвсем близо до мястото, където трябваше да посетим. Благодарихме му и тръгнахме по улицата към нашите близки. Обърнахме се да му помахаме с ръка, но улицата бе празна. Нямаше фарове в далечината, нямаше прах – нищо, което да показва, че кола е минала оттам.

“Тръгнал си е – казах аз на съпруга си. – Просто изчезна.” Не знаем дали това бе ангел или човек, изпратен от Бога да спаси двама възрастни, тръгнали по самотен път в тъмна нощ.