Денис – извикала майката. – Ела тук!“ Тя хванала ръката на малкото момиченце.

„Какво става?“, запитало четиригодишното дете, докато тичало, за да не изостава от майка си.

„Войници! Идват войници! Трябва да се скрием!“ Денис не разбрала думите на майка си, но усетила страха й. Когато пристигнали в малкия си дом в Руанда, Денис видяла как баща й увива вързоп.

Семейството хукнало по прашния път, водещ на изток. Други се присъединили към тях и скоро пътят се задръстил от хора, които тичали и плачели. Годината била 1994 и милиони бягали, за да спасят живота си.

Вървели часове наред, криели се във високата трева на малките горички, когато виждали войници да се приближават. Накрая семейството стигнало до границата на Демократична република Конго, където намерили спокойствие.

Семейството се установило в бежански лагер, направен от дъски и брезент, където нямало почти никаква защита от жаркото слънце и проливния дъжд. Те обаче смятали, че най-накрая са на сигурно място.

Хора с ножове и пушки влезли в лагера и хората започнали да пищят и да бягат. Денис също побягнала. Но къде са мама и татко? Денис тичала с тълпата и викала родителите си, но никой не отговарял.

Тъй като се уморила, Денис седнала да почине. Един мъж я понесъл на рамо и тя се почувствала в безопасност. Скоро се уморила и помолила да я пуснат на земята. Внезапно се чули изстрели и писъци пронизали въздуха. Денис побягнала настрана от пътя и се скрила, докато изстрелите престанат. След това се присъединила към други хора, които търсели сигурно място. Видяла, че на пътя има лежащи тела. Зърнала и човека, който я носил на рамо. Той също лежал неподвижен. Някак си успяла да разбере, че той е мъртъв.

Денис продължила да ходи, следвайки други хора. Понякога викала: „Мамо, татко“, но никой не откликвал. Накрая намерила едно семейство, което й позволило да остане при тях в замяна на работа, но там била малтретирана. Избягала от дома и открила приют за сираци, където я приели.

Когато чула, че сраженията са престанали, тя пожелала да се върне у дома и да намери родителите си. Но къде е „у дома“?

Останала в приюта, докато станала достатъчно голяма, за да вземе решение да го напусне. Тогава тръгнала пеша обратно към Руанда. Спяла в храстите през нощта. Докато ходела, често питала Бог защо се налага да страда толкова много. Не чула отговор от Бога, но когато се обезсърчавала и огладнявала, хората й давала от храната си и това й давало смелостта да продължи да ходи.

Продължава следващата седмица.