Забележителна особеност на връзката ни с Бога като християни е, че Той ни доверява да ръководим делата Му на земята. В самото начало на човешката история Бог изрично е възложил на Адам и Ева личната грижа за едно безупречно творение (Вж. Битие 2:7-9,15). От наименуването на животните до поддържането на градината и изпълването на земята с деца – Бог съвсем ясно показва, че тук ние трябва да работим от Негово име.

Той ни благославя и с блага, но ние сме тези, на които е поверил да ги ръководят, като например да събираме пари, да пишем чекове, да правим електронни преводи, да съставяме бюджети или да донасяме десятъците и приносите си в църквата в събота сутрин. Бог ни насърчава да изразходваме ресурсите, които Той ни е дал, за нашите собствени нужди, за нуждите на другите и за напредъка на Неговото дело. Колкото и невероятно да изглежда, ние сме тези, на които Господ е поверил отглеждането на Неговите деца, изграждането на Неговите сгради и образованието на следващите поколения.

В урока ни през тази седмица ще изследваме привилегиите и отговорностите да бъдем част от Божието семейство.

В началото на служенето Си Исус заявява: „А вие се молете така: Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име“ (Матей 6:9). По-късно Той повтаря същата молитва насаме пред учениците Си (Лука 11:2). Исус ни казва да наричаме Неговия Отец „Отче наш, Който си на небесата“. Когато се среща с Мария след възкресението Си, тя иска да Го прегърне. „Исус ѝ каза: Не се допирай до Мене, защото още не съм се възнесъл при Отца; но иди при братята Ми и им кажи: Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“ (Йоан 20:17).

Тъй като с Исус имаме един и същ Отец, следователно Той е наш Брат, а всички ние сме братя и сестри в Господа. Спасителят става член на земното семейство, така че ние да станем членове на небесното семейство. „Небесното семейство и земното семейство са съединени в едно“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С. 832 – англ. изд.).

За разлика от еволюционния възглед, при който ние сме считани за обикновен продукт на студените, безлични природни закони, Писанието учи не само, че Бог съществува, но и че Той ни обича и се отнася към нас по особено любящ начин – а образността на семейството често се употребява в Библията, за да опише тази връзка. Независимо дали Исус нарича Израил „Моя народ“ или нас „синове на Бога“, или се отнася към Бога като към „Отче наш“, идеята си остава една и съща: Бог ни обича така, както би следвало да се обичат членовете на семейството. Каква добра новина в един свят, който по същността си се оказва доста враждебен!

Започвайки от глава 17, книгата „Първо летописи“ описва желанието на цар Давид да построи дом за Бога. Той споделя това желание с пророк Натан, който отговаря: „ Направи всичко, което е в сърцето ти, защото Бог е с тебе“ (1 Летописи 17:2). Но същата нощ Божието слово идва при Натан и го наставлява да каже на царя, че тъй като е бил човек на войната, той не би могъл да построи Божия дом. Вместо това делото му ще извърши неговият син. Давид пита дали може поне да начертае плановете и да подготви строителните материали. Когато тази молба на царя е удовлетворена, той прекарва остатъка от живота си в събиране на огромно количество дялан камък, кедрово дърво, желязо, злато, сребро и мед „без мярка”. Когато всички строителни материали са подготвени и подредени на строителната площадка, Давид свика всички водачи на Израил да се съберат заедно за церемония на прослава и благодарност.

Какво казва цар Давид в публичната си молитва, записана в 1 Летописи 29:13,14, за истинския източник на всички строителни материали, за приготвянето на които той и народът са отделили време и пари? Разбира се, по същество заявява: „Ние наистина не можем да си припишем никаква заслуга за всички тези специални материали, защото просто Ти връщаме Твоята собственост“.

Подобно разбиране е важно за всички нас, независимо дали сме богати, или бедни (но особено за богатите). Тъй като Бог е създал всичко в началото (вж. Битие 1:1; Йоан 1:3; Псалми 33:6,9), Той наистина е законният собственик на всичко съществуващо, включително и на всяко нещо, което притежаваме – без значение колко трудно, усърдно и честно сме работили за него. Ако не беше Бог и Неговата благодат, ние нямаше да имаме нищо, щяхме да бъдем нищо; всъщност дори не бихме съществували. Ето защо винаги трябва да живеем със съзнанието, че в крайна сметка Бог притежава всичко съществуващо и като Го хвалим и благодарим за Неговата доброта към нас, можем да съхраним тази важна истина жива пред очите си.

Най-големият дар на Бога за Неговите деца е Исус Христос, Който ни носи мира на опрощението, благодат за ежедневен живот и духовно израстване и надежда за вечен живот. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Йоан 3:16). „А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда, т.е. на тези, които вярват в Неговото име“ (Йоан 1:12).

В такъв случай спасението е основният дар, защото без този дар какво друго бихме могли да получим от Бога, което в дългосрочен план наистина би имало значение? Каквото и да притежаваме тук, един ден ще умрем и ще си отидем, както и всички, които някога са ни помнели, и каквото и добро да сме направили, също ще бъде забравено. Ето защо на първо и най-важно място винаги трябва да държим в центъра на всичките си мисли дара на евангелието, тоест Христос, и то разпнат (1 Коринтяни 2:2).

И все пак заедно със спасението Бог ни дава много повече. На онези, които се притесняват за храната и облеклото си, Исус предлага утеха, като казва: „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави“ (Матей 6:33).

Също така, когато Исус казва на учениците Си, че ще си отиде, Той обещава дара на Светия Дух, за да ги утеши. „ Ако Ме обичате, ще пазите Моите заповеди. И Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да бъде с вас вовеки – Духа на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде ” (Йоан 14:15-17). „Онзи, Духът на истината, ще ви упътва към всяка истина“ (Йоан 16:13).

В такъв случай самият Дух осигурява невероятни духовни дарби на Божиите деца. (вж. 1 Коринтяни 12:4-11).

Накратко казано, Бог, в Когото „живеем, движим се и съществуваме“ (Деяния 17:28), Бог, Който „сам дава на всички и живот, и дишане, и всичко“ (Деяния 17:25), ни подарява съществуване, обещание за спасение, материални благословения и духовни дарби, за да бъдем благословение за другите. И отново, каквито и материални притежания да имаме, с каквито и дарби или таланти да сме били благословени, ние сме всякак задължени на Дарителя за начина, по който използваме тези дарби.

Всички ние се наслаждаваме на духовните и временните благословения и дарби, които Бог ни дава. Колко утешително е да знаем, че и ние сме „част от семейството“.

Как да обичате Бога „с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“ (Матей 22:37)? Интересно е, че Библията дава отговора и той изобщо не е онова, което повечето хора очакват!

Спазване на закона? Спазване на заповедите? За съжаление, за много християни идеята за спазване на закона (особено четвъртата заповед) е законничество и те твърдят, че сме призовани просто да обичаме Бога и да възлюбим ближния си като себе си. Бог обаче е категоричен: ние разкриваме любовта си към Него и към ближните си, като наистина изпълняваме Неговите заповеди.

„Защото това е любовта към Бога: да пазим Неговите заповеди” (1 Йоан 5:3). Свикнали сме да гледаме на този стих ето така: „Е, добре, обичаме Бога и следователно спазваме Неговите заповеди“. Това е чудесно. Но може би бихме могли да го прочетем и така: „Това е Божията любов“, тоест познаваме и преживяваме любовта на Бога, като спазваме Неговите заповеди.

В Матей 7:21-27 Исус казва, че онези, които слушат и изпълняват Божиите думи, приличат на мъдър строител, построил къщата си върху здрава канара. Тези, които чуват, но не се покоряват, приличат на глупав строител, строящ къщата си върху пясък – с катастрофални последици. И двамата чуват Словото; единият се покорява, другият – не. Резултатите бележат разликата между живота и смъртта.

Кой не е чел история след история за онези, които са натрупали голямо богатство само за да го изгубят по един или друг начин? Нашият свят е много несигурно място: войни, престъпност, насилие, природни бедствия, какво ли не може да се случи за миг и да отнеме всичко, за което сме работили – дори това, което сме спечелили честно и вярно. А в един миг настъпва смъртта и така тези неща стават безполезни за нас.

Разбира се, Писанието никога не ни казва, че е грешно да си богат или да трупаш богатство; вместо това в тези стихове Исус ни предупреждава да държим всичко в бъдещата му перспектива.

Но какво означава да си събирате съкровище на небето? Това значи да поставите Бога и Неговата кауза на първо място в живота си, вместо на първо и най-важно място да стои правенето на пари. Наред с други неща това значи да използваме всичко, което притежаваме, за Божието дело, за напредъка на Неговото царство, за работа в полза на другите и за тяхно благословение.

Например, когато Бог призовава Аврам, Той смята да го използва заедно с неговото семейство за благословение на всички семейства на земята. Бог казва на Авраам, който „се нарече Божий приятел“ (Яков 2:23): „Ще те направя голям народ; ще те благословя и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение. Ще благословя онези, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те кълне; и в тебе ще се благославят всички земни племена“ (Битие 12:2,3).

„ Така че тези, които имат вяра, се благославят заедно с вярващия Авраам” (Галатяни 3:9). Пред нас е представено същото предизвикателство, каквото и пред него.

„Парите имат голяма стойност, защото чрез тях може да се извърши голямо добро. В ръцете на Божиите чеда те ще са храна за гладните, питие за жадните и дрехи за оголелите. Те ще са защита за онеправданите и помощно средство за болните. Но парите не струват нищо, ако не се използват за задоволяване на житейските нужди, за благословение на други и за напредъка на Христовото дело“ (Уайт, Е. Притчи Христови. С. 351 – англ. изд.).

„Сърцето на Бога копнее за Неговите земни деца с любов, по-силна от смъртта. С отдаването на Своя Син Той изля над нас цялото небе в един-единствен Дар. Животът, смъртта и застъпническото служене на Спасителя, служенето на ангелите, наставленията на Духа, работата на Отец, Който действа над и чрез всички тях, неугасващият интерес на небесните същества – всичко това е поставено в служба на човешкото спасение“ (Уайт, Е. Пътят към Христос. С. 21 – англ. изд.).

„Ако сте се отказали от себелюбието и сте се предали на Бога, вие сте членове на Божието семейство и всяко нещо в дома на Отец е на ваше разположение. Всички съкровища на Бога са отворени пред вас както в сегашния свят, така и в бъдещия. Служенето на ангелите, дарът на Божия дух, усилията на Неговите служители – всичко това е за вас. Светът и всичко в него е ваше дотолкова, доколкото можете да вършите добро“ (Уайт, Е. Мисли от Планината на благословението. С. 110 – англ. изд.).

Непозната жена спрял студент от адвентен университет, който вървял по пътя след среща на клуб „Изследовател“ на остров Чизумулу в езерото Малави. Зелената му униформя привлякла вниманието на жената.

„Откъде идваш“, попитала тя силно заинтересувана.

Студентът, Левисон Кавонга, обяснил, че е участвал в събитие на клуб „Изследовател“ на адвентната църква. Тя се развълнувала и започнала да разказва: „Аз бях адвентистка. Омъжих се за адвентист, но се разведохме.“

Разказала как след разводала започнала да посещава барове и да води неморален живот. После се преместила в Чизумулу и се омъжила за гимназиален учител.

На следващата събота жената посетила адвентната църква. Харесала богослужението и помолила Левисон за библейски уроци.

Левисон се зарадвал. Точно това била целта на посещението му на острова: Да споделя Божията любов. Той участвал в адвентен студентски клуб в държавния университет Мзузу, голямо учебно заведение с 8500 студенти, отдалечено на около 100 км. Клубът имал за цел да укрепва вярата на адвентните студенти и да достига до техните приятели, като провежда молитвени събрания два пъти седмично. Клубът се разраснал до адвентна църква в Мзузу и студентите се разпръсвали за мисионска дейност в различни райони, включително Чизумулу.

Левисон посетил жената и съпруга й в дома им и след библейския час оставил няколко книги, включително „Великата борба“ на Елън Уайт. Когато пристигнал за втория библейски час, видял, че съпругът чете задълбочено „Великата борба“. „Каква е разликата между съботата и неделята“, попитал той. В края на библейския час обещал, че заедно със съпругата си ще посети църквата.

Минали седмици и месеци и мъжът и съпругата му отдали сърцата си на Исус и били кръстени. Днес те са активни мисионери в адвентната църква в Чизумуло.

Левисон е убеден, че Бог може да използва младите хора, за да стигне до всеки човек, на всяко място. „Време е да стигнем до различните групи хора с добрата вест за Исус Христос – разказва той. – Адвентната църква в Мзузу, която започна като студентски клуб, никога не е предполагала, че начинанието в Чизумулу ще даде такъв плод. Слава на Бога!“