Секуле научил за други двама съботопазители в армията: лейтенант, който се подготвял за кръщение, и по-възрастен мъж, който бил роден в адвентен дом. Босненската война бушувала и лейтенантът се опитал да убеди Секуле, че в трудни времена са необходими трудни мерки.

„Времето е тежко и ти трябва да ядеш каквото има – казал той.- Можеш да практикуваш своята религия, след като напуснеш армията, но сега трябва да си храниш заради здравето си.“

Секуле преценил, че лейтенантът не е адвентист. Говорел също като невярващите му родители, въпреки че Секуле не искал да яде месо.

Секуле имал голямо желание да се срещне с войника, роден в адвентен дом. Искал да се посъветва се него с какво да се храни, ако го изпратят на фронта, или просто да се помолят заедно. Чувствал се много самотен.

Веднъж посочили на Секуле в столовата кой е адвентистът. Той наблюдавал как мъжът сяда с чиния свински наденици и боб, сготвен в мас, маха надениците и изяжда боба.

Секуле се възмутил. Човекът яде нечиста храна, помислил си той. Аз ли съм глупакът? Отслабнал съм толкова много и нямам никакви сили, защото не искам да се храня с каквото ми падне. Погледни го. Този е хитър. Когато се уволня, ще мога да ям каквото си поискам.

Секуле се приближил към опашката за получаване на храна. Направил още една крачка. Не бил гладен. Вече бил изтощен, след като се хранел с хляб и чай цели 20 дни.

Спрял се на няколко стъпки от храната. Няма да я взема, помислил си той. След като Бог е умрял за мен, аз ще Му бъда верен.

След няколко месеца настъпила пролетта и Секуле започнал да яде напъпващи листа от дърветата. Използвал и трева, за която още от детството си знаел, че става за ядене.

След четири месеца в армията той за първи път се нахранил с лъжица. Адвентен пастор го поканил на обяд в дома си.

Не след дълго Секуле бил изпратен в Белград, за да служи под командването на висш генерал. Той бил един от най-бързо пишещите на телепринтер в страната. Казармата се намирала на 20 минути ходене пеша от адвентната семинария. Новата длъжност му помагала да напуска казармата, когато си пожелае и да посещава семинарията почти всеки ден, за да се храни с вегетарианска храна. Секуле вярвал, че Бог го възнаграждава за верността му.

Радвал се на добро здраве в армията. Нито веднъж не се разболял. Загубил само косата си. Влязъл в армията с коса и си тръгнал плешив. Казва, че сякаш Бог му шепнел: „Ако си ми верен, Аз ще се грижа за теб. Да, ще имаш проблеми. Загубил си косата си. Това обаче не е проблем. Имам шапка за теб.“