След години на бродене в пустинята Израел най-накрая стига до Кадис-Варни на южната граница на обещаната земя. След всичко, през което са преминали, след всички трудни уроци, на които Господ се е опитвал да ги научи, след всички мощни съдби, въздадени върху открито бунтуващите се, човек би помислил, че тези хора най-накрая веднъж и завинаги са готови да бъдат верният народ на Господа. Както знаем, не се получава точно така.

Тази седмица ще изучаваме една постоянна тема в цялата Библия: милостта и благодатта на Бога за разлика от неверието, греховете и неблагодарността на Неговия народ. От Адам и Ева в Едем чак до Лаодикийската църква (Откровение 3:14-18) виждаме отново и отново Божията благодат и милост към онези, които постоянно се провалят в изискването на обещанията за победа, вяра и святост. Същевременно можем да видим Неговата готовност да прощава на препъващите се и грешащите - дори на тези, които би трябвало да се справят по-добре (като самия велик Моисей, който в момент на слабост, нетърпение и може би дори малко високомерие изгубва от погледа си Бога, направил толкова много за него).

Когато водата спира да тече в израелевия лагер при Кадис-Варни, пред Израел се представя огромна възможност да потърси помощ от Бога. Той винаги се е грижил за тях в миналото, защо сега да бъде по-различно? Обаче те бързо забравят миналото и се обръщат към Моисей и Аарон със старите си роптания.

От една страна, е лесно да се разбере чувството за безсилие на Моисей. Първо, той току-що е погребал сестра си и без съмнение преживява скръб поради това. Освен всичко чува тези хора да изричат същите оплаквания, каквито са изрекли бащите им преди години!

Въпреки това в очите на Господа неговото поведение не е извинимо.

“Водата избликна в изобилие, за да задоволи жаждата на множеството. Но беше извършено голямо зло. Моисей беше говорил в раздразнението си (...) Когато се нагърби с отговорността да ги обвинява, той огорчи Божия Дух и нанесе вреда на народа. Видя се, че му липса търпение и самоконтрол. По този начин на хората се даде сгоден случай да се усъмнят дали начинът му на действие в миналото е бил под Божието ръководство и така да извиняват собствените си грехове. Както Моисей, така и те бяха оскърбили Бога. Неговият начин на действие, казаха те, още отначало предизвика критики и порицание. Сега те бяха намерили предлога, който желаеха, за да отхвърлят всичките укори, които Бог им бе изпратил чрез Своя слуга” (Елън Уайт. Патриарси и пророци).

Дори и най-верните и усърдни слуги на Господа трябва да бъдат внимателни. Това, което прави този грях още по-лош е, че той е извършен от човек, на когото са дадени големи привилегии. Помислете за всичко, което Моисей вижда чрез Божията сила; помислете за всички невероятни откровения от Господа, на които отново и отново става свидетел. И все пак той позволява на егото си да се надигне и да надделее? Какво сериозно предупреждение би трябвало да е това за нас.

Глава 20 започва със смъртта на Мариам и завършва със смъртта на Аарон. Ясно е, че по-възрастното поколение си отива, а новото трябва да поеме нещата оттам, където ги е оставило старото. Виждаме същото и в църквата днес. Едно поколение преминава и новото се появява, за да поеме щафетата. Остава решаващия въпрос: Доколко новото поколение ще се поучи от грешките, както и от успехите на по-старото?

Обърнете внимание на разликата в разказите за смъртта на Мариам и Аарон. Нейната смърт е спомената само в един кратък стих. Като че ли тя е дошла внезапно и неочаквано. Каква разлика от Аароновата, която е ясно предсказана.

Преди смъртта на Аарон, Моисей, Аарон и синът му Елиезер се изкачват на върха на планината Ор, където пред очите на събранието Моисей съблича свещеническите одежди на брат си и ги облича на племенника си Елиезер - красноречив символ за прехвърлянето на ролята от едно поколение на друго. Макар че Аарон скоро ще се “прибере при народа си”, работата на първосвещеника трябва да продължи. С други думи, работата и мисията на църквата са по-велики от който и да било човек. Ако решим, можем предано да изпълняваме дълга си, но рано или късно слизаме от сцената и други продължават работата оттам, докъдето ние сме я оставили.

Трудно е да си представим колко емоционално натоварен трябва да е бил този случай за всички, участващи в него. Моисей, който знае, че смъртта на родния му брат със сигурност ще последва скоро, съблича от него свещените дрехи и ги облича на племенника си, Аароновия син; Аарон, несъмнено изпитващ угризения за своите провали, знае, че скоро ще бъде мъртъв; и Елиезер, стоящ пред баща си, който скоро ще умре, отсега нататък ще носи тежката отговорност на Първосвещеник на израелевия Бог. Междувременно там, долу, израелтяните наблюдават развитието на цялото събитие.

Тъй като народът на Едом (потомците на Исав) отказва да пропусне Израел през границите си, се налага да го заобиколят. (Виж Числа 20:14-21). Едомците заемат територията, простираща се на юг от Мъртво море до залива Акабах.

Колкото и да са мислили, че имат основание за оплакване, Господ очевидно е на друго мнение. Все пак през всеки ден от пътуването им те са запазвани чрез някакво чудо на Божествена благодат. Получават достатъчно вода, от която се нуждаят - дори в пустинята; имат хляб от небето - ангелска храна (Псалм 78:25); имат мир и безопасност под сенчестия облак през деня и под огнения стълб през нощта. Няма нито един немощен човек във всичките им редове. Краката им не отичат в дългите пътувания, нито дрехите им овехтяват (Второзаконие 8:3, 4; Псалм 105:37). Без съмнение те имат и своите битки, и своите проблеми и страхове, както и всички ние. Но очевидно, насочени само към тези проблеми, те забравят Божиите благословения, които са с тях толкова дълго време. Вероятно това е техният проблем: толкова свикват с Божията милост, благодат и обезпечаване, че започват да го приемат за даденост. А щом веднъж приемем нещата за даденост, е много лесно да започнем да ги пренебрегваме и да забравим за тях.

Единственото лекарство е всеки ден на благодарим на Господ за това, което ни е дал. Ето защо хвалението е толкова важно. Бог няма нужда от нашите похвали; ние имаме нужда да хвалим Господа възможно най-много, защото това постоянно ни напомня колко много ни обича Той и че трябва да сме Му благодарни.

Колкото и да си мислят, че имат основателни оплаквания, ясно е, че Господ не одобрява недоволството и роптанията на израелтяните. След всички тези години в пустинята, в които виждат Бог да действа сред тях, те не правят нищо друго, освен все така да се оплакват, че са били изведени от Египет, за да бъдат унищожени! Не е чудно, че Господ не е благоразположен. Това, което прави оплакванията им още по-лоши, е че те току-що са победили ханаанците.

В Палестина има около 35 различни вида змии. Някои от тях са изключително отровни. Наречени са “горителни змии”, заради ужасните последици от ухапването им. Когато предпазващата Божия ръка се отдръпва, голям брой от израелтяните са нападнати от тези отровни създания. С други думи, не Бог ги изпраща срещу тях - по-скоро оттегля защитата Си - и те страдат от последиците на собствения си избор.

Наличието на медната змия върху върлината не е достатъчно, за да изцели смъртоносните ухапвания. Хората трябва да погледнат; необходимо е да вземат решение да се покорят на Божието слово и тогава получават предимствата на мерките, взети в тяхна полза. По същия начин смъртта на Исус не донася автоматично спасение за света. Неговата смърт осигурява средството за спасение, но точно както хората в пустинята е трябвало да погледнат, така и ние трябва да гледаме към Исус и да вярваме, за да получим това, което Той предлага толкова щедро и милостиво.

Около 40 години по-рано Израел се опитва да нападане ханаанците в същата област и е разгромен (Числа 14:40-45). Това поколение вече е измряло по време на 40-годишното бродене из пустинята, но една нова генерация е готова да продължи оттам, където старата завършва.

• Какви обещания дават евреите на езическият цар Сион?

• Кой кого напада (ст. 23)?

• Каква е разликата в начина, по който израелтяните реагират спрямо цар Сион и цар Ог?

“Тези народи на границите на Ханаан щяха да бъдат пощадени, ако не бяха застанали предизвикателно срещу Божиите слово, за да попречат на напредъка на Израел. Въпреки че аморейците бяха идолопоклонници, чиито живот бе справедливо отнет поради тяхната безкрайна порочност, Бог ги пощади за четиристотин години. Всички чудеса при извеждането на Израел от Египет им бяха известни. Дадени им бяха достатъчно доказателства” (Елън Уайт. Адвентен библейски коментар. Т. 1).

Забележете разликата в стратегията спрямо двете царства. Няма любезна молба за мирно преминаване през земята на Ог. Господ привлича царя и армиите му далеч от градовете им, които са “укрепени с високи стени, с порти и лостове” (Второзаконие 3:5). Отдалечени от защитата си, цар Ог и неговата аморейска армия са напълно разбити от Израел съобразно с обещанията на Бог.

Победата над Сион и Ог – царете на аморейците в областта отвъд Йордан – е завинаги обезсмъртена в песен (Псалм 135:10–12; 136:18–26) и в националната памет на Израел (Съдии 11:18-22).

Четиридесет години по-късно Божият народ най-накрая влиза в обещаната земя. Обърнете внимание колко много време е пропиляно само заради тяхната собствена липса на вяра и доверие, въпреки всички доказателства, които имат за Божието ръководство.

Елън УайтПатриарси и пророци, статиите “Ударената скала”, “Пътуването около Едом” и “Завладяването на Васан”.

“Никодим постепенно биваше привлечен от Христос. Когато Спасителят му обясни новорождението, той закопня да получи тази промяна, извършена в самия него. Как би могла да бъде осъществена? Исус отговори на неизречения му въпрос: `Както Моисей издигна змията в пустинята, така трябва и Човешкият Син да бъде издигнат, та който вярва в Него, да не загине, но да има вечен живот.`

Това беше становище, познато на Никодим. Символът на издигната змия му изясни мисията на Спасителя. Когато израелтяните умираха от ухапванията на горителните змии, Бог заповяда на Моисей да направи една медна змия и да я издигне сред събранието. После в лагера бе огласено, че всички, които пожелаят да погледнат към змията, ще живеят. Хората добре знаеха, че змията няма от само себе си сила да им помогне. Тя бе символ на Месия. Както образът, направен по подобие на смъртоносната змия, бе издигнат за тяхното изцеление, така и Човекът, направен `в подобие на греховната плът`, трябваше да бъде техен Изкупител... За изцелението на своите рани или за прощението на греховете си те не можеха да направят нищо за себе си, освен да изявят вярата си в Божия Дар. Трябваше да погледнат и да живеят” (Елън Уайт. Копнежът на вековете).

1. Размислете върху разказа за горителните змии. Поговорете за това, че трябва да постъпваме с вяра. Тоест, обещано им е да бъдат избавени от нещо, което иначе би било сигурна смърт, само чрез поглеждане към змията. Няма никакво естествено обяснение; животът им зависи от едно свръхестествено действие в тяхна полза. Как това отразява също и плана на спасението? Какво трябва да ни говори то за нашата пълна безпомощност за постигането на вечен живот, отделени от Бога? Как тази истина би трябвало да ни прави смирени?

2. По какъв начин ние, като отделни хора или като църква, можем да допуснем някои от същите грешки, като народа на Израел? Защо винаги е толкова трудно да забележим своите собствени духовни слабости?

Тази част от книгата Числа е съсредоточена върху края на 40-годишното скитане на Божия народ. Скърбящи за смъртта на скъпата си сестра Мариам, Моисей и Аарон извършват грях срещу Господа в изблик на гняв. По-късно недоволните хора, хапани от смъртоносните змии, намират физическо и духовно изцеление чрез вяра, когато поглеждат към медната змия, която Господ заповядва на Моисей да направи и да издигне сред тях. След това смиряващо преживяване Господ дава възможност на Израел да покори аморейците отвъд Йордан и да завземе териториите им.

Като че ли нашето малко мисионско училище в Тайван щеше да затвори врати. Повечето мисионери си бяха отишли. Тогава Бог ни показа, че има други планове. Той го преобрази в истинско мисионско училище за деца, чиито родители желаеха синовете и дъщерите им да получат американско и християнско образование.

С Божиите благословения броят на учениците се увеличи. Класните стаи от четири станаха осем, а учениците – от 60 до повече от 125. Сега се пукаме по шевовете. Направихме ремонт и големи подобрения на сградата и на академичната програма. Сигурна съм, че поне някои от тези благословения са резултат от нашата вярност в даването на десятък.

Почти всички ученици са от неадвентни домове и учителите ни приемат сериозно мисията си да печелят души за Исус. Всяка година деца застават на страната на Исус като резултат от обучението си в адвентното американско училище в Тайпе.

През годините много родители са ни казвали, че биха желали да имаме християнска гимназия, където децата им да учат след завършване на осми клас. Те не желаеха децата да пътуват до САЩ в толкова ранна възраст само за да получат международно образование. В Тайпе има три училища за чуждестранни ученици, но те са твърде светски. Искахме да видим как нашите ученици, които са опознали Исус, продължават образованието си в адвентна академична среда.

През 2004 г. проявихме вяра и основахме адвентна гимназия за чуждестранни ученици. Започнахме с 18 души, които скоро стигнаха до 100. Училището предлага академична програма в християнска среда и редовно изпраща свои студенти в адвентни гимназии и колежи в САЩ. Нито едно от тези деца не е от адвентно семейство, но те учат за Исус и за любовта Му към тях.

Името ни „Адвентно американско училище в Тайпе” отразява нашата мисия и вяра. Вълнуващо е да се наблюдава как Бог отваря небесната Си съкровищница и излива благословенията Си върху училището в резултат на приемането на Неговите обещания. Доказахме, че Той снабдява богато всяка наша нужда.