Александру Марин бил известен на полицията в Румъния. Името и снимката му висели в полицейските управления в цялата страна. Бил прекарал една трета част от живота си в затвора.

Марин не отговарял на образа на типичния закоравял престъпник. Имал добро образование, говорел много езици и се изявявал като обещаващ художник и дизайнер, а бъдещето му изглеждало доста обещаващо. По-големият му брат бил атлет и национален шампион, но се самоубил на 18 години. По това време Марин бил едва петнадесетгодишен. Опечалените му родители насочили цялата си любов и всичките си надежди към своя по-малък син. Той обаче се сприятелил с погрешните младежи.

Приятелите му изпитвали удоволствие да нарушават закона. „Знаехме какво ще се случи, ако ни хванат“, казва той. След време Александру бил заловен и пратен в затвора, който се оказал школа за престъпници. Освободили го, но той вече бил научил престъпните методи. Захванах се и с други нелегални дейности и така се свързал с мафията.

Александру се оженил за бивша съученичка. Тя знаела за миналото му, но се надявала да го поправи. Той не желаел да се промени. Решил да избяга в Югославия и после да доведе съпругата си, която очаквала дете. Успял да прекоси границата, но нямал никакви пари. „Трябваше да крадем, за да се храним“, разказва той. Отново го арестували и затворили.

В деня преди да го освободят, една жена, която работела в затвора, му казала, че има планове да го депортират в Румъния. Това било равностойно на смъртна присъда. Жената му дала пила и той заедно със съкилийниците си започнал да пили металните решетки в този затвор с повишена сигурност. Пеели, за да заглушат шума, докато режат решетките. Прозорецът бил съвсем малък и Александру трябвало да свали палтото и ризата си и да се намаже с крем за бръснене, за да се измъкне пред малкия отвор. Той разказва какво се случило след това:

„Четирима от нас избягаха, но само трима успяха да излязат от затвора и да стигнат до близката нива. Бе късна есен и никой нямаше риза или палто. Треперех от студ. Чувахме как охраната и полицейските кучета ни търсят. Кучетата откриха един от моите приятели. Разбрах по виковете. Тогава се помолих за първи път. „Помогни ми, Господи. Ако ми помогнеш да избягам, ще променя живота си.“ Смятах, че ще го направя, но след като избягах, забравих за своето обещание пред Бога.“

Продължението следва.