Първата седмица разгледахме края на „Йоан“, където се обяснява защо апостолът е написал Евангелието си. Урокът за тази седмица се връща към началото на Евангелието, където се разкрива посоката, в която ще отведе читателя под вдъхновението на Светия Дух. С първите си думи и в първите параграфи от произведенията си новозаветните автори често представят темите, които възнамеряват да разгледат. Така прави и Йоан, чиито теми са представени като част от грандиозна космическа панорама, включваща важни истини за Исус Христос – истини, които ни връщат дори до времето преди Сътворението.

Информацията в началото на книгата дава на читателите, които вече знаят, че Исус е Месия, предимство, което героите в книгата не са имали. Читателят може ясно да види великите теми, към които се връща евангелистът, докато разказва историята на Исус. Тези велики теми са поставени в контекста на историческия период от земния живот на Христос.

Урокът за тази седмица ще започне с Пролога (Йоан 1:1-18) и ще обобщи основните му теми. След това ще ги потърсим и на други места в „Евангелието от Йоан“.

„Евангелието от Йоан“ започва със следната удивителна мисъл: „В начало беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог“ (Йоан 1:1). Това красиво изречение съдържа такава дълбока мисъл, че едва ли можем да я схванем напълно.

Първо, евангелистът намеква за историята на Сътворението, Битие 1:1: „В началото“. Словото вече е съществувало преди началото на вселената. Така Йоан потвърждава вечното съществуване на Исус.

След това: „И Словото беше у Бога“. В Йоан 1:18 апостолът казва, че Той е „в лоното на Отец“. Независимо какво точно се опитваме да си представим, че означава това, едно е сигурно: Исус и Отец са изключително близки.

И после казва: „И Словото беше Бог“. Но как може Словото да бъде с Бога и същевременно да бъде Бог? Отговорът намираме в гръцкия език. Той има определителен член, но няма неопределителен член. За нас е важно, че гръцкият определителен член говори за нещо конкретно: конкретен обект или човек.

Във фразата „Словото беше у Бога“ терминът „Бог“ има определителен член и така сочи към конкретна личност, Отец. И Словото беше с Отец. Във фразата „и Словото беше Бог“ терминът „Бог“ няма определителен член, което в тази ситуация сочи към характеристиките на едно Божествено естество. Исус е Бог – не е Отец, но е Божият Син, втората Личност от Божеството.

„От дните на вечността Господ Исус Христос беше едно с Отец. Той беше „образът на Бога“, образът на Неговото величие и суверенитет, „сиянието на Неговата слава“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С. 19 – англ. изд.).

Йоан започва Евангелието си не с името „Исус“ или с ролята Му като Месия/Христос, а с термина логос. В периода, когато апостолът пише, различни философии използват този термин логос, за да назовават рационалната структура на вселената или самата идея за логика и разум.

Също така ученията на влиятелния древногръцки философ Платон разделят вселената на две сфери. Едната е небесната и непоклатима сфера, където съществува абсолютно съвършенство. Другата е нашата сфера тук – временен, променящ се, много несъвършен образ на съвършената сфера горе, някъде, където уж съществува. Платон никога не дава отговор на този въпрос. Някои философии определят логоса като някакъв абстрактен посредник между вечните форми и смъртните, земни форми тук.

Йоан използва термина по съвсем различен начин. Той твърди, че истината, логосът, не е някаква ефимерна и абстрактна идея, която се носи между небето и земята. Логосът е личност: Исус Христос, Който става плът и живее сред нас (Йоан 1:14).

За Йоан логосът е Божието Слово. А още по-важното е, че Бог общува: Той разкрива Себе Си на човечеството по най-радикалния начин – като става един от нас.

В „Евангелието от Йоан“ логосът представлява вечният Бог, Който навлиза във времето и пространството, говори, действа и взаимодейства с хората на лично ниво. Вечният Бог става човешко същество, един от нас.

В Йоан 1:14 апостолът показва, че логосът „стана плът и живееше между нас“. Основната гръцка дума, преведена с живееше, означава разпъвам шатра. Йоан загатва за Изход 25:8, където Бог казва на израилтяните да направят светилище, шатра, за да може Той да обитава между тях. Така също и Въплътеният, Исус, Божият Син пристъпва в човешка плът, прикривайки славата Си, за да може хората да се приближат към Него.

Прологът, Йоан 1:1-18, описва не само кой е Исус Христос, Словото (logos), но също и какво е отношението към Него на хората в света. В Йоан 1:9 Той е наречен истинската Светлина, която осветява всеки човек, идващ на света. Тази светлина озарява света и го прави разбираем. Както се изразява К. С. Луис: „Вярвам в християнството, както вярвам, че слънцето изгрява: не само защото го виждам, но и защото чрез него виждам всичко останало“ („Is Theology Poetry?”, n. p.: Samizdat University Press, 2014, с. 15, първоначално представена през 1944 г.).

Също така обмислете изводите от това, което казва Йоан 1:9. Светлината идва до всички, но не всички я приветстват. Както ще видим в урока за утре, една основна тема в „Евангелието от Йоан“ е как хората приемат или отхвърлят Исус. Началото на тази тема е тук. Тъжният извод е, че Месия идва при Своя народ, народа на Израил, а мнозина не Го приемат като такъв.

В Римляни, 9-11 глава Павел разглежда същата трагична тема, че много от юдеите отхвърлят Исус. Но апостолът не завършва с мрачна нотка, а всъщност казва, че много юдеи, както и езичници, ще приемат Исус като свой Месия. И предупреждава езичниците да не се хвалят за сметка на юдеите. „Понеже ако ти си бил отсечен от маслина, по естество дива, и против естеството си бил присаден на питомна маслина, то колко повече онези, които са естествени клони, ще се присадят на своята маслина!“ (Римляни 11:24).

В същия дух Йоан казва, че всички, които наистина приемат Исус като свой Спасител, ще станат Божии деца. Това става, като повярват в Неговото име (Йоан 1:12,13).

Ето връзката между пролога и заключението на Евангелието. В Йоан 20:31 апостолът разкрива защо го е написал – за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син, и като вярвате в това, да имате живот чрез Неговото име. Следователно въведението и заключението образуват някакво единство, свързано с идеите, включващи всичко помежду им. Тази връзка насочва към върховната цел на „Евангелието от Йоан“ – хората да бъдат спасени чрез вяра в Исус Христос като техен Спасител.

В „Евангелието от Йоан“ човечеството сякаш е разделено на две големи групи: онези, които вярват в Исус и Го приемат като Месия, и тези, които въпреки че имат възможността да повярват, избират да не го направят.

Учениците са в първата група, както и хора като Никодим (който навлиза бавно във вярата), жената при кладенеца и слепороденият човек. Във втората група са фарисеите и първосвещениците – хората, присъствали на чудото с нахранването на 5000 души, и дори един от учениците, Юда.

Интересно е, че съществителното вяра/вярване (гръцкото pistis) никога не се споменава в „Евангелието от Йоан“. Обаче глаголът вярвам (pisteuō) се споменава 98 пъти тук на фона на 241 пъти в целия Нов Завет! Този глагол е наистина голяма тема в „Йоан“. Употребата на глагола вместо съществителното може би ни насочва към идеята, че да станеш християнин всъщност е действие. Вярата в Исус е нещо, което правим, и то се изразява в начина ни на живот, а не само в списък от вярвания. Както знаем, дяволът също вярва в Исус (Яков 2:19).

В „Йоан“ основната разлика между двете групи е отношението им към Исус. Вярващите или тези, които започват да вярват, запазват искреността си спрямо Него дори когато им казва нещо, което противоречи на техните вярвания, или ги укорява. Те идват при Исус и не се отдалечават от Него. Той е светлината, която ги осветява. Чрез вяра, като вярват в Него, стават Божии деца.

Невярващите, от друга страна, обикновено идват при Христос, за да спорят с Него. Те са описани като обичащи повече тъмнината, отколкото светлината. Смятат, че думите Му са трудни за приемане или пък че Той нарушава старите традиции и не изпълнява очакванията им. Това отношение, съвсем логично, се среща постоянно в религиозните водачи, които в идеалния случай, като водачи на народа, е трябвало да бъдат първите приели Исус.

Урокът от вчера разглеждаше земния човешки сюжет в „Евангелието от Йоан“ със сблъсъците и взаимодействията между хората, които винаги се въртят около въпроса кой е Исус и какво прави Той. Днешният се фокусира върху небесния, космически сюжет, който също присъства в „Йоан“.

Прологът започва с този космически сюжет. Исус е представен като Божия Син, Създателя на вселената. Всичко, което по-рано не е съществувало, е започнало да съществува единствено чрез Него. „Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“ (Йоан 1:3). Но историята отбелязва славата Му да стане човек чрез въплъщението (Йоан 1:14). Йоан употребява думите слава (doxsa – яркост, великолепие, слава, чест) и прославям (doxsazō – възхвалявам, почитам, величая, славя), за да говори както за получаване на почит от човеците, така и за получаване на чест и слава от Бога.

В „Йоан“ идеята за прославата на Исус е свързана с разбирането за Неговия час, т.е. времето на Неговата смърт (Йоан 2:4; 7:30; 8:20; 12:23-27; 13:1; 16:32; 17:1). Кръстът е моментът на Неговата слава.

Тази идея е доста парадоксална, защото разпятието е най-позорната и унизителна екзекуция в древноримския свят. Този невероятен контраст, Бог на кръста, илюстрира преплитането на човешкия сюжет с божествения.

На човешко ниво Исус умира в агония като презрян престъпник, викащ в слабостта си: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“. Тази човешка, тъмна страна на кръста е представена по-специално в „Матей“ и „Марк“ (Матей 27:46, Марк 15:34).

Но славната страна на кръста присъства с особена сила в „Лука“ и „Йоан“ (Лука 23:32-47; Йоан 19:25-30). Това е място на спасение, милост и отдаване на Божия Син на Неговия Отец.

Каква ирония: Божията най-голяма слава се разкрива в най-големия Му позор – когато понася върху Себе Си греховете на света.

Прочетете главата „Бог с нас“ в кн. „Копнежът на вековете“ от Елън Уайт.

„Господ Исус Христос, божественият Божи Син, съществуваше от вечността, отделна личност и все пак едно с Отец. Той беше ненадмината слава на Небето. Беше предводителят на небесните разумни същества и по право приемаше благоговението и почитта на ангелите. Това не ограбва Бога по никакъв начин [цит. Притчи 8:22-27].

Светлина и слава има в истината, че Христос е Едно с Отец, преди да бъде положена основата на света. Това е светлина, грееща в тъмно място, която го озарява с божествена, първична светлина. Тази истина, безкрайно тайнствена сама по себе си, обяснява други тайнствени и иначе необясними истини, докато е забулена от непристъпна и непонятна светлина“ (Коментари на Елън Уайт. Адвентен библейски коментар. Т. 5, с. 1126 – англ. из.).

„Исус казва: „И когато Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си“ (Йоан 12:32). Христос трябва да бъде разкрит на грешника като Спасителя, умиращ за греховете на света, и докато гледаме Божия Агнец на Голготския кръст, тайната на изкуплението започва да се разкрива пред нашите умове и Божията доброта ни води към покаяние. Умирайки за грешниците, Христос показа любов, която не можем да разберем. И когато грешникът види тази любов, тя смекчава сърцето, впечатлява ума и вдъхва разкаяние в душата. (…) Винаги, когато те [хората] правят усилия да се реформират от искрено желание да вършат правото, ги движи силата на Христос. Едно неведомо за тях влияние действа в душата и съвестта се пробужда, животът им се променя. И когато Христос ги привлича да насочат погледа си към Неговия кръст, да погледнат към Него, пронизан от греховете им, заповедта трогва съвестта“ (Уайт, Е. Пътят към Христос. С. 26,27 – англ. изд.).

Един коренен жител на Америка вървял край някакъв строеж. „Какво строите тук, момчета?“ – попитал той, докато наблюдавал как доброволци поставят стени от дървени греди върху циментовата основа на Център за всички народи в Уапато, град в американския щат Вашингтон. „Още една църква? – казал той, поклащайки глава. – Вие, момчета, дори не знаете кой ден от седмицата да спазвате“.

Надзорникът на строежа Джеф Уейджон започнал разговор с мъжа, който никога не бил чувал за адвентисти от седмия ден. Мъжът си мислел, че новата църква ще бъде отворена за богослужение в неделя, но вярвал, че на Твореца трябва да се покланяме в събота.

Джеф бил изненадан. „За пръв път чух, че туземци американци спазват съботата“ – казал Джеф в едно интервю.

По-късно Джеф потърсил подробности от един историк, запознат с историята на коренните жители на Америка. Историкът потвърдил, че едно или две племена в индианския резерват „Якама“, където е разположен Уапато, традиционно вярват, че седмият ден е денят на Твореца и Му се покланят в този ден.

Като разбрали, че Бог е засял съботно семенце в сърцата на местните племена, Джеф и съпругата му Тери се ентусиазирали да започнат мисионско служене за коренните жители на Америка.

Мисионската програма започнала с помощта на даренията от тринадесетата събота през 1990 г. Връхна точка на тази програма е Центърът за всички народи, който бил отворен през 2001 г. и бил планиран за различни цели. Той разполага с център за богослужение, където хората се събират в събота сутрин. Има място за хранене, където се сервират ястия, а на ежегодния Ден на майката се събират от 300 до 400 човека. Има игрище за волейбол и баскетбол, където до 200 деца и родители идват да играят, когато се организират такива вечери. Центърът предлага също и дневни лагери, ваканционно библейско училище и занималня след часовете.

Индианци и други могат да наемат част от него. „Една от причините да построим центъра, е, че общността нямаше къде да се събира“ – казва Джеф.

В един известен случай вожд на туземни жители избрал това място пред притежавано от местен жител казино, за да проведе здравни семинари, защото казал, че хазартът погубва хората. „Беше силно свидетелство фактът, че не искаше да има нищо общо с казиното“ – казва Джеф.

Концепцията на Центъра за проявяване на чувствителност към местната култура се оказва толкова успешна, че на много места се появяват подобни центрове, включително и в Канада, споделя той.

Благодарим ви за вашите дарения от тринадесетата събота, които продължават да вършат добро. Молете се на Бога да ги използва, за да се прогласява вечното благовестие на всяко племе, език, хора и народ.