Колко лесно е да се говори и пее за надеждата, когато сте в църквата, заобиколени от усмихнати хора. Но когато се окажем в огнено изпитание, надеждата невинаги изглежда толкова несломима. Тъй като обстоятелствата ни притискат, започваме да поставяме под въпрос всичко, особено Божията мъдрост.

В една от книгите си К. С. Луис пише за един измислен лъв. В желанието си да срещне този лъв, някой попитал дали лъвът е безопасен. На човека било казано, че не е безопасен, „но е добър“.

Въпреки че невинаги разбираме Бога и като че ли Той върши непредвидими неща, това не означава, че е против нас. Просто означава, че все още не разполагаме с пълната картина. Но ние се борим с разбирането, че за да имаме мир, увереност и надежда, Бог трябва да бъде разбираем и предвидим. Според нашето мислене Той трябва да бъде „безопасен“. Именно така ставаме податливи на разочарование.

Когато страдаме, много лесно бихме могли да приемем, че случващото се с нас е единственото важно нещо. Но има малко по-голяма картина от просто „мен“ (вж. Откровение 12:7; Римляни 8:22).

Може би се очаква, че Бог ще каже нещо от рода на: „Това е наистина ужасно, Авакуме; позволи Ми да дойда и веднага да ти помогна”. Но Божият отговор е напълно противоположен. Той казва на Авакум, че положението ще се влоши още повече. Прочетете това в Авакум 1:5-11.

Израил е взет в плен от асирийците, но Бог обещава, че предстои нещо по-лошо: сега вавилонците ще отведат народа на Юда. Авакум отново вика в стихове 12-17 и след това чака, за да разбере какво ще каже Бог.

Авакум, 2 глава е Божието обещание за погубване на вавилонците. Евреи 10:37 цитира Авакум 2:3, като загатва за месианско приложение на това обещание в бъдеще. Със същата сигурност, с която е обещано унищожението на Вавилон, ние сме сигурни и в унищожението на „Вавилон Велики” (Откровение 18:2).

Авакум е в капана между голямото зло край него и Божието обещание за предстоящото още по-голямо зло. И все пак точно тук в историята на спасението намираме себе си. Голямото зло е около нас, но Библията предсказва, че предстои още по-голямо зло. Ключът към оцеляването на Авакум е, че му е представена цялата картина. Следователно в глава 3 той е в състояние да се моли с невероятна молитва на хваление заради това, което Бог ще направи в бъдеще.

Осуалд Чеймбърс пише: „Питали ли сте Бога какво ще направи? Той никога няма да ви каже! Бог няма да ви каже какво ще направи; а ще ви разкрие Кой е Той“ (Най-доброто, на което съм способен. Четиво за 2 януари).

Както знаем, книгата „Йов“ започва с голямата лична трагедия на Йов. Той губи всичко с изключение на живота и съпругата си, а тя му предлага: „Прокълни Бога и умри!“ (Йов 2:9). Следва разговор, в който приятелите му се опитват да разберат защо се е случило всичко това. По време на всички тези разговори Бог мълчи.

И тогава изведнъж в Йов, 38 глава Бог се появява и казва: „Кой е този, който помрачава Моя съвет с неразумни думи?“ (Йов 38:2). После без прекъсване Той задава на Йов около 60 удивителни въпроса. Отворете своята Библия и ги прегледайте в Йов, 38 и 39 глава.

След последния въпрос Йов отговаря: „Ето, аз съм нищожен; какво да Ти отговоря? Слагам ръката си на устата си. Веднъж съм говорил и не искам да отговарям вече, дори дваж, но няма да повторя“ (Йов 40:4,5). Обаче Бог не е приключил. След това Той започва отново и задава последователно друг набор от „големи“ въпроси.

Бог така и не отговаря на нито един от въпросите „защо“ на приятелите на Йов. Но рисува картината на Своето несравнимо величие, разкрито чрез удивителните дела на творението. След това Йов със сигурност не се нуждае от отговори. Нуждата от обяснения е засенчена от огромната картина на Божието величие.

Тази история разкрива един завладяващ парадокс. Надеждата и насърчението могат да произлязат от осъзнаването, че знаем толкова малко. Инстинктивно се опитваме да намерим утеха, като разберем всичко, и толкова се обезсърчаваме, щом не успеем да го узнаем. Но понякога Бог изтъква нашето невежество, за да можем да осъзнаем, че човешката надежда може да намери сигурност само в Същество, много по-велико от самите нас.

Някой веднъж попитал: „Когато Бог изглежда далеч, кой е този, който се е преместил?“. Когато възникнат проблеми, предполагаме, че Бог ни е изоставил. Истината е, че Той не е отишъл никъде.

Божието присъствие изглежда много далечно за евреите по време на плена. Но чрез Исая Бог ги уверява в бъдещото избавление. Въпреки това, докато действителното завръщане в Йерусалим е все още много години в бъдещето, Бог иска народът Му да знае, че Той не се е отдалечил от него и че има всички основания за надежда.

Един от най-силните образи в тези стихове е записан в Исая 41:13. Суверенният Бог на вселената казва, че Неговият народ не бива да се бои, защото Той е Този, Който „подкрепя десницата ти“. Едно е да си представим, че Бог ръководи събитията на земята от големия Си трон на светлинни години от нашата Земя. Съвсем различна е картината, когато осъзнаем, че е достатъчно близо, за да държи ръцете на Своите така любими хора.

Когато сме заети, може да е трудно да си спомним, че Бог е толкова близо до нас. Но щом си спомним, че Той е Емануил, „Бог с нас“, това наистина променя нещата. Щом Божието присъствие е с нас, такива са и Неговите цели, Неговите обещания и преобразяващата Му сила.

В книгата на Йеремия пророкът пише на хората, изгубили надеждата си в плена. „При реките на Вавилон, там седнахме. Да! Плакахме, когато си спомняхме за Сион“ (Псалми 137:1). Но въпреки че сърцата им са съкрушени, Йеремия посочва причините да не губят надежда.

В този пасаж има три важни източника на надежда, които си струва да бъдат подчертани.

Първо, Бог казва на Своя народ, че не бива да се отказва от надеждата, защото тяхното положение не е резултат от случайност или непредвидимо зло. Защото сам Бог казва: „Аз съм направил да бъдат закарани пленници от Йерусалим във Вавилон” (Йеремия 29:4). Въпреки че привидно злото ги заобикаля, Юда никога не е излизал от закрилата на Божиите ръце.

Второ, Бог казва на Своя народ, че не бива да се отказва от надежда, защото Той може да действа дори в настоящите им трудности. „Търсете мира на града, където ви направих да бъдете закарани пленници, и се молете за него на Господа; понеже в неговия мир ще имате и вие мир” (Йеремия 29:7).

Трето, Бог казва на Своя народ, че не бива да се отказва от надеждата, понеже Той ще сложи край на тяхното изгнание в точно определеното време: „Защото така казва Господ: Като се изпълнят седемдесет години във Вавилон, Аз ще ви посетя и ще изпълня благото Си слово към вас, като ви върна на това място” (Йеремия 29:10).

След като обяснява как е бил отговорен за тяхното минало, води ги в настоящето им и ще бъде отговорен за тяхното бъдеще, Той прекрасно описва нежната Си грижа за Своя народ (вж. Йеремия 29:11-14).

В Евреи 12:5-13 Павел описва изпитанията в контекста на дисциплината. В Новия международен превод на Библията на английски език в този пасаж десет пъти в различни форми присъства думата „дисциплина“. В гръцкия свят тя е в основата на термина „възпитание“. Така че да разберем „дисциплината“ означава да разберем как Бог ни възпитава в училището на вярата, което Павел описва по-рано в Евреи, 11 глава.

В цялата 11 глава на „Евреи“ апостолът обрисува една картина на мъже и жени на вярата. Вярата им е това, което ги държи, когато са изправени пред всякакви предизвикателни ситуации. Докато навлизаме в глава 12, Павел се обръща към нас, читателите, и казва, че тъй като толкова много хора преди нас са устоявали срещу невероятни злокобни обстоятелства, ние също можем да тичаме и да завършим един живот на вярата. Ключът е да насочим погледа си към Исус (Евреи 12:2), за да може Той да ни бъде пример в трудни времена (Евреи 12:3). Прочитът на глава 12 е като получаването на очила за четене. Без тези очила нашето виждане или разбиране за трудностите винаги ще бъде мъгляво. Но гледането през такива очила ще коригира замъгленото обяснение на страданието, което нашата култура ни натрапва. Тогава ще можем да разбираме ясно и да реагираме на изпитанията осъзнато.

Прочетете от Елън Уайт: гл. „Училището на бъдещия свят“ в кн. „Възпитание“ и „Помощ във всекидневния живот“ в кн. „По стъпките на великия Лекар“.

„В живота на всеки човек настъпва период на силно разочарование и прекалено обезсърчение – дни, когато скръбта ни е част от живота и е трудно да се вярва, че Бог е все още милостив към земните Си чада; дни, когато трудности измъчват душата и смъртта е за предпочитане пред живота. Точно тогава мнозина се пускат от Божията десница и стават роби на съмнението и неверието. Ако можехме в такова време да видим с духовното си зрение значението на Божиите действия, бихме забелязали ангели, които се опитват да ни спасят от самите нас и се стремят да поставят нозете ни върху основа, по-твърда и от вечните канари. Тогава в живота ни би се породила нова вяра, естеството ни би се подновило“ (Уайт, Е. Пророци и царе. Изд. „Нов живот“, София, с. 86).

Четири дни след кръщението на Едуардо Младши, демоните заповядали на бащата да убие семейството си. В против случай, предупредили те, Едуардо и майка му ще го унищожат, тъй като се молят за него. За първи път бащата събрал смелост да попита: „Как е възможно? Нашите молитви не са ли по-силни?“

Демоните се оттеглили и наредили на бащата да напусне дома си в Манаус. Казали му да се качи на кораб и да отиде в един от петте градове, където свещениците на Кандомбле го очаквали. Когато обаче се опитал да си купи билет, нямало нито едно свободно място за тези градове. Имало билети само за Коари. Тъй като си спомнил за един вуйчо в Коари, решил да отиде там.

Вуйчото Цесарио Ферейра се зарадвал да го види и веднага организирал семейна среща. Бащата не познавал роднините си много добре, но им доверил, че в дома му избухнал духовен конфликт. Деветдесет и две годишната леля Тереза го потупала по гърба. „Синко, време е да се предадеш. Служил си на нечисти духове през целия си живот. Сега е време да служиш на Бога.“

Бащата се изненадал. „Ти да не си християнка протестантка?“, попитал той, тъй като си спомнил, че духовете му били казали да стои настрана от тях.

Леля Тереза се усмихнала и посочила с ръка останалите роднини, които също се усмихвали. „Синко, ние всички сме християни протестанти“, казала тя.

На следващия ден бащата се обадил на храмов свещеник, за да поиска съвет. Вуйчо Цесарио, който приготвял закуската, чул разговора. След края на телефонния разговор, вуйчото се обърнал към него: „Синко, знаеш ли, че Исус е изгонвал нечисти духове?“

„Как го е правил?“, попитал бащата.

През следващите три дни вуйчо Цесарио чел библейски истории как Исус изгонва нечисти духове. На четвъртия ден разказал за човека, който бил обладан от цял легион бесове според Марко 5:1-19. Бащата се изненадал от думите, с които бесовете отговорили на Исус: „Името ми е Легион, защото сме мнозина!“ „Това е вярно! Когато отидох в църквата за кръщението на сина ми, с мене имаше легион духове.“

На петия ден вуйчо Цесарио престанал да разказва истории. Бащата не искал да попита по каква причина и тръгнал на дълга разходка. Същата вечер храмовият свещеник му се обадил, за да поиска помощ при осигуряването на животни за жертвоприношение.

„Нека бесовете бъдат жертвата – едва промълвил той. – Те ми наредиха да убия собствения си син. Разрешете си проблема без мен!“

Все още разгневен, бащата седнал на масата за вечеря. „Синко – обърнал се към него вуйчо Цесарио – знаеш ли, че дяволът е убил децата на Йов?“ Бащата никога не бил чувал за Йов. Разплакал се, когато прочел историята от Библията. Накрая заявил: „Реших. Ще напусна Кандомбле и ще опозная Бог на адвентистите. Моля ви, молете се. Дяволът ще се опита да ме убие.“

На следващия ден бащата се завърнал у дома и обявил решението си: „Ще следвам вашия Бог“, казал той.