В началото на тази седмица може би ще забележите нещо интересно, което коментаторите са отбелязали през годините. Еклисиаст все повече започва за звучи като книгата “Притчи”. “Притчи” често представлява поредица от кратки малки поговорки, които изразяват практическо познание за ежедневието, макар и невинаги в последователност, лесна за проследяване.

Вземете например Притчи 6 глава, която започва с мисли за работата: “Иди при мравката, о, ленивецо” (Пр. 6:6), последвани от думи за “човек нехранимайко” (ст. 12), предупреждение за шест неща, които “мрази Господ” (ст. 16), съвети за покорството спрямо родителите (ст. 20) и накрая предупреждение за опасността от неморалните жени (ст. 24-35).

Можем да забележим същия стил в Еклисиаст 4 глава, където Соломон се занимава с няколко проблема: от потисничеството, което много хора понасят, до смисъла на живота, въпроса за завистта, за смисъла на работата и накрая идеите за общуването и братството. Макар често съжденията му да са остри и точно по темата, те са много поетични и прости и засягат по-широки теми, които имат приложение и днес.

Соломон отново гледа на живота от земна перспектива. Обаче тези думи стават интересни, когато помислим кой ги пише: един цар. Роб да се оплаква от съдбата си или беден човек да окайва своята участ под гнета на богатите – това е разбираемо. Но в този случай виждаме най-богатия и най-силния монарх да се оплаква от несправедливост и потисничество.

Властта може да бъде коварно нещо. Използвана правилно, тя е огромно благословение, защото чрез нея човек може да насочва, дори да заповядва на другите да вървят в правилната посока. Но много лесно е да се злоупотреби с нея. Както е казано: “Властта развращава, а абсолютната власт развращава напълно”. По един или по друг начин повечето от нас имат власт над други хора. Съдбоносният въпрос е как я използваме?

Макар и изразени с различен език, и двата цитата засягат един и същи въпрос: човешкият живот струва ли си труда. Като се има предвид болката, страданието и разочарованията, които постигат всички живи, а и все пак умираме - така или иначе, струва ли си да се живее?

В края на краищата отговорът зависи от това какъв според вас е смисълът на живота. Ако човек приеме мнението, че животът ни тук завършва и достига своя връх със смъртта и че след това няма нищо, ще гледа на него по един начин. Ако вярва, че този живот е само временна спирка по пътя към нещо по-добро, към нещо вечно, тогава ще гледа на него по съвсем друг начин. Така в много отношения отговорът на въпроса “Струва ли си да се живее?” зависи, колкото и странно да изглежда, от въпроса за смъртта. Смъртта краят ли е или само краят на началото?

Тук Соломон наистина препуска от тема на тема. След като в общи линии е казал, че е по-добре човек никога да не се е раждал, отколкото да живее и да гледа “всичките неправди, които стават под слънцето” (Екл. 4:1), той се задълбочава в друга тема и тя е завистта (ст. 4-6). Съгласен съм с него: все пак това е въпрос, който си струва да бъде разгледан от библейска гледна точка. Дори една от Десетте заповеди в същността си се занимава с въпроса за завистта (коя е тя?). Обаче Соломон я разглежда на друго ниво: Целият труд и изкусни дела не водят до нищо друго, освен до завистта на ближния. Разбира се, това е цинично отношение. И макар в него да има доза истина, той със сигурност стига до крайност.

Въпреки това завистта е проблем за човечеството. Всъщност тя е нещо повече от човешки проблем. Тя е в действителност първородният грях. “Сатана завиждаше на Исус Христос. Но когато ангелите се покланяха пред Господа, в признание на Неговото върховенство, високопоставеност и справедливо управление, и Сатана се покланяше; но сърцето му беше изпълнено със завист и омраза” (Елън Уайт, Духът на пророчеството, т. 1, стр. 18). Следователно, когато проявяваме завист и ревност, ние отразяваме характера на Сатана.

1.

3.

Прочетете Еклисиаст 4:7, 8. След като преценява всяко дело и умение като не водещо до нищо друго, освен до завист, в стихове 7 и 8 Соломон отново се насочва към работата. За какво работят хората? В този случай той говори за човек, който е сам, който няма деца, няма кого да издържа или на кого да завещае плодовете на своя труд. Само за себе си ли работи? Ако е така, какъв е смисълът?

Независимо от непосредствения контекст тези стихове издигат един важен въпрос по отношение на човечеството. Много често най-окаяните от всички хора са най-големите егоисти - живеят само за себе си и се грижат само за себе си. Независимо от непосредствената им печалба, след известно време, когато видят колко са незначителни, колко мимолетен е животът, колко малко значение имат те в системата на нещата “под слънцето”, такива хора не откриват почти никакъв смисъл, почти никакво значение в съществуването си. Като човешки същества ние не сме били създадени, за да живеем само за себе си. Точно обратното - целият смисъл на себеотрицателната любов, показана в живота на Исус, е да се живее, за да се служи на другите. Когато раздава себе си за другите, човек чувства удовлетворение, радост, смисъл. Добрата вест е, че не е необходимо непременно да бъдеш женен или да имаш деца, за да правиш това. Докато има хора около нас, ще има и такива, за които можем да бъдем благословение. А по този начин самите ние биваме благословени.

В стихове 8-12 от Еклисиаст 4 глава Соломон преминава доста логично към друга мисъл - от живот само за себе си към предимствата на социалния живот. Макар че говори по много поетичен начин и използва няколко конкретни примера за това колко по-добре е да бъдат двама, отколкото един, важен е общият смисъл: като хора ние сме социални същества. Създадени сме, за да живеем във връзка с другите. Създадени сме по такъв начин, че да имаме нужда от другите и те – от нас.

През 1998 г. в апартамента на Волфганг Дрикс в Бон влязъл хазяинът, защото фактурите за наема, изпращани в банката, били спрели да пристигат. Хазяинът намерил един скелет – скелет! – на стол пред телевизора, който макар и повреден, продължавал да работи. Точно толкова невероятно било и блещукането на коледните лампички по елхата. Близо до стола му имало програма за телевизионните предавания от 5 декември 1993 г. Той вероятно бил починал в този ден, но не липсвал на никого в продължение поне на 5 години и затова никой не забелязал отсъствието му. А говорим за нуждата от другите!

Християнската вяра не означава нищо, ако човек няма лична връзка с Бога. Това е решаващо. Но именно чрез тази вертикална връзка ( връзката човек-Бог) ние сме във връзка и с една общност - с църквата.

Често чуваме хора да казват: “Не искам да имам нищо общо с организирана религия.” Но какво всъщност искат те – дезорганизирана религия? Разбира се, че не. Този подход често е прикритие за хора, които не желаят посвещението, отговорността или дори покоряването, произтичащи от това да бъдат част от група.

Елън Уайт, Свидетелства към църквата, т. 6, стр. 221-224.

Курт Вонегът е казал: “Какво трябва да правят младите хора с живота си днес? Очевидно много неща. Но най-дръзката цел е да се създадат стабилни общности, където ужасната болест на самотата да бъде излекувана”.

Коинония е гръцката дума за братство. Като хора ние сме създадени за общност, за близост, за общуване. Но това не е просто някакво си взаимодействие, което можем да имаме, ако отидем в бар или на футболен мач. Не! Библейската идея е човешко взаимодействие от различен вид, взаимодействие, възникващо в група от хора, които поради любовта си към Бог са сключили завет да се обичат, да се грижат един за друг и да си помагат. Хора, които споделят общи гледни точки, общи цели, общи мечти и обща цел – но преди всичко, които са загрижени един за друг и са се посветили да си помагат, въпреки нуждите си. Ето това трябва да представлява християнската общност.

1. Колко добре действа вашата местна църква като общност? Колко добре действате заедно, за да посрещате нуждите на членовете й, независимо какви са? В кои области вашата църква е силна и в кои - слаба. Какво можете да направите като група, за да помогнете на вашата местна църква да изпълни ролята си като общност от вярващи, основана на любовта към Бога и към ближния?

2. Обсъдете отговорите си на въпроса струва ли си да се живее.

3. По какви неуловими начини човек може да злоупотребява с властта си? В същото време, какви проблеми могат да възникнат, когато някой не използва поверената му власт?

Уани и Уай са две села, разположени от двете страни на лагуна по крайбрежието на

Папуа Нова Гвинея. Адвентни мисионери отишли в Уани и създали църква. След няколко

години били подбудени да посетят Уай и да разкажат на хората, че Исус ще дойде

скоро. Наели лодка и прекосили лагуната, за да стигнат до Уай.

Вярващите от Уани записали на касети своя музика за жителите на Уай. Местните

старейшини разрешили на хора от Уани да проведат събрание, за да разкажат за вярата

си. Така чули, че Исус ще дойде скоро.

Жителите на Уай били християни. Те поканили адвентистите да дойдат и следващата

събота, за да разкажат за вярата си. Повечето от двестата присъстващи били деца и

затова словото било предназначено предимно за тях.

Адвентистите помогнали в строежа на къщи и в земеделската работа в Уай. Местните

хора оценили тяхното приятелство и помощ, но никой друг освен децата не се

интересувал от вестта им. След година водачите от Уай казали на хората от Уани: "Ние

си имаме наша църква. Не се опитвайте да ни покръствате."

Хората от Уани виждали, че жителите на Уай искат да научат повече, но след като

местните старейшини не им разрешавали да присъстват на събранията, вярващите от Уани

престанали да посещават селото всяка седмица.

Таутин бил възрастен човек, живеещ в Уай. Той чул адвентната вест и повярвал. Когато

адвентистите престанали да идват, Таутин намерил лодка и сам започнал да посещава

Уани. "Моля ви, върнете се и преподавайте Божията истина", молел ги той.

Няколко вярващи от Уани с радост се върнали в Уай, за да преподават на Таутин и

семейството му. Шестнадесет години по-късно Таутин поискал да се кръсти. Той обаче

не дошъл сам. Довел шест от децата си със себе си и всички заедно се кръстили.

Днес около 30 души се събират на съботно богослужение в Уай. Седем са кръстени, а

други се подготвят за кръщение. Необходими бяха цели 17 години, за да се създаде

адвентна група. Те възнамеряват да построят църква на земя, притежавана от Таутин.

Междувременно, наемат лодка и ходят на гости на своите братя и сестри в Уани.

Какъв е сега резултатът от 17-годишните усилия на вярващите в Уани? Църквата им се

разрасна толкова много, че не може да побере всички посетители. Това се случва,

когато вярващите имат мисионски дух.