Удивително е, че Бог е сключвал договори (или завети) с нас. Повечето са били двустранни, което означава, че и двете страни (Бог и хората) трябва да изпълняват определена роля. Пример за двустранен договор е: „Ако ти направиш..., тогава аз ще направя...“. Или „Аз ще направя..., ако ти направиш...“.

По-рядко срещан тип договор е едностранният. „Ще направя това, независимо дали ти направиш нещо, или не.” Някои от Божиите завети с човечеството са едностранни. Например „Той прави слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните“ (Матей 5:45). Независимо какво извършваме или не извършваме, можем да разчитаме на Бога за слънце и дъжд. След Потопа Бог обещава на човечеството и на „всичко живо от всяка твар, което е на земята“, че никога няма да настъпи друг потоп, който да покрие цялата земя (вж. Битие 9:9-16), независимо от нашите действия. Също така обещава: „Докато съществува земята, сеитба и жътва, студ и горещина, лято и зима, ден и нощ няма да изчезнат“ (Битие 8:22). Сезоните ще идват и ще си отиват, независимо от нашите действия.

Тази седмица ще изучаваме някои много значими двустранни завети между Бога и Неговите чеда. Нека се молим, с Божията благодат, да „изпълним своята страна от сделката“.

Смъртта на Христос на Голгота прави възможно спасението за всеки човек, който някога е живял или ще живее на земята. За разлика от обещанието за сезоните, спасението не е едностранно – не се дава на всеки, независимо от постъпките му. Вярата, че всички ще бъдат спасени, се нарича „универсализъм“.

Вместо това Исус ясно учи, че макар да е умрял за цялото човечество, много хора пътуват по широкия път към унищожението и вечната смърт (Матей 7:13,14).

Павел разбира двустранния характер на спасителния завет. Знаейки, че скоро ще бъде екзекутиран, и въпреки факта, че много от другарите му са го изоставили, той уверено казва на скъпия си приятел Тимотей, че е спазил своята страна от сделката. „Защото аз ставам вече принос и времето на моето напускане настава. Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в онзи ден; и не само на мен, а и на всички, които са обикнали Неговото явяване” (2 Тимотей 4:6-8).

Павел казва: „Готов съм, [защото] водих добра битка, свърших пътя си, опазих вярата”. Но той винаги е бил кристално ясен, че спасението се получава единствено чрез вяра, а не чрез делата на закона, и затова тук по никакъв начин не гледа на своите дела или постижения като на заслуги пред Бога. Очакващият го „венец на правдата” е праведността на Исус, която Павел с вяра е изискал за себе си и за която се е държал до края на живота си.

Книгата „Второзаконие“ е печатната версия на прощалните вести на Мойсей към второто поколение израилтяни след четиридесетте години на скитане из пустинята. Тези вести са предадени в равнините на Моав, точно на изток от Йерихон. „Второзаконие“ подходящо е наричано „Книга на възпоменание“.

В тази книга Мойсей прави преглед на Божиите верни постъпки спрямо Израил. Той разказва за пътуванията от планината Синай до Кадис Варни на границата на Обетованата земя, както и за бунта и 40-годишното скитане из пустинята. Повтаря Десетте заповеди, изискванията за десятъка и храмовото хранилище. Но основният фокус на „Второзаконие“ е съветът да се подчиняваме на Бога и да получаваме Неговите благословения. Мойсей описва Бога като Този, Който има способността и желанието да се грижи за Своя народ.

Мойсей е много нетърпелив хората да разберат, че Бог им е приготвил прекрасни, дори чудотворни благословения. Думите му: „Ако слушаш усърдно“, ги кара да разберат, че тук е заложена вечната им съдба. Какво мощно проявление на реалността на свободния избор! Те са Неговият избран народ, получателите на големите благословения и великите обещания, но тези благословения и обещания не са безусловни. Те трябва да бъдат получени, приети и да се действа съобразно тях.

И нищо, което Бог би поискал, също не е твърде трудно за народа. „Понеже тази заповед, която днес ти давам, не е много трудна за тебе, нито е далеч. Не е на небето, за да кажеш: Кой ще се възкачи за нас на небето да ни я донесе, за да я чуем и да я изпълняваме? Нито е оттатък морето, за да кажеш: Кой ще прекоси морето за нас да ни я донесе, за да я чуем и да я изпълняваме? Но словото е много близо до тебе, в устата ти и в сърцето ти, за да го изпълняваш“ (Второзаконие 30:11-14).

Разбира се, освен благословенията, има и предупреждения за проклятия – какво ще ги сполети, ако бъдат непокорни (Второзаконие 28:15-68), тоест какви последствия би донесъл техният грях и бунт.

Книгата „Притчи“ не е толкова посветена на правилното и погрешното, колкото на мъдростта и безумието. Когато човек я чете, вижда ползата от мъдростта и клопките от безумието.

Бог ни моли да Го поставим на първо място в управлението на нашите притежания като признание за Неговата собственост върху всички неща и като изява на вярата ни в Него, че се грижи за нас. Но дори повече от това, Той казва, че ако Го поставим на първо място, тогава ще благослови каквото е останало. Да направим това – тоест да поставим Него на първо място – е акт на вяра, постъпка на доверие, проява на упование в Господа с цялото си сърце и всъщност означава да не се облягаме на собствения си разум (което е особено важно, защото толкова често се случват неща, които не можем да разберем, нито да осмислим).

Но нищо не следва да ни насърчава повече да се доверяваме на Бога и на Неговата любов, от Кръста. Когато осъзнаем какво е дадено на всеки един от нас в лицето на Исус не само като наш Създател (Йоан 1:1-4) и наш Поддръжник (Евреи 1:3), но и като наш Изкупител (Откровение 5:9), връщането на Бога на първите плодове от всичко, което имаме, е наистина най-малкото, което бихме могли да направим.

„Господ твърди, че не само десятъците са Негова собственост, но ни казва и как те трябва да бъде пазени за Него. „Почитай Господа със своето притежание и с първите плодове от всичките си произведения.“ Това не учи, че трябва да изразходваме средствата си за себе си и да даваме на Господа остатъка, дори ако той е един честен десятък. Нека Божията част бъде отделяна най-напред“ (Уайт, Е. Съвети към домоуправителите. С. 57 – бълг. изд.).

Бог казва, че ако Го поставим на първо място, нашите „хамбари ще се напълнят с изобилие“ (от англ.; нов превод на крал Джеймс). Но това няма да се случи по чудо; то означава, че няма да се събудите един ден и да откриете, че вашите хамбари и линове изведнъж са се напълнили.

Вместо това Библията е наситена с принципи за добро стопанисване, внимателно планиране и финансова отговорност, като верността към това, което Бог ни призовава, е наша първа и основна задача.

Съществува тясна духовна връзка между практиката на десятъка и връзката ни с Бога. Израилтяните просперират, когато се покоряват на Бога и са верни в десятъка. И обратното, изпадат в трудности, когато не го правят. Те сякаш следват цикъл на покорност и просперитет, последвани от непокорство и проблеми. По време на един от тези периоди на невярност Бог, чрез пророк Малахия, предлага двустранен договор на Своя народ.

Бог обещава на хората, че ако се върнат при Него, Той ще се върне при тях. Когато те питат какво има предвид под връщане при Него, Той изрично казва: „Спрете да Ме ограбвате в десятъка и даренията“. Техният грабеж е причината да бъдат проклети. Ето Божието решение на проблема с проклятието: „Донесете всички десятъци [целия десятък] в съкровищницата” (Малахия 3:10). И ако направите това, тогава „[Аз ще] ви разкрия небесните отвори да излея благословение върху вас, така че да не стига място за него ”. Ако нямаме достатъчно място, където да го приемем, ще разполагаме с излишък, с който бихме могли да помогнем на другите и за напредъка на Божието дело.

„Този, Който даде Единородния Си Син да умре за теб, е направил завет с теб. Той ти дава Своите благословения и в отговор изисква да Му донесеш верни десятъци и приноси. Никой няма да се осмели да каже, че не е разбрал този въпрос. Божият план за десятъците и приносите е ясно описан в трета глава от книгата на пророк Малахия. Бог призовава Своите помощници – хората – да бъдат верни на договора, който е сключил с тях.” (Уайт, Е. Съвети към домоуправителите. С. 53 – бълг. изд.).

Като един положителен цикъл на покорност е записано времето на управлението на добрия цар Езекия в Юда. Там настъпва истинско пробуждане и хората започват вярно да връщат своите десятъци и приноси в хранилището на храма. Постъпва толкова много, че в храма се оформят цели купчини. 2 Летописи 31:5 разказва какво се случва, когато хората „донесоха много от първите плодове на житото, виното, дървеното масло, меда и на всички земни произведения; донесоха още в изобилие и десятъците от всяко нещо ”.

За Исус се казва, че „голямото множество Го слушаше с удоволствие“ (Марк 12:37). Повечето от хората в големите множества, които следват и слушат Исус, са членове на това съсловие – обикновените хора. Те са тези, които биват нахранени на планината и чуват Планинската проповед. По същество Исус им казва: Знам, че сте загрижени за осигуряването на семействата си. Безпокоите се за храната и напитките, които ще ви трябват ежедневно, и дрехите, от които се нуждаете за топлина и защита. Но ето какво ви предлагам Аз...

Много от Божиите обещания съдържат елементите на двустранен завет. Тоест, за да получим благословението, трябва да изпълним своя дял.

Всички тези стихове и много други са посветени на важния факт, че макар Бог да е суверен, макар да е нашият Създател и Поддръжник, и макар спасението да е дар по благодат и незаслужен от наша страна, все още имаме роля в драмата на великата борба тук, на земята. Използвайки свещения дар на свободната воля, свободния избор, трябва да изберем да следваме подтиците на Светия Дух и да се покоряваме на това, към което ни призовава Бог. Въпреки че Той ни предлага благословения и живот, вместо това можем да изберем проклятието и смъртта. Нищо чудно, че Бог казва: „Затова изберете живота, за да живееш, ти и потомството ти“ (Второзаконие 30:19).

„Винаги, когато Божият народ, през който и да е период от земната история, е провеждал с желание и готовност небесния план за системна благотворителност, той е разбирал от опит твърдото обещание, че благополучие ще придружава труда му право пропорционално на послушанието му спрямо Неговите изисквания. Когато Божият народ признае и се съобрази с небесните претенции и наредби, почитайки Господа от имота си, хамбарите му ще бъдат изпълнени изобилно. Но ако ограбва Бога в десятъци и в приношенията, ще бъде принуден да разбере, че ограбва не само Бога, но и себе си, тъй като Бог ограничава благословенията Си за Своите люде пропорционално на техните ограничения в приношенията за Него“ (Уайт, Е. Свидетелства към Църквата. Т. 3, с. 395 – англ. изд.).

Библията е категорична, че сме спасени единствено чрез вяра, дар на Божията благодат. Нашата покорност към Божиите заповеди е отговор на Божията благодат; тя не я печели (в края на краищата, ако беше спечелена, нямаше да е благодат: вж. Римляни 4:1-4).

Наистина, когато погледнем двустранния завет на Бога с нас, можем да видим както своите благословения, така и отговорностите си. Чрез своя отговор спрямо това, което Бог ни предлага, установяваме отношенията си с Него и до голяма степен определяме собствената си съдба. Послушанието – служенето и предаността на любовта – е истинският знак за ученичество. Вместо да ни освобождава от послушание, вярата и само вярата ни прави участници в Христовата благодат, която ни дава възможност да се покоряваме точно както Бог изисква от нас.

Дмитрий Багал, студент от Русия, свършил парите няколко месеца, след като се записал за магистърска степен в теологичната програма на адвентния университет Фриденсау в Германия. Нямал голям избор. Можел да работи в кампуса или в близкия старчески дом, но доходът би покрил само част от учебната такса. Като чужденец, нямал право на държавен заем за разлика от германските студенти. Можел да кандидатства за стипендия, която щяла да бъде по-малка от държавния заем, но не трябвало да я връща.

Докато се молел за разрешаване на тази дилема, Дмитрий почувствал, че трябва да направи споразумение с Бога. „Господи – помолил се той, - ако ме благословиш с тази стипендия, обещавам да отделям втори десятък, за да подкрепям мисионската работа.“

Дмитрий кандидатствал за стипендия и с радост разбрал, че е одобрен. Започнал да отделя втори десятък от дохода си за мисионска работа. След като семестърът изтекъл, той бил одобрен за нова стипендия и после отново и отново. Продължил да отделя втори десятък за мисионска дейност. Въпреки втория десятък, успявал да покрие разходите си за обучение и режийни. Дори успял да спести малко пари за някаква спешна нужда.

И тогава петгодишният лаптоп на Дмитрий започнал да се разваля, докато той работел върху дипломната си работа. Два пъти купувал резервни части и го поправял самостоятелно. Един ден разбрал, че не може повече да използва екрана, тъй като не можел да го отвори. Имал нужда от нов лаптоп, за да завърши дипломната си работа. Дошло времето да използва фонда си за спешни нужди.

Докато се молел за този проблем, спомнил си за един приятел, също от бившия Съветски съюз, който служел със семейството си от пет души като мисионер в джунглата на Южна Америка. Влагата била повредила таблета на неговия приятел и той имал огромна нужда от здраво устройство, за да продължи работата си. Дмитрий не можел да разбере защо мисли за приятеля си в Южна Америка, след като самият той има нужда от лаптоп, за да завърши образованието си. Купил водоустойчив лаптоп и го изпратил на приятеля си.

Малко след като изпратил пакета, видял обява, предлагаща същите малки панти, от които имал нужда за лаптопа. Поръчал ги и след като ги монтирал, екранът се отварял и затварял като нов. Удивително е, че лаптопът работи и сега, осем години по-късно.

Дмитрий не се съмнява, че Бог благославя тези, които поставят мисионската работа на първо място. „Господ удължи живота на лаптопа – разказва Дмитрий. – Наистина в Библията пише: „Който показва милост към сиромаха заема Господу, и Той ще му въздаде за благодеянието му“ (Притчи 19:17).