Докторът ме погледна право в очите.

„Имате рак на простатата, който не може да се оперира – каза той. – Остават Ви 18 месеца живот.“

След като се прибрах у дома, седнах заедно със семейството си, за да съставим списък с неща, които да направя през последните си 18 месеца. Един от четиримата ми синове искаше да прекосим страната с велосипед. Друг предложи да пробягаме половината маратон в Сиатъл. Дъщеря ми пожела да си запишем съвместен музикален албум.

Тогава си помислих: „Какво искам да направя?“ Отговорът бе лесен. Искам да направя нещо повече за споделяне на евангелието. Реших да водя всеки месец поне един човек в църквата.

Първата ми възможност да отправя покана дойде след два дни, когато една позната ме попита: „Боб, какво става с твоето заболяване?“

Разказах й за списъка с предсмъртни желания и с плана си да каня хора в църквата. „Би ли желала да ми помогнеш да изпълня този списък, като дойдеш на църква с мене в събота?“

Жената ме погледна състрадателно. Прие го за последно желание. „Разбира се, че ще дойда“, отговори тя.

Имам по 2200 клиенти на година и ми се отдава златна възможност, когато ме попитат нещо за здравето. Толкова е лесно да ги поканя на църква.

Най-малко двама души – семейна двойка – бяха кръстени, а голямата им дъщеря ще бъде кръстена след няколко седмици. Сега жената води група в детското съботно училище и води други хора в църквата.

„Ще продължа с твоя подарък – каза ми тя. – Водя деца с родителите им в църквата.“

Всеки може да има списък с предсмъртни желания. Дори да ви остават още 20 години живот, можете да започнете да изпълнявате този списък още днес, като каните поне един човек на църква всеки месец. Представете си колко бързо ще се разраснат адвентните църкви, ако всеки един от 20-те милиона членове води поне още един човек в годината. Вероятно църковното ни членство ще се удвои само за 12 месеца.

Изминаха 27 месеца, откакто докторът ми даде 18 месеца живот. Поканих много хора на църква и поне половината дойдоха.

Списъкът с предсмъртни желания се превърна в нещо хубаво. Прекрасно е да чуеш хората да кажат: „Да, ще посетя твоята църква.“ Но най-голямото удовлетворение настъпва, когато те наистина дойдат. Прегръщат ме и сядат до мене. Стават част от семейството.