Господар на първостепенните неща в нашия живот

Мечтата ми се осъществяваше. Бях студентка в университета. Все още не бях църковен член, но разбирах библейските принципи и вярвах в тях. Родителите ми не бяха вярващи, но аз споделях вярата си с тях. Майка ми посещаваше църквата, а баща ми не се интересуваше от тази странна нова религия.

Внезапно научих, че трябва да посещавам упражнения по латински в събота. Бях решена да спазвам съботния ден и затова реших да разговарям с преподавателката – строга жена, която никога не се усмихваше. След първия час отидох при нея и я помолих да ме освободи от упражненията.

“Не! – каза тя на висок глас. – Ако не идваш на упражненията, няма да си вземеш изпита. А без този изпит не можеш да завършиш английска филология. Това означава, че би трябвало да напуснеш университета още сега!” Тя се обърна и си тръгна, а аз останах там сама и объркана.

Същия ден отидох на гарата, за да се прибера у дома за уикенда. Стоях там облечена в зимното си палто и треперех не толкова от студ, колкото от страх за бъдещето ми, което изглеждаше мрачно като небето над мен. Да се проваля на изпита! Да напусна университета! Да загубя мечтата си! Никога! Бях работила много упорито, за да стигна до тук.

Какво ще кажат родителите ми? Те бяха толкова горди с мен. Как ще им кажа, че вярата ми в Бога и моите религиозни убеждения ще попречат на осъществяване на мечтата ми? Майка ми току-що бе започнала да възприема новата вяра. Ако напусна университета заради съботата, какво ще си помисли за тази вяра? Няма ли да се огъне? А аз?

Реших да не казвам нищо на родителите ми. Поне засега. След това ми дойде една идея. Няма да имам вечно занятия в събота. Бих могла да отложа кръщението си до края на сесията. Това ми изглеждаше разумно решение, но не ми даде утехата, за която се надявах.

Знаех четвъртата заповед, но исках да разбера какво Бог има предвид за мен в тази ситуация. Отворих Новия завет и се помолих за ръководство. След това отворих Галатяни 4:9: “А сега, когато познахте Бога, или по-добре – като бяхте познати от Бога, как се връщате назад към слабите и жалки първоначални учения, на които отново желаете да робувате.” Затворих Новия завет с мисълта, че знам какво да направя. Нямаше значение, че не съм кръстена. Трябваше да бъда вярна на Бога, без значение какво се случва.

Бъдещето изглеждаше мрачно, но аз имах душевен мир.

Почувствах душевен мир, докато пътувах към дома в петъчния следобед. Каквото и да се случеше, щях да следвам Божието ръководство. Все още се чудех какво щяха да си помислят родителите ми, ако разберат, че ще загубя възможността да следвам. Реших да не им казвам нищо.

В съботната сутрин отидох на църква. Срещнах се с едно момиче, което учеше в друг университет. След църква й разказах за моята дилема и я попитах как тя е разрешила своите проблеми. Каза ми, че в България има закони, които защитават религиозната свобода, и че нейните преподаватели са й съдействали да спазва верските си принципи. Отидох си насърчена у дома.

Когато се върнах в университета, написах писмо до декана с молба да пропусна упражненията в събота. Исках да й го предам лично, но тя не беше в офиса си. Когато най-накрая я намерих, останах приятно изненадана, че тя е една от моите преподавателки. Обясних й какъв е проблемът и й дадох писмото. Тя ми позволи да пропускам упражненията, стига да мога да се подготвя за изпитите.

Напуснах офиса, славейки Бога за чудния начин, по който беше разрешил моя проблем. Бяха ми необходими поне няколко часа, преди да се успокоя и да седна да уча.

Често се връщах у дома през останалата част на семестъра и присъствах на евангелизационните събрания в родния ми град. В края на събранията моята сестра, майка ми и аз се кръстихме заедно. След известно време, след много насърчения да прояви вяра и да допусне Бог да се погрижи за работата му, баща ми също бе кръстен.

Мисля си за това изпитание, когато се сблъсквам с други проблеми в живота си. Научих как Бог може да провежда волята си в моя живот, дори когато не мога да видя никакво разрешение. Той просто иска от мен да Му се доверявам и да действам с вяра, точно както израилтяните трябваше да стъпят в река Йордан, преди водата да спре да тече. Ние трябва да стъпваме с вяра.

Сега осъзнавам, че когато стоях в мрачната чакалня на гарата, аз не съм била сама. Ако Бог можеше да отвори очите ми, както направи за Илия, щях да видя ангели, които ми помагат в битката за вземане на решение.