Новият Завет ни запознава с духовните дарби като дар от Христос, предаден ни от Светия Дух. Въпреки че Духът е един, но дарбите (или проявленията на Духа) са много и разнообразни. Тези дарби на благодатта са представени основно в три пасажа: Римляни 12:4-8; 1 Коринтяни 12, 13 и 14 гл. и Ефесяни 4:7-13. Може би тези примери, дори взети заедно, не са изчерпателни, а по-скоро само илюстрират духовните дарби. Те са били обещани на църквата, когато Исус се е възнасял в небесата.

Нито един човек не трябва да очаква да получи всички дарби на Духа. Нито пък църковните членове трябва да очакват да получат едни и същи или подобни дарби. Новият Завет сравнява църквата, в която се проявяват дарбите на Духа, с човешкото тяло: различните му части изпълняват различни функции, но все пак работят заедно за постигане на общата цел.

През тази седмица ще разгледаме някои от тези дарби и тяхната изява в църквата.

Посредством Духа преживяваме новорождение и ставаме членове на Христовото тяло. С ритуала на кръщението чрез потапяне ние се присъединяваме към Неговата църква. Но членовете на тялото Христово (църквата) си “приличат” точно толкова, колкото и различните органи на тялото. Много важно е да не се опитваме да се превръщаме в нечие “копие под индиго”. Трябва да се радваме в разнообразието на дарбите.

Въпреки това така, както всички органи са части на едно и също тяло и служат на съвсем определена цел в него, така и църквата, към която сме се присъединили, няма да бъде пълна (или да представлява тяло) без всичките си различни “органи”. Това се дължи на факта, че както човешкият организъм се нуждае от всичките си различни части; и църквата се нуждае от различни хора, които могат да вършат различни неща.

В същото време разнообразието не е равнозначно на разединение. Както показва аналогията на ап. Павел, частите на тялото са различни, изглеждат по различен начин и действат по различен начин, но всички те работят в съгласие за постигането на общата цел. Цялата работа, извършена за Господа от различни хора с различни дарби, се свързва в едно велико общо цяло.

Интересно е, че в цитирания по-горе текст “говоренето с мъдрост” и “говоренето със знание” се разглеждат като дарби на Духа. Често сме склонни да мислим за тях като за придобивани чрез обучение и/или чрез трудностите и поуките на живота. И все пак двете идеи не си противоречат. Някои хора могат да четат, да се учат и да преминат през живота, без в края да имат някакво реално знание или мъдрост - поне не според дефинициите на Библията (Притчи 1:7; 9:10). Ето защо се нуждаем от Светия Дух, Който да ни даде знание и мъдрост според библейското значение на тези думи.

Тъжно е, но е вярно, че през цялата история някои от най-великите богослови не са вярвали в истините на Библията. Те може да са били световноизвестни експерти по оригиналните езици или може би ненадминати в познанието си по библейска история. Но духовната мъдрост и знанието за Бога, намиращи се в тези текстове, са били напълно пропуснати от тях. Каква загуба!

Обърнете внимание какъв контраст представя апостол Павел между различните видове знание и мъдрост. Обърнете внимание и как противопоставя светската мъдрост на “Божията сила”. Това е особено важно, тъй като Божията мъдрост променя живота, внася сила и промяна в него. Тя не се състои само от факти и предположения. Това е носеща живот сила, която идва само от Светия Дух. Тя е нещо, което цялото светско знание и мъдрост никога не могат да дадат.

Дарбите на Духа ще присъстват в църквата до завръщането на Исус. Това включва и дарбата на изцелението, както и дарбата за вършене на чудеса (1 Коринтяни 12:8-10). И все пак не считаме за подходящо християнинът да отказва медицинска помощ, очаквайки Бог да изцели болестта му по чудо, без той да е извършил необходимото за облекчаване на положението. “Онова, което човешката сила може да извърши, Божествената сила не е призована да направи” (Елън Уайт, Животът на Исус Христос).

Някой е казал, че чудесата се считат за такива само поради факта, че се случват твърде рядко. Например, ако слънцето изгряваше само веднъж на хиляда години, тези, които биха го видели, биха сметнали, че наблюдават чудо. Тъй като ние постоянно го виждаме да изгрява, смятаме изгрева за нещо обикновено. Представете си човек, който никога в живота си не е виждал мобилен телефон. Колко ли чудно би му се сторило от тази малка “кутийка” да звучи човешки глас!

Чудеса наричаме и феномените, на които науката не може да даде обяснение.

Чудесата несъмнено могат да укрепят вярата ни, но вяра, зависима от тях, не е истинска (Лука 16:31). Най-великото чудо е промяната на живота, постигната с Божия помощ. Светият Дух с Божествената Си мъдрост може да извършва чудеса (Матей 12:28), когато пожелае. Но не винаги Бог е техният Автор, както и липсата на чудеса не е доказателство, че Бог не присъства сред нас.

Пророкът е Божи говорител. Дори след като древният Израил става монархия, пророците са тези, които получават вести и наставления от Бога. Те трябва да ги предават на царя. Съдържанието на вестта невинаги представлява предсказание за бъдещето, а всякаква вест, която Бог желае да даде на народа Си в определено време, независимо тя дали се отнася до миналото, настоящето или бъдещето. Днес Божията църква, също както и в древността, се нуждае от Неговите наставления.

Въпреки че делото на Благовестието е Божие, човешкият фактор трябва да го направлява под Божие ръководство.

“Обстоятелствата, свързани с посвещаването на Павел и Варнава чрез Светия Дух за специален вид служене, показват ясно, че в Своята организирана църква Господ работи с определени работници. Години преди това, когато самият Спасител разкрива Божественото намерение най-напред на Павел, апостолът незабавно влиза във връзка с членовете на новоорганизираната църква в Дамаск (...) И в момента, когато поръчението, дадено за това време, трябва да бъде представено по-пълно, Светият Дух отново свидетелства, че Павел е “избраният съд” за разнасяне на Евангелието сред езичниците, и възлага на църквата да ръкоположи него и сътрудника му” (Елън Уайт, Деяния на апостолите).

“Дарбата на езиците – както и тази за пророчестване и чудотворство – има фалшификат. Първоначалният дар в деня на Петдесетница се е състоял в говорене на реално съществуващи човешки езици. Изговарянето на звуци, които не могат да бъдат разпознати като човешки език, не е извращение, а фалшифициране на истинския дар” (АБК, Том 12).

Както видяхме в един от предишните уроци, изглежда ясно, че “езиците,” за които се говори тук, са чужди, тъй като точно това е бил начинът, по който дарбата се е проявила на Петдесетница и при следващите записани случаи (виж Деяния 2; 10:44-46; 11:15; 19:6).

В ранната църква е съществувала необходимост от дарбата на езиците (т.е. от свободно владеене на чужди езици). Евангелието е трябвало да бъде разнесено по целия свят, а повечето от християните след възнесението не са владеели чужди езици.

В своята евангелизаторска работа сред езичниците апостол Павел постоянно е трябвало да използва език, различен от родния си арамейски – обичайния език на евреите в дните на Исус и апостолите. Коринт е бил голямо пристанище и търговски град, населен с хора от различни части на Римската империя. Изглежда, че християни от коринтската църква самохвално са използвали езици, които други нейни членове не са разбирали. Апостолът ги съветва да не го правят, освен ако имат преводач, тъй като никой друг освен говорещият не може “да се назидава” (1 Коринтяни 14:4).

Елън Уайт, Свидетелства към църквата, том ІІ, стр. 25, 26; Притчи Христови, “Скритото съкровище;” Великата Борба, стр. 381, 382; Деяния на апостолите, стр. 70-73.

“Павел е поучавал, че дарбите – включително и тези на пророчестването, поучаването, апостолството, евангелизирането, говоренето езици и вършенето на чудеса – трябва да бъдат упражнявани от християни от всички сфери на живота. От Посланието до коринтяните става ясно, че някои са използвали тези дарби по погрешен начин, особено говоренето на езици.

Въпреки че някои християни приписват по-голяма важност на говоренето на езици, Новият Завет разяснява, че за успеха на църквата по-важни са другите дарби. Апостол Павел препоръчва като най-желана дарбата на пророчеството (АБК, Том ХІІ).

“Юдеите са били разпръснати сред почти всички народи, които са говорели най-различни езици. Това разнообразие от езици е било голяма пречка за усилията на Божиите служители да разпространят Христовото учение до най-отдалечените кътчета на земята. Фактът, че Бог по чудодеен начин е решавал този проблем на апостолите е бил най-съвършеното потвърждение на техните думи за слушателите им” (Елън Уайт, История на изкуплението).

1. Обсъдете отговорите на последния въпрос от частта за четвъртък. Според вас какво точно означава “чудо”? Как наличието на чудеса се отразява върху вашата вяра? Каква опасност съществува, когато вярата ни се основава на чудеса?

2. Обсъдете ролята и служенето на Елън Уайт чрез дарбата на пророчеството.

3. Как тази дарба ни помага да разберем каква би трябвало да е целта на духовните дарби за църквата?

Адвентната семинария в Куба се намира в беден квартал извън Хавана. Голямата

престъпност в района прави хората подозрителни към новодошлите. Когато

няколко младежи пристигнали в квартала, хората им казали да си вървят и

повече да не се връщат.

Младежите били студенти от семинарията, които искали да споделят за Божията

любов. Не допуснали разочарованието да ги откаже от намеренията им. Молили

се горещо за ръководство от Бога и опитали отново. Поканили децата да пеят

песни и да слушат за Исус. И децата дошли.

Родителите останали удивени от промяната, която настъпила в децата.

Студентите получили покана да ги посетят отново. Те се срещнали с жена на

име Анита, която пожелала да изучава Библията с тях. Група студенти

започнали да я посещават редовно. Когато съпругът й се разболял, те се

молили заедно с него.

Роднините на Анита я предупредили, че четенето на Библията е лоша поличба и

когато съпругът й се разболял, те натякнали: “Нали ти казахме.” Той обаче

приел Исус за свой Спасител и настоял Анита да остане вярна. Когато починал,

студентите утешавали Анита с библейските обещания, плакали и се молили с

нея.

Анита искала да пази съботата, но се страхувала, че ще загуби работата си

във фабриката. Накрая решила да се кръсти. Тя свидетелства, че любовта на

студентите я е привлекла към Христос.

Анита запълнила празния си дотогава

живот с църковни дейности, включително работа с деца и евангелизиране на

съседите. Когато се срещала със семейство, което искало да знае повече за

Исус, тя водела студентите и по този начин подготвяла пътя за влизането на

семейството в църквата.

Анита превърнала дома си в домашна църква. Приятелите й казват, че тя

потърсила Христос в най-мрачния период от живота си и сега е светлина за

всички околни.