Рой Адамс

Съботноучилищни уроци за възрастни
Април, май, юни 2008 г.

Динамиката на Неговото "ходене по Бога"

Адвентистите сме хора, които обичаме мира. Въодушевяваме се, когато за църквата или за отделни нейни членове има добри отзиви в печата, когато всички ни смятат за добри. Как трябва да реагираме, обаче, ако един ден се събудим и видим във вестниците заглавия с огромни букви, които ни заклеймяват като неудачници, рушители и метежници? Дали тогава нашата увереност и упование в Бога ще бъдат достатъчно силни, за да ни държат? Възхваляваме Исус постфактум, но имаме ли изобщо представа какво е означавало за Него да бъде хулен и обявяван за демонизиран от най-висшите граждански и църковни власти на Своето време?

В края на живота Му виждаме как римските войници Го малтретират: "Облякоха Му морава мантия, сплетоха и венец от тръни и го положиха на главата Му. И започнаха да Го поздравяват със: "Здравей, Царю Юдейски". И удряха Го по главата с тръст, заплюваха Го и, коленичейки, кланяха Му се (...) И Го изведоха вън да Го разпнат” (Марк 15:17-20).

Кое подготвя човека да понесе подобно психическо и физическо страдание, без да рухне? Как може да остане твърд и спокоен, когато целият свят се обръща срещу Него и е останал без капчица видима човешка помощ? Що се отнася до Исус, отговорът се крие в Неговото общение с Бога, в динамиката на Неговото "ходене по Бога", което е и обект на урока ни през тази седмица.

Както вече подчертахме, знаем твърде малко за ранните години на Христос. Известно ни е Неговото рождение, съвсем малко от детството Му и посещението Му в храма на дванадесетгодишна възраст (Вижте Лука 2 гл.). И това е всичко до момента на кръщението Му от Йоан в началото на Неговото публично служене, когато е на "около тридесет години” (вижте Лука 3:21-23).

Все пак възможно е да надникнем в живота Му, доколкото го познаваме, и да направим някои логични изводи по отношение духовната основа, положена в началото му. Опирайки се на собствения си опит и виждайки стабилността и силата на Исус по време на публичното Му служене, разбираме, че те не са възникнали за една нощ, нито са повърхностни и лекомислени; така със сигурност можем отново да заключим от личен опит, че са резултат от интензивно "ходене по Бога".

Невероятно, но тези откъси (с изключение на описанието на рождението Му) са единственото, с което разполагаме относно първите тридесет години от живота на Исус. Нещо повече, библейските изследователи са изчислили, че огромната част от евангелските разкази са концентрирани върху последната седмица от живота Му, което ги превръща във (както често ги наричат) "Великденски разкази", а не толкова в биографии. Очевидно те са написани с ясно определена цел - да хвърлят светлина върху двете събития, съдбоносно важни за вярата на християните - тайната на Исусовото рождение (въплъщението) и значението на Неговите смърт и възкресение. Между тези две събития е разположен Неговият несебелюбив живот на служене и саможертва. Съвсем оправдано можем да заключим, че онова посвещение, разкрито по време на публичната му дейност, е плод на неговата връзка с Бога - постоянна, дълбоко лична и силна.

След Своето кръщение Исус отива в Юдейската пустиня за четиридесет дни, за да се моли и да размишлява върху мисията Си. Вероятно никой от нас, които изучаваме този урок, не знае от личен опит какво означава това. Тук се сблъскваме лице в лице с една сила, която едва ли можем да проумеем; с духовна концентрация, отиваща далеч отвъд обичайните преживявания, с копнеж за интимна близост с Бога, който ни оставя с широко отворена уста.

Конкретната причина обаче за това пустинно приключение е изпитът (Матей 4:1; сравни с Лука 4:2) и изкусителят се възползва от възможността. Той използва като оръдие изключителния глад, който Спасителят изпитва, и отчаяно се опитва да вбие клин между Него и Отец, да Го изтръгне от здравата Му "хватка" с Бога, да наруши динамиката на Неговото ходене по Бога, да се натрапи в тази интимна близост.

За да разберем онова, което се случва тук, не бива да забравяме уникалния статус на Исус в цялата схема на спасението. Той е безгрешният Божий Син. Идвайки в този свят в човешко естество, Той трябва да живее изцяло над греховната сфера, и то не само за ден, а по време на цялото Си пребиваване сред нас. Трябва да се бори като нас, да бъде изкушаван като нас и все пак да остане неопетнен. Представете си следното сравнение - в продължение на тридесет и три години да работите на своя компютър, да пишете статии, да си пишете домашните, да отговаряте на писма и никога да не направите нито една грешчица, никога да не използвате бутона "delete"; или пък да изкарате курс по алгебра и физика, като разбирате всяка задача от първия път; или в продължение на тридесет и три години да свирите на пиано, без нито веднъж да сбъркате нито една нота, нито един клавиш.

Такъв е жребият на Исус. Той идва не само за да остави пример на несебелюбив живот, но и да умре като единствения Безгрешен. И по този начин да донесе спасение на цялата планета. Оттук идва и Неговата пълна концентрация, пълноценната динамика на Неговото ходене по Бога - нищо не приема за даденост, нищо не оставя на случайността. Една единствена погрешна стъпка и... край на всичко.

Исус живее чрез молитвата. Началото на публичното Му служене е положено от дълъг период на специална молитва и общение (както видяхме вчера) и библейският доклад посочва, че Той се завръща от това Свое преживяване напълно зареден с животворна сила (Вижте Лука 4:14). За Него е противоестествено да преживее и миг от живота Си, без да издига душата Си към Бога, без да преживява онази жива връзка между Себе Си и Небето. Откриваме и още нещо - макар целият Му живот да е живот на непрестанно общение с Неговия Отец, преди всяко важно събитие или стъпка Той отделя време за специална молитва.

Матей 14:23 (сравни със стихове 24-33)

Лука 6:12 (сравни със стихове 13-16)

Йоан 17 гл. (сравни с 18:1-3)

Марк 1:35 описва по-скоро не конкретен случай, а модел на поведение, когато съобщава, че Исус излиза "когато беше още тъмно" и отива на "уединено място" за молитва. Той започва всеки Свой ден с Бога. А особените случаи и специалните нужди "увеличават темпото". Лука 6:12 съобщава, че Исус прекарва цяла нощ в молитва непосредствено преди да избере дванадесетте ученици от явно голямата група Свои последователи (Вижте Лука 6:13). Преди нечуваната Си разходка по водите на езерото Той е отделил време за интензивно общуване със Своя Отец. А по време на Страстната седмица, в сянката на кръста, въздига специална молитва за настоящите и бъдещите Си ученици до края на историята на този свят.

Според американския поет Робърт Фрост, горите, които виждал пред себе си, били

"прекрасни, тъмни и дълбоки...

но аз съм дал обещание

и имам да извървя разстояние,

преди да заспя...”

Исус живее, непрестанно давайки си сметка за тъмнината в заобикалящите го "гори" - винаги дълбоки, но никога прекрасни. Също като поета и Той осъзнава, че преди да заспи, има да "измине разстояние"; че има да извърши толкова много неща за толкова кратко време. "Аз трябва да върша делата на Този, Който Ме е пратил, докато е ден - казва Той. - Иде нощ, когато никой не може да работи” (Йоан 9:4). Тази сила в мисията Му наблюдаваме Неговата среща с жената от Самария. Изведнъж - в присъствието на тази нуждаеща се душа - Той забравя всякакъв глад и жажда и е изцяло погълнат от предстоящата Си работа за нея.

А жената от своя страна под влиянието на тази вълнуваща среща, също захвърля стомните с вода и се втурва към селото, за да разпространи вестта за най-невероятната Личност, с която се е срещала. Когато учениците се завръщат, намират Исус мълчалив и умислен, молещ се за успеха на този Свой чисто нов контакт.

Чувствата на Исус в този откъс са изпълнени със смисъл. Те се появяват вследствие молбата на едни гърци да се срещнат с Него (Йоан 12:20-22) - молба, която отваря пред Него възможност лично да занесе вестта за царството отвъд родната Палестина до краищата на земята. Но Той знае, че ако направи това, ще попречи на най-важния аспект от Своята мисия - да даде живота Си като откуп за всички народи. Затова произнася тези мощни слова за зърното, посято в земята (стих 24) - символ не само на Неговата жертва, но и на принципа, че всички, които Го следват, трябва напълно да се посветят на Божията воля, независимо каква лична цена трябва да заплатят.

Представата за "ходене по Бога" се корени още в най-дълбока древност. Вероятно първото изрично споменаване на тази идея е в Битие 5:22, 24. Стих 24 казва: "И Енох ходи по Бога и не се намираше вече, защото Бог го взе". Еврейската дума за ходи е във форма, която внушава мисълта за непрекъснатост, продължаващо ходене; нещо, което се случва през цялото време. Каквито и грешки да е имал, каквито и борби да е водил, Енох постоянно е ходел със своя Господ.

Като християни имаме същата възможност. Въпреки това толкова е лесно да оставим други неща да застанат в пътя на нашето ходене с Бога.

От тях става напълно ясно, че нито едно от тези неща не може да бъде истинско и валидно извинение да изгубим на пътя, тъй като Господ вече ги е предвидил. Колко важно е тогава - за да развием дадените ни от Бога способности до възможния предел - ежедневно да вземаме решение, както Исус, да продължаваме да ходим с Бога - динамично и непрекъснато. Защо да позволяваме на изкусителя да се хваща за каквото и да било и така да се отделяме от Исус?

“Необходимо е всеки ден да прекарваме един час в размисъл, и съзерцавайки живота на Христос. Да го изследваме точка по точка и да оставяме въображението си да обхване всяка сцена (особено заключителните!) от живота Му. Когато така вникваме в Неговата велика жертва за нас, упованието ни в Него ще става все по-постоянно, любовта ни - по-жива и ще бъдем по-дълбоко пропити от Неговия Дух” (Елън Уайт. Животът на Исус Христос).

“Сатана се стараеше по всеки възможен начин да попречи на Исус да премине през едно съвършено детство, неопетнено мъжество, свято служене и неосквернена жертва. Но лукавия бе победен. Не можа да въведе Исус в грях. Не можа да Го обезсърчи, нито да Го отклони от делото, което бе дошъл да извърши на земята. От пустинята до Голгота бурята на сатанинския гняв се стоварваше върху Него; но колкото по-безмилостна бе тя, толкова по-здраво Божият Син се държеше за ръката на Своя Отец и продължаваше да върви по опръсканата с кръв пътека” (Елън Уайт. АБК, т. 5, стр. 1130).

1. Неохотно отправените към Исус комплименти в Матей 22:15, 16 Го представят като човек на искреността и истината, непоклатим от човешка власт и сила. Какво биха казали хората за вас? Биха ли могли да ви отправят същия комплимент? Какво ще кажете за едно по-обширно ниво - това на вашата местна църква? Дали тя помага на по-нисшите слоеве от обществото със същата готовност, с която се опитва да впечатли по-висшите? Какво ви подсказва вашият собствен отговор относно промените, които трябва да направите? Какви са те?

2. В групата обсъдете отговорите на въпроса от четвъртък относно нещата, които могат да възпрепятстват ходенето ви с Господа. Сравнете отговорите си. Кое е общото между тях? По какво се различават? И което е по-важното, как можете да работите заедно, за да си помагате един на друг да преодолеете тези различия? По какъв практически начин можете да си помагате?

3. В Матей често се споменава, че Исус е прекарвал време в планината и е поучавал по планинските склонове. В края дори се преобразява на планината (Матей 17:1-9). Вероятно това акцентиране на "по-високата" земя идва, за да подчертае ежедневната близост, която Исус има с по-висшите реалности. По какъв начин можем като църква да работим заедно, за да достигнем "по-високите" места, докато сме много заети в "долината"?

Бях алкохолик и пиенето ми отне всичко в живота, но един скромен шивач ми помогна да се върна от ада.

Живея в Мозамбик. Преди да се оженим, криех от годеницата си, че пия. Надявах се след сватбата да се справя с алкохола, но просто нямах сили да го направя. Колкото повече опити правех, толкова по-лошо ставаше пиянството ми. Съпругата ми заплаши, че ще ме напусне, ако не потърся помощ.

Посетих един шаман, но той не можа да ми помогне да превъзмогна порока си. Понякога биех жена си, когато бях пиян. Накрая тя ме напусна.

В желанието си да се откажа от алкохола купих Библия и започнах да ходя на църква. Една неделна сутрин по пътя към църквата срещнах шивач, който работеше в малка работилничка край пътя. “Къде си тръгнал”, попита ме той.

“На църква”, отговорих аз.

“А защо отиваш днес на църква – отново попита той. – Божият свят ден бе вчера” Бях толкова заинтригуван, че се спрях да поговорим. Шивачът ми каза, че Бог има отговор на моите проблеми и ми предложи да ми преподава библейски уроци.

Той не можеше да чете, но много добре познаваше Библията. Седна до мене, отвори тетрадка изпълнена с библейски стихове и ми посочи един от тях. “Прочети този”, настоя шивачът. Намерих библейския текст и го прочетох. Тогава той ми обясни неговото значение.

Прочетохме много библейски текстове и шивачът ми ги обясни Накрая ме помоли да прочета Изход 20 гл. Прочетох десетте заповеди и внезапно осъзнах, че откривам истини, които никога не съм познавал.

Попитах го коя църква посещава и той ми отговори, че е адвентист от седмия ден. Обясни къде се намира църквата му и ме покани да я посетя. Благодарих му и му обещах да се видим следващата събота. След това продължих напред към протестантската църква, за да разкажа на приятелите си какво съм научил и да ги поканя да дойдат с мене в адвентната църква следващата събота.

В събота открих адвентната църква и посетих богослужението. Там намерих Божия мир и сила да победя алкохола и тютюна. За това ми трябваше доста време, но с Божията помощ престанах да пуша и да пия.

Алкохолът ми бе отнел всичко – работата, съпругата, дома. Бог обаче ми възвърна живота. Щастлив съм в Исус и сега каня приятелите си да Го намерят, така, както аз съм Го намерил. Поне 15 от тях опознаха Божията истина и се присъединиха към адвентната църква, тъй като споделях с тях онова, което Бог е направил за мене.