Живея в Замбия в Югозападна Африка. Родителите ми починаха, когато бях малък, и моите вуйчо и вуйна ме взеха при себе си. Изпратиха ме да уча в пансион. Там се запознах с ученици адвентисти, които споделяха вярата си с мене. Говореха ми за Бога на Библията и аз реших да ходя на църква с тях.

Когато се върнах у дома за ваканцията, разказах на вуйчо ми и жена му какво съм научил. Те се ядосаха и ме заплашиха, че ще ме изгонят, затова се наложи да не говоря за вярата си. Не ме пускаха да ходя в адвентната църква.

Върнах се на училище и моите приятели адвентисти продължиха да ме учат. Не след дълго пожелах да бъда кръстен. Когато се завърнах у дома и обясних на семейството ми в какво вярвам, те ми позволиха да посещавам адвентната църква. Когато обаче отново отидох на училище, открих, че вуйчо ми е престанал да плаща училищните такси. Не знаех какво друго да правя освен да се моля.

В края на всяко тримесечие очаквах да ме отпишат от училище, но чиновникът не забелязваше баланса на моята сметка и ми позволяваше да се запиша. С Божията благодат и с помощта на приятели от църквата, успях да завърша.

Исках да стана пастор, но не знаех какво да направя. Намерих си работа и започнах да спестявам пари за университета. Работих цяла година, но не успях да събера пари за образование.

Тогава научих, че са открили адвентен университет в Замбия и веднага се записах във факултета по теология. Тъй като учебното заведение беше съвсем ново, имаше да се върши много довършителна работа. С радост приех да работя по шест часа на ден, за да си плащам таксите.

Не можех да си позволя да живея в общежитието, затова заедно с други студенти си намерихме място, където да се подслоним – пилчарник, който превърнахме в стая. Готвехме си ориз и зеленчуци на огън и се справяхме с живота, докато учихме за проповедници.

Бог ми помагаше и аз успях да завърша образованието си. Благодаря му за това, че ми даде изходен път, когато не виждах никакъв изход. Разбирам, че Бог се е грижил за мене и знам, че ще продължи да ме води.