Пазете се от користолюбието

Користолюбието, или алчността, се дефинира като прекомерно желание за богатство или притежания, които всъщност не ви принадлежат. Алчността е голяма работа, даже достатъчно голяма, за да бъде точно там заедно с „Не лъжи”, „Не кради” и „Не убивай”; користолюбието е толкова вредно, че Бог избира да предупреди срещу него в Своя велик морален закон. „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито каквото и да е притежание на ближния ти” (Изход 20:17). Алчността често се изброява с отвратителни грехове, които ще задържат човека извън Божието царство. „Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Не се заблуждавайте. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито прелъстителите на юноши, нито хомосексуалистите, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите ще наследят Божието царство” (1 Коринтяни 6:9,10).

Алчността на едно място с изнудването, идолопоклонството, блудството и прелюбодейството? Така гласи текстът и тази седмица ще разгледаме примери за това колко е лоша тя и какво можем да направим, за да я преодолеем.

Често възниква въпросът, и то съвсем разбираемо, как грехът е възникнал в Божията вселена. Разбираме как, поне отчасти. И в основата му стои пожеланието. Тогава може би алчността е най-големият първороден грях.

„Недоволен от положението си, макар почитан сред небесните множества, той дръзна да пожелае честта, дължима единствено на Твореца. Вместо да се стреми да възвиси Бога в чувствата и във верността на всички сътворени същества, намерението му бе да спечели за себе си тяхната служба и вярност. И като пожела славата, с която безкрайният Бог бе облякъл Своя Син, този княз на ангелите се устреми към властта, която бе изключително право само на Христос” (Уайт, Е. Патриарси и пророци. С. 35 – англ. изд.).

Колко забележително е, че на два пъти Павел приравнява алчността с идолопоклонството. Хората практикуват идолопоклонство, когато се покланят – тоест посвещават живота си – на нещо различно от Бога, на нещо създадено, а не на Създателя (Римляни 1:25). В такъв случай възможно ли е тогава алчността да означава, че искаме нещо, което не би трябвало да имаме, и го желаем толкова силно, че желанието ни за него, а не Господ, става център на сърцето ни?

Без съмнение Луцифер отначало не е знаел накъде ще го отведат грешните му желания. И при нас може да е така. Заповедта срещу сребролюбието, единствената заповед, занимаваща се само с мислите, може да ни възпре от действия, които ще доведат до нарушаване и на други заповеди. (Вж. например 2 Царе, 11 глава.)

Това е може би едно от най-великите времена в историята на Израил. След 40 години скитане из пустинята те най-накрая влизат в Обетованата земя. Израилевите чеда прекосяват река Йордан посредством едно драматично чудо именно в етапа на пълноводието – по сухо. Това преминаване по сухо е толкова впечатляващо, че сърцата на езическите царе в Ханаан примират и в тях не остава дух да се бият (Исус Навин 5:1).

Първото истинско предизвикателство при завладяването на Ханаан е ограденият и укрепен град Йерихон. Никой не знае какво да направи, за да победи жителите на Йерихон – дори и Исус Навин. В отговор на молитвата му Бог разкрива плана за унищожаването на града, който те ще трябва да следват. Но след това нещата вземат определено лош обрат.

Веднъж изправен до стената, Ахан признава какво е сторил, като казва, че е „пожелал“ тези вещи. Еврейската дума, преведена там като „пожелая“, chmd, е употребена на някои места в Библията в много положителен смисъл. Същият корен присъства в Даниил 9:23 например, когато Гавриил казва на Даниил, че е мъж, „възлюбен“.

В случая обаче този chmd е лоша новина. Въпреки ясната заповед да не заграбват за себе си от превзетите градове (Исус Навин 6:18,19), Ахан прави точно това, навличайки лоша слава на целия народ. Всъщност след поражението при Гай Исус Навин се страхува, че „като чуят ханаанците и всичките други жители на земята, ще ни обкръжат и ще заличат името ни от земята. Какво ще сториш за великото Си Име?” (Исус Навин 7:9). С други думи, Господ иска да използва тези велики победи като част от посланието към околните народи за Неговата сила и Неговото действие сред собствения Му народ. Техните завоевания трябва да бъдат (по различен начин) свидетелство за народите за силата на Яхве. Разбира се, след фиаското в Гай, освен загубата на човешки живот, това свидетелство бива опорочено.

Една от най-трагичните истории в Библията е тази за Юда Искариотски. Този човек е имал привилегията, която са имали само 11 други хора в цялата история на света: да е с Исус през цялото време и да учи вечните истини непосредствено от самия Учител. Колко тъжно е, че много хора, които никога не са имали дори сходни възможности с тези, с които е разполагал Юда, ще бъдат спасени, докато Юда, знаем, сега е обречен на вечна гибел.

Какво се е случило? Отговорът може да се открие в една дума: алчност, желанията на сърцето му.

Нежният упрек на Спасителя към алчната забележка на Юда го кара да напусне празника и да отиде направо в двореца на първосвещеника, където са събрани враговете на Исус. Той предлага да предаде Исус в ръцете им за сума, много по-малка от подаръка на Мария (Вж. Матей 26:14-16).

Какво се случва с Юда? След като е имал толкова много прекрасни възможности, толкова много редки привилегии, защо върши нещо така зло? Според Елън Уайт Юда „обикна великия Учител и желаеше да бъде с Него. Почувства силно желание да промени характера и живота си. И се надяваше да постигне това, като се свърже с Исус. Спасителят не го отблъсна. Той му даде място между дванадесетте. Повери му работата на евангелизатор. Надари го със силата да лекува болни и да изгонва бесове. Но Юда никога не стигна дотам, че да се предаде напълно на Христос” (Копнежът на вековете. С. 716 – англ. изд.).

В крайна сметка всички ние имаме недостатъци на характера, които, ако предадем сърцето си, могат да бъдат преобразени чрез Божията сила, действаща в нас. Но Юда не се предава напълно на Христос и грехът на алчността, който е можел да преодолее със силата на Христос, вместо това го побеждава и води до пагубни резултати.

Кой ли от нас не се бори с пожелаването на едно или друго нещо? В този случай онова, което Юда жадува, са пари и алчност – един проблем на сърцето, довел го до кражба (Йоан 12:6). А това в крайна сметка го кара да предаде Исус.

Какъв тъжен урок за всички нас относно опасността, до която може да доведе алчността. Струващото ни се като нещо малко, просто едно желание на сърцето, може да доведе до катастрофа и до вечна загуба.

Едно вълнуващо време за членовете на църквата. След великото изливане на Светия Дух в деня на Петдесятница апостолите проповядват евангелието със сила и хиляди се присъединяват към църквата.

„И като се помолиха, потресе се мястото, където бяха събрани, и всички се изпълниха със Светия Дух и с дързост говореха Божието слово. А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа; и нито един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо” (Деяния 4:31,32).

Каква привилегия имат двама души, Ананий и Сапфира, да бъдат част от ранната църква, да я видят как расте и да са свидетели на проявлението на Светия Дух по толкова забележителен начин. „А и никой от тях не беше в лишение, защото всички, които бяха стопани на ниви или на къщи, ги продаваха и донасяха стойността на продаденото, и я слагаха пред краката на апостолите; и на всеки се раздаваше, според колкото имаше нужда“ (Деяния 4:34,35).

Именно в тази обстановка Ананий и Сапфира, очевидно впечатлени от случващото се и желаещи да бъдат част от него, решават да продадат малко имущество и да внесат приходите за църквата. Дотук добре.

Отначало изглежда, че са искрени в желанието си да дадат за делото. Но „след това Ананий и Сапфира оскърбиха Светия Дух, като се поддадоха на своята алчност. Започнаха да съжаляват за обещанието си и скоро загубиха нежното влияние на благословението, стоплило сърцата им с желанието да дадат своя принос в полза на Христовото дело” (Уайт, Е. Деяния на апостолите. С. 72 – англ. изд.). С други думи, въпреки че започват с най-добри мотиви, тяхната алчност ги подтиква да се изправят и да се преструват, че са това, което всъщност не са.

Алчността е проблем на сърцето и подобно на гордостта и егоизма, често остава незабелязана, а точно по тази причина може да бъде толкова смъртоносна и измамна. Достатъчно трудно е побеждаването на явните грехове: лъжа, прелюбодейство, кражба, идолопоклонство, нарушаване на съботата. Но това са външни действия – неща, за които първо трябва да помислим, преди да ги направим. Обаче да победим самите погрешни мисли? Нещата стават сложни.

Как тогава, чрез Божията сила, можем да бъдем защитени от този опасно измамен грях?

1. Вземете решение да служите и да зависите от Бога и да бъдете част от Неговото семейство. „Изберете днес на кого искате да служите (…) но аз и моят дом ще служим на Господа” (Исус Навин 24:15).

2. Бдете всекидневно в молитва и включвайте в думите си Матей 6:13: „И не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия. Защото е Твое царството и силата, и славата, до вековете“. Когато усещате, че пожелавате нещо, което знаете, че не трябва да имате, молете се за това като изискване на библейските обещания за победа, например 1 Коринтяни 10:13.

3. Бъдете редовни в изучаването на Библията. „В сърцето си опазих Твоето слово, за да не съгрешавам пред Тебе” (Псалми 119:11).

Исус се е заел с проблема на човешкия грях. Той е бил изкушен във всичко, в което и ние сме изкушавани. И за да има съпротивителни сили, е прекарвал цели нощи в молитвено общение със Своя Отец. Не си е тръгнал от тази земя, докато не проправи пътя чрез пример и след това е обещал сила, за да бъде възможно всеки човек да живее живот на вяра и послушание – да развие характер, подобен на Христос.

„Търсете Господа, докато може да се намери, призовавайте Го, докато е близо. Нека нечестивият изостави пътя си и неправедният – помислите си, нека се обърне към Господа и Той ще се смили над него, и към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро” (Исая 55:6,7).

При победата над Йерихон Ахан не е единственият, отнесъл сребро и злато в стана на Израил. Исус Навин е казал на мъжете да донесат среброто, златото, медните съдове и желязото в съкровищницата на Божия дом (Исус Навин 6:19,24). Всичко останало е трябвало да бъде изгорено. Но Ахан е единственият, запазил нещо за себе си. „Сред хилядите израилтяни имаше само един човек, който в този тържествен час на съд дръзна да престъпи Божията заповед. Алчността на Ахан бе събудена от вида на една скъпа сенаарска дреха. Дори и пред лицето на смъртта той я нарече „хубава вавилонска дреха”. Един грях бе довел до извършване на друг и той присвои златото и среброто, посветени на Господнето съкровище – ограби Бога от първите плодове на Ханаанската земя” (Уайт, Е. Патриарси и пророци. С. 496 – англ. изд.).

В списъка на Павел за знаменията на последното време първите две неща включват отношение към парите и притежанията. „А това да знаеш, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви (…)” (2 Тимотей 3:1,2). Егоизмът и любовта към парите са забележителни описания на човечеството в последните дни – нашето време.

В неделята на Великден пенсионираният пастор Симо Вехкавуори стоял прав в препълнения влак на път към дома си в столицата Хелзинка, връщайки се от евангелизаторски събрания, които бил провел в централна Финландия. Двадесет и четири годишна студентка се качила във влака и започнала да се оглежда за място.

„Въпреки че влакът изглежда пълен, защо не минете през вагоните, за да видите дали ще намерите празно място?“, посъветвал я Симо.

Тя се върнала с усмивка. „Намерих две празни места – казала тя. – Едно за мен и едно за Вас. Последвайте ме!“ Двете места били едно срещу друго. „Извинете ме, ще имате ли нещо против да попитам какво е отношението Ви към религията“, попитал Симо.

„Доста далеч съм от духовните неща точно сега“, отвърнала тя.

„Искате ли да разберете как станах вярващ?“, казал Симо.

Тя се съгласила и Симо й разказал. Когато влакът наближил Хелзинки, той я запитал: „Ще имате ли нещо против, ако Ви споменавам в молитвите си?“

Студентката избухнала в сълзи. Те се стичали по бузите й и тя казала на висок глас: „Това ще е страхотно! Моля Ви, правете го.“

Преди да се разделят, Симо казал нещо, което често заявявал на нови приятели: „Искам да Ви насърча да разберете, че дори да сте много заета, можете да служите на възкръсналия Исус Христос – Този, Който е изкупил греховете ни на Голгогтския кръст. Но това не е всичко. Същият Исус е обещал да се върне и да ни заведе в небесния ни дом, където ще започне вечността. И така, скъпа приятелко, нека да вървим по пътя към небето под любящата ръка на Отец, докато стигнем до крайната си цел. Господ да Ви благослови чрез благодатта Си.“

При друго пътуване Симо бил изненадан, когато една жена го поздравила и дори се ръкувала с него във влака. „Здравейте, аз съм пенсиониран пастор от Църквата на адвентистите от седмия ден“, казал той. „Това е интересно – отвърналажената. – Не знам нищо за адвентистите. Бих желала да чуя всичко за Вашата църква, докато изминем тези 500 километра. Тук има две свободни места. Нека седнем заедно.

Симо говорил за адвентната църква през цялото време. Когато си тръгвал, един мъж се изправил пред него. „Благодаря Ви за интересното пътуване – и сграбчил ръката на Симо с двете си ръце. – Благодаря Ви, че бяхте толкова смел да говорите за Бога на висок глас така, че всички около Вас да слушат.“

На 84-годишна възраст Симо търси Божието ръководство при всяко пътуване с влака. „Колкото повече остарявам, толкова по-смел ставам в споделянето на Исус“, казва той.