Гана вървяла по заснежена улица в Уланбатор, Монголия. Мислите й бушували като снежната буря, която се извивала по хълмовете около града и хапели зачервените й бузи. Задавала си въпроса защо се е провалила на изпита. Учила упорито и дори помолила един монах да пее молитви за нея. Монахът хвърлил камъчетата за предсказване и я уверил, че ще се справи добре.

Гана искала да учи икономика и счетоводство в престижния национален университет на Монголия. Нейните надежди били разбити, когато разбрала, че е получила ниски оценки на приемните изпити. Прибрала се у дома си, но не желаела да излиза навън от страх да не би някой да я попита как са минали изпитите. Дори баща й започнал да крещи, когато разбрал, че се е провалила. Просто й се искало да умре.

Един ден роднина дошла да посети семейството. Изслушала търпеливо оплакванията на Гана и я поканила да посетят заедно Църквата на адвентистите от седмия ден. Гана била любопитна да види какви са тези християни и се съгласила да отиде. Това би й дало възможност да бъде с хора, които не знаели нищо за нейните изпити.

Гана знаела, че баща й няма да бъде доволен, ако тя посети християнска църква, и затова не казала на никого къде отива. Богослужението й харесало. Обичала да пее, а християните пеели с такава радост. След събранието младите останали за младежка среща. Докато разговаряла с тях, забравила за бедите си.

Гана продължила да посещава църковните събрания. Когато разбрала къде ходи, майка й я помолила да се увери, че вярва в пътя, по който поема. Баща й обаче се разгневил, защото смятал, че християнството е чужда религия. Гана се включвала в младежките дейности и продължила да посещава богослуженията. Малко по малко, тя повярвала в Исус. Казала на майка си, че желае да се кръсти.

Пасторът забелязал дълбокото посвещение на Гана към честността и истината и я помолил да стане касиер на църквата. Тя се изплашила, защото знаела, че в някои монголски кръгове този, който държи кесията, смята за нещо съвсем нормално да си присвоява от нея. Накрая приела предложението. „Това ме изнерви – разказва тя, - защото знаех, че Бог наблюдава.”