Разбиране на човешката природа

Противоречието между Божието Слово „Ще умреш“ (Битие 2:16,17) и сатанинското фалшиво обещание „Никак няма да умрете!“ (Битие 3:4) не се ограничава до Едемската градина. То отеква през цялата история.

Много хора се опитват да нагодят думите на Сатана към Божието Слово. За тях предупреждението „Ще умреш“ се отнася само до кратковременното физическо тяло, докато обещанието „Никак няма да умрете!“ говори за безсмъртната душа или дух.

Но този подход малко олеква. Могат ли да бъдат хармонизирани противоположните думи на Бога и на Сатана? Съществува ли нематериална душа или дух, който продължава съзнателно да съществува след физическата смърт? Има много философски и дори научни опити да се отговори на тези въпроси. Но като християни, които признаваме Библията за авторитет, трябва да приемем, че единствено Всемогъщият Бог, Който ни е създал, е и Този, Който ни познава съвършено (Псалом 139). Следователно само в Неговото Слово, отправено към нас, в Писанието, можем да намерим отговорите на тези най-важни въпроси.

Тази седмица ще разгледаме как Старият Завет определя естеството на човека и състоянието на хората при смъртта.

Разказът в „Битие“ обявява, че на шестия ден от творческата седмица Господ Бог е дал живот на сухоземните животни и на първите хора, една семейна двойка (Битие 1:24-27). Казва ни се, че Той „създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици“ (Битие 2:19). Още и „създаде човека от пръст от земята“ (Битие 2:7).

Въпреки че и животните, и човекът са създадени от „земята“, сътворението на човека е различно от сътворяването на животните в две отношения. Първо, Бог оформя физическото тяло на човека, а след това „вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“ (Битие 2:7). Той има физическа същност, преди да стане живо същество. Второ, Бог създава човека като мъж и жена по образа и прилика с Божеството (Битие 1:26,27).

Битие 2:7 обяснява, че вдъхването на „жизненото дихание“ във физическото тяло на Адам го преобразява в „живо същество“ (евр. Nephesh chayyah) или буквално „жива душа“. Това не означава, че всеки от нас има душа, която може да съществува отделно от тялото. По-скоро всеки един от нас е живо същество, или жива душа. Твърдението, че тази „душа“ е съзнателна единица, която може да живее отделно от човешкото тяло, е езически възглед, а не библейски. Разбирането на истинското естество на човека ни предпазва от приемането на популярната идея за нематериалната душа и всички опасни заблуди, изградени върху това вярване.

Няма никакво съзнателно съществуване на никоя самостоятелна част от човешкото същество, отделена от личността като цяло. Бог ни е създал чудно и страшно и ние не бива да си измисляме някакви хипотези отвъд казаното в Писанието по този конкретен въпрос. Всъщност не само самата същност на живота е тайна (учените все още не могат да постигнат единодушие по това какво означава нещо да бъде живо), дори още по-необяснима е тайната на съзнанието. Как може физическата тъкан в нашите глави (клетки и химически вещества), която тежи едва 1-2 килограма, да съхранява и създава нематериални неща като мисли и емоции? Хората, които изучават този процес, признават, че ние в действителност не знаем как.

Животът на човека в този грешен свят е несигурен и преходен (Исая 40:1-8). Нищо, засегнато от греха, не може да има вечна природа. „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха“ (Римляни 5:12). Смъртта е естествена последица от греха, който засяга всичко живо тук, на земята.

По този въпрос има две важни библейски учения. Едното е, че и хората, и животните умират. Както казва цар Соломон: „Защото каквото постига човешките синове, постига и животните: една участ имат; както умира единият, така умира и другото. Да! Един дух имат всичките; и човек не превъзхожда в нищо животното, (…) Всички отиват на едно място; всички са от пръстта и всички се връщат в пръстта“ (Еклесиаст 3:19,20).

Второто учение е, че физическата смърт предполага прекратяване на съществуването като жива душа (евр. nephesh). В Битие 2:16,17 Бог е предупредил Адам и Ева, че ако някога съгрешат, като ядат от дървото за познаване на доброто и злото, ще умрат.

Отзвукът от това предупреждение откриваме в категоричното свидетелство от Йезекиил 18:4,20: „Душата, която е съгрешила, тя ще умре“. От това твърдение могат да се направят два основни извода. Единият е, че тъй като всички хора са грешници, ние всички сме подложени на неизбежния процес по остаряване и смърт (Римляни 3:9-18,23). Другият е, че тази библейска идея прави недействително популярното разбиране за предполагаемото естествено безсмъртие на душата. Ако тя беше безсмъртна и живееше някъде в друго царство след смъртта, тогава ние всъщност изобщо не умираме, нали?

За разлика от това, библейското решение за дилемата със смъртта не е безтелесна душа, отлитаща към рая или чистилището, или дори към ада. Решението е възкресението на починалите в Христос. Както казва Исус в проповедта Си за Хляба на живота: „Всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот и Аз да го възкреся в последния ден“ (Йоан 6:40).

Както вече видяхме, Библията учи, че човекът е душа (Битие 2:7) и че душата престава да съществува, когато тялото умре (Йезекиил 18:4,20).

Но какво да кажем за „духа“? Не остава ли той в съзнателно състояние след смъртта на тялото? Много християни вярват в това и дори се опитват да обосноват възгледа си, цитирайки Еклесиаст 12:7, който гласи: „и се върне пръстта в земята, както е била, и духът се върне при Бога, Който го е дал“. Но това твърдение не подсказва, че духът на мъртвия остава с някакво съзнание в Божието присъствие.

„Еклесиаст“ описва с доста драматични думи процеса на остаряването, който достига кулминацията си със смъртта. Стих 7 говори за смъртта като преобръщане посоката на процеса на сътворяването от Битие 2:7. Както вече казахме, на шестия ден от творческата седмица „Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“ (Битие 2:7). Но сега в Еклесиаст 12:7 ни се казва: „и се върне пръстта в земята, както е била, и духът се върне при Бога, Който го е дал“. Следователно диханието на живота, което Бог е вдъхнал в ноздрите на Адам и също е дал на всички други човеци, се връща при Бога или, иначе казано, просто престава да тече в тях и през тях.

Трябва да помним, че Еклесиаст 12:7 описва умирането на всички хора, и то без да разграничава праведните от нечестивите. Ако така наречените „духове“ на всички, които умират, живееха в съзнателно състояние в присъствието на Бога, тогава духовете на нечестивите с Бога ли са? Тази идея противоречи на цялото учение на Писанието. Тъй като и хората, и животните умират по един и същ начин (Еклесиаст 3:19,20), смъртта не е нищо друго освен прекратяване живота на живите същества. Както казва псалмистът: „Скриеш ли лицето Си, те се смущават; прибираш ли дъха им, те умират и се връщат в пръстта си“ (Псалми 104:29).

Някои библейски коментатори твърдят, че тези пасажи (Йов 3:11-13; Псалми 115:17; 146:4; Еклесиаст 9:5,10), написани на поетичен език, не могат да се използват за определяне състоянието на хората при смъртта. Вярно е, че понякога поезията може да бъде неясна и да се разбере погрешно, но не такъв е случаят с тези стихове. Техният език е недвусмислен и идеите им са в пълна хармония с цялостното старозаветно учение по въпроса.

Първо, в Йов, 3 глава патриархът оплаква рождението си заради цялото страдание, което го е съкрушило. В мрачни моменти кой не е пожелавал изобщо да не се беше раждал? Йов разбира, че ако беше умрял при раждането си, щеше да спи и да бъде в покой (Йов 3:11,13).

Псалом 115 определя мястото, където се пазят мъртвите, като място на мълчание, защото „Мъртвите не хвалят Господа“ (Псалми 115:17). Това едва ли е в съзвучие с разбирането, че мъртвите, верните (и благодарни) мъртви, са в небето и възхваляват Бога.

Според Псалом 146 психичните процеси на човека се прекъсват със смъртта: „Излезе ли духът му, той се връща в земята си; в същия този ден загиват намеренията му“ (Псалми 146:4). Това е идеално библейско описание на случващото се при смъртта.

А Еклесиаст, 9 глава добавя, че „мъртвите не знаят нищо“ и в гроба „няма нито работа, нито замисъл, нито знание, нито мъдрост“ (Еклесиаст 9:5,10). Тези свидетелства потвърждават библейското учение, че мъртвите нямат съзнание.

Библейското учение за безсъзнателното състояние при смъртта не бива да предизвиква ни най-малка паника у християните. Преди всичко, няма вечно горящ ад или временно чистилище, очакващо онези, които умират неспасени. Второ, умиращите в Христос очакват невероятна награда. Не е чудно, че „за вярващия човек смъртта е нещо маловажно. (…) За християнина смъртта е само сън, момент на тишина и мрак. Животът е скрит с Христос в Бога и „Когато Христос, нашият живот, се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава“ (Йоан 8:51,52; Колосяни 3:4)“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С., Нов живот, 2005, с. 487).

Старият Завет изразява по различни начини идеите за смъртта и погребението. Един от тях е да се прибереш при своите си. Например за Авраам ни се казва, че „Авраам издъхна, като умря в честита старост, стар и сит от дни; и се прибра при народа си“ (Битие 25:8). Аарон и Мойсей също се прибират при своите си (Второзаконие 32:50).

Друг начин за описание на смъртта е да се каже, че някой си почива с предците си. За смъртта на Давид Библията казва, че той „заспа с бащите си и беше погребан в Давидовия град“ (3 Царе 2:10). Същият израз е употребен и за няколко други юдейски царе, както верни, така и неверни.

Можем да открием поне три важни аспекта на почивката с предците. Един от тях е, че рано или късно ще настъпи времето, когато ще трябва да си починем от уморителната си работа и страдания. Вторият е, че не сме първите и единствените, които ще тръгнат по този нежелан път, защото нашите предци вече са тръгнали преди нас. Третият е, че като бъдем погребани близо до тях, не сме сами, но оставаме заедно дори по време на несъзнателното състояние на смъртта. Това може да е донякъде безсмислено за съвременната индивидуалистична култура, но е имало дълбоко значение в древни времена.

Хората, които умират в Христос, могат да бъдат погребани до любимите си близки, но въпреки това между тях няма никакво общуване. Те ще останат в несъзнателното си състояние до онзи славен ден, когато ще бъдат събудени от дълбокия си сън, за да се съберат отново с близките си, починали в Христос.

Прочетете от Елън Уайт: гл. „Тайната на безсмъртието“ от кн. „Великата борба“ на Елън Уайт.

Ако някога сте влизали в операционна зала и са ви поставяли пълна упойка, може да имате бегла представа какво значи да си мъртъв. Но дори когато сте под упойка, мозъкът ви все още работи. Представете си какво означава да си мъртъв – когато всички мозъчни функции, съвсем всичко е напълно прекъснато. Мъртвите затварят очи и що се отнася до тях, следващото, което ще видят, е или Второто пришествие на Исус, или завръщането Му след Милениума (Откровение 20:7-15). Дотогава всички мъртви, праведни и нечестиви, си почиват и това ще им изглежда като един миг. За останалите живи смъртта изглежда, че продължава дълго време. За живите е така, но за мъртвите тя е като миг.

„Ако беше вярно, че душите на всички хора отиват направо в небето в часа на смъртта, тогава ние по-скоро бихме пожелали смъртта, отколкото живота. Тази заблуда е накарала много хора да сложат край на живота си. Когато ги връхлетят проблеми, трудности и разочарования, изглежда лесно да се разкъса тънката нишка на живота и да се понесем към блаженството на вечния свят“ (Уайт, Е. Великата борба. С., Нов живот, 2018, с. 365).

„Никъде в Свещените Писания не може да се открие твърдение, че праведните получават наградата си или нечестивите наказанието си при смъртта. Патриарсите и пророците не са оставили никакво подобно уверение. Христос и апостолите Му не са направили абсолютно никакъв намек за това. Библията ясно поучава, че мъртвите не отиват веднага в небето. Те са описани като спящи до възкресението“ (пак там, с. 372).

Очите на Шиамала се разширили от изненада, когато прочела написаната на ръка бележка в плик, съдържащ два чека на обща стойност 110.52 долара. Писмото идвало от Източния бряг на САЩ и чековете били предназначени за Глобалната мисия – най-големият помощник на „Адвентна мисия“, чиито мисионери основават нови групи от вярващи в неевангелизирани райони.

„Прилагам дарение за Глобалната мисия, за да помогна на хората да научат за Божията любов – пишело в писмото. – Обичам Бога и се опитвам да помогна за разпространяване на евангелието в моя квартал.“

Следващата част от бележката изумила Шиамала, специалист по даренията в Глобалната мисия. Авторката обяснявала, че дарението от 110.52 долара се състояло от монети, които намирала на улицата. Когато касичката се напълнила, тя ги обменила и изпратила сумата.

„Този подарък от дребни монети аз събрах за Исус – пишела тя. – Надявам се, че това ще зарадва някого, когато споделяте Божията любов.“

Друго удивително писмо пристигнало в офиса на Глобалната мисия към Генералната конференция. В писмото, идващо от Западния бряг на САЩ, нямало бележка, но приложеният чек от 165 долара говорел много. Идвало от затворник. Тъй като затворниците изкарват не повече от 55 долара на месец, дарителят е трябвало да работи най-малко три месеца за това дарение.

„И това не е първото му дарение“, разказва Шиамала.

Третото писмо било отворено от Нимфа, която заедно с Шимала отговаря за даренията към Глобалната мисия. То идвало от мъж, който се бил обадил по телефона няколко дни по-рано, за да попита дали е получено дарението му, изпратено през уебсайта. Нимфа открила, че банката на подателя е отхвърлила транзакцията. Когато човекът попита за алтернативен начин за изпращане на парите, тя му предложила чек или телеграфен превод. Няколко дни по-късно бил получен чек за 70 000 долара. Това била сумата от продажбата на имот. „Човекът обещал на Бога, че ако имотът бъде продаден, ще дари всичко на мисията“, обяснява Нимфа.

Истории за верността на различни хора към Божията мисия трогват сърцата на Шиамала, Нимфа и други работещи за Глобалната мисия. Независимо дали дарението е от един долар – от години дарител изпраща три еднодоларови банкноти всеки месец – или от 70 000 долара, всеки цент отива за мисионското поле. „Всеки цент, който получаваме, не е обикновена монета – твърди Нимфа. – Когато получим дарението и най-вече когато научим как парите са стигнали до нас или защо са ни били изпратени, ние си припомняме, че всяка дребна монета е свята. Това са Божии пари. Всеки цент отива единствено за подпомагане на делото, за да може Исус да дойде.“