Пасторът в родния град на Пиер ни каза, че църквата планира да проведе евангелизаторски събрания в скоро време, и Пиер обеща да ги посети. След време пасторът ни съобщи, че Пиер е бил кръстен и посещава църквата редовно. Още една изгубена овца бе намерила пътя към дома. Други момчета в групата напуснаха града с обещанието да се приберат у дома.

Продължих да се срещам с момчетата, които бяха останали. Те се обединиха в група, която не допуска нови момчета да се присъединят към нас. Често ме предупреждаваха. „Мама, внимавай с това момче там. Не му вярвай. Сигурно ще се опита да ти открадне чантата.“ Но въпреки усилията ми да ме пазят от новодошли, не след дълго групата нарасна от 15 на повече от 30 души.

За мене ставаше все по-трудно да приготвям хубава храна за всички тях веднъж седмично. Не можех да си позволя толкова много продукти или времето, за да ги приготвя. Сърцето ме болеше за тези момчета, но не можех да продължа да ги изхранвам. Понякога и други предлагаха помощта си, но основната работа оставаше за мене. Най-накрая им казах, че не мога да продължавам да ги снабдявам с храна. Продължих да се срещам с тях редовно и всеки път, когато ме виждаха в града, те ме наричаха „мамо“. Продължих да се моля за тях и да искам от Бога да им говори, за да се подготвят да Го се срещнат с Него на небето, където винаги има храна на масата.