Сега продължаваме историята на Исаак – детето, дадено чрез чудо, и праотец на обещаните потомци. Историята обаче не започва много добре. Недостойният характер на сина му Яков ще се прояви в съперничество между двамата братя за първородство (Битие 25:27-34), а по-нататък за правото да получат благословението на Исаак (Битие, 27 глава).

Тъй като Яков измамва брат си и открадва благословението му, той ще трябва да бяга за живота си. В изгнаничеството му Бог го среща при Ветил (Битие 28:10-22). Оттук насетне Яков, измамникът, ще бъде самият той измамен. Вместо Рахил, която обича (Битие, 29 глава), ще му дадат Лия, по-голямата дъщеря, и той ще трябва да работи 14 години, за да спечели съпругите си.

Обаче Яков ще получи и Божието благословение, защото в изгнаничество ще придобие 12 синове и Господ ще преумножи богатството му.

Ето защо, каквото и друго да откриваме в историята, можем да видим как Бог ще изпълни заветните Си обещания по един или друг начин, независимо от това колко често се проваля народът Му.

Още от утробата на майката разбираме, че Яков и Исав са различни и ще се борят един срещу друг. Исав е описан като жилав ловец, тичащ по полетата, докато Яков е „тих“ човек, седящ в шатрата и размишляващ. Староеврейската дума tam, преведена като „тих“, е същият глагол, използван за Йов и Ной, преведен като „непорочен“ за Йов (Йов 8:20) и Ной (Битие 6:9).

Тази разлика в характерите ще стане съвсем ясна по-късно в живота им (Битие 27:1-46; 28:1-5). Когато Исав се прибира уморен и гладен, Яков готви леща. За Исав непосредственото видимо и физическо удоволствие от храната „сега“ (Битие 25:31) е по-важно, отколкото бъдещото благословение, свързано с първородството му (Евреи 12:16,17).

„Обещанията, дадени на Авраам и потвърдени за сина му, бяха за Исаак и Ревека най-голямото желание и надежда. Исав и Яков знаеха за тези обещания. Бяха учени да смятат първородството за много важно нещо, защото то включваше не само наследяване на материално богатство, но и духовно превъзходство. Който го получеше, трябваше да бъде свещеникът на семейството и от родословието на потомците му щеше да дойде Изкупителят на света“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 111).

За Яков, но не и за брат му, бъдещото духовно значение на благословението е най-важното. Обаче по-късно, под влиянието на майка си, той открито и съзнателно измамва баща си, дори използва името „Господ, твоят Бог“ (Битие 27:20), за да извърши тази измама. Лъжата е ужасна, въпреки че е с добри намерения.

Резултатът е трагичен и добавя нови отрицателни щрихи към вече разстроените семейни взаимоотношения.

Веднага щом Исав научава, че Яков е получил благословението на баща си, разбира, че е бил измамен и изместен от брат си (Битие 27:36). И в него пламва желанието да го убие (Битие 27:42). Ревека е притеснена и иска да предотврати това престъпление, което ще бъде фатално за двамата ѝ синове (Битие 27:45). Затова с помощта на Исаак (Битие 28:5) тя подтиква Яков да избяга при нейното семейство (Битие 27:43). По пътя към изгнанието си Яков среща Бога в сън на едно място, което ще нарече Ветил, „Божи дом“, и там ще даде обет.

В този сън Яков вижда необикновена стълба, издигаща се чак до Бога. Същият староеврейски глагол natsav е употребен за стълбата, която е „изправена“ (Битие 28:12) и за Господа, който „стоеше“ (Битие 28:13), сякаш стълбата и Господ са едно и също нещо.

Стълбата е паралел с опита на Вавилонската кула да се издигне до небето. Тя също стига до „небесната врата“. Но докато кулата символизира човешкото усилие да се издигне и да достигне Бога, стълбата подчертава, че достъпът до Бога е възможен единствено ако Той слезе при нас, а не с човешки усилия.

Колкото до „камъка“, на който Яков полага глава и сънува съня, той става символ на beth-El, „Божи дом“ (Битие 28:17; ср. с Битие 28:22) и сочи към храма, светилището, центъра на Божиите спасителни дела за човечеството.

Обаче Яков не ограничава поклонението и страхопочитанието си след случилото се до сферата на духовното и мистичното. Той иска да отговори с конкретни, видими неща. Затова решава да „даде десятък“ на Бога не за да си осигури Божието благоволение, а като благодарност за Господния дар, който вече му е бил даден. Тук отново срещаме концепцията за десятъка дълго преди появата на Израилевия народ.

Първото нещо, което вижда Яков, щом пристига на местоназначението си, е камък, вероятно препратка към камъка от Ветил, символизиращ Божието присъствие (Битие 28:18,19). Този камък ще му даде възможност да общува с Рахил. Когато Яков чува от овчарите наоколо, че Рахил идва със стадото си да напои овцете, настоява овчарите да отвалят камъка. Те отказват, което му дава възможност да го направи сам и така да впечатли Рахил (Битие 29:11).

Тя веднага изтичва при семейството си. Първият контакт между Яков и Рахил води до резултата: „обикна Рахил“ (Битие 29:18) – и то толкова, че седемте години, които работи на Лаван заради нея, му се виждат като „няколко дни“ (Битие 29:20).

Обаче след тези седем години Яков е измамен. В първата брачна нощ той открива в леглото си Лия, по-голямата сестра, а не Рахил. Възползвайки се от шумотевицата на празненството, от силните емоции на Яков и неговата уязвимост, Лаван успява да организира подмяната. Интересно е, че Яков използва същия корен на думата „излъга“ (Битие 29:25), която употребява Исаак, за да опише поведението на Яков към баща му и брат му (Битие 27:35).

Забележете, че същият тип мислене се загатва в lex talionis (закона за възмездието): „око за око, зъб за зъб“ (Изход 21:24; ср. с Битие 9:6), който принуждава подсъдимия да се отъждестви с жертвата си и да понесе същото като нея. Извършеното от Яков на някой друг сега е сторено спрямо самия него.

Той вече разбира какво е да станеш жертва на измама. Иронията е, че Бог му разкрива неговата собствена измама чрез измамата на Лаван. Въпреки че като „измамник“ (Битие 27:12) добре знае какво представлява лъжата, се изненадва, щом става жертва на същото. Затова задава въпроса: „Защо (…)“ (Битие 29:25), тоест има съзнанието, че измамата е нещо лошо.

За Яков последните седем години от изгнаничеството са бреме, но въпреки това са и най-плодоносните години. Той ще стане баща на 11 от 12-те си деца, които ще се превърнат в праотци на Божия народ.

Тази част представлява центърът на неговата история (Битие 25:19-35:26). Тя започва и завършва с ключовата фраза, че Бог „отвори утробата“ на Лия (Битие 29:31) и Рахил (Битие 30:22). Всеки път това изявление е последвано от раждане – доказателство, че то е резултат от Божията чудотворна намеса.

Бог отваря утробата на Лия и тя ражда син, Рувим, чието име съдържа глагола ra’ah, което означава „виждам“. Тъй като Бог „вижда“, че тя не е обичана от Яков (Битие 29:31), това дете е компенсация за нейната болка и страдание.

Освен това тя избира и името Симеон, което съдържа глагола shama‘, „чу“, за втория си син, понеже Бог е „чул“ (shama‘) дълбоката ѝ болка и унижение и затова се е смилил над нея точно както е чул за бедата на Агар (Битие 29:33).

„Симеон“ е на „една честота“ с името на сина на Агар „Исмаил“, което означава „Бог ще чуе“ (Битие 16:11). Когато Лия ражда и последния си син, тя го нарича Юда, което означава „възхвала“. Тя вече не говори за болката или за благословението си. Просто насочва поглед към Бога и Го възхвалява за благодатта Му.

Странно е, че едва когато Лия не може повече да ражда, Бог „си спомня“ за Рахил и отваря утробата ѝ (Битие 30:22). Рахил, любимата съпруга, трябва да чака седем години след брака си и 14 години след годежа си с Яков, за да роди първия си син (Битие 29:18,27; ср. с Битие 30:25). Нарича го „Йосиф“, за да изрази идеята, че Бог „отне [’asaf] от мене позора“ и ще „ми прибави [yasaf] и друг син“ (Битие 30:23,24). Колкото и да са неправилни някои от техните действия, Бог е в състояние да ги използва дори ако не ги одобрява, за да създаде народ от потомството на Авраам.

В тази история Яков – който е измамил баща си и брат си, за да получи първородството, и който е откраднал благословението на Исаак, определено за по-големия син – въпреки това не ощетява с нищо на Лаван и му служи предано. Яков добре знае, че е бил измамен от тъста си, обаче не предприема нищо. Трудно е да разберем защо остава пасивен, като имаме предвид темперамента му. Можел е да се разбунтува или поне да се възпротиви, а и да се пазари с него. Но не го прави. Просто изпълнява казаното от Лаван, независимо колко е несправедливо то.

И все пак, когато се ражда първият син на Рахил, Йосиф, Яков най-накрая достига четиринадесетата година от „службата“ си за Лаван (Битие 30:26) и сега обмисля да го напусне, за да се върне в Обетованата земя. Но се притеснява как ще осигурява „своя дом“ (Битие 30:30).

За Яков това е било прекалено дълго изгнание, тъй като първоначално е напуснал дома си, за да си намери съпруга. Сигурно отначало не е смятал да остава далеч толкова дълго време, но събитията са го задържали години наред. Сега е време да се върне вкъщи – и с какво голямо семейство само ще го направи.

Обаче защо Яков не си е тръгнал по-рано от Лаван? Необичайната му отстъпчивост подсказва, че сигурно се е променил. Разбрал е урока на вярата. Чакал е Божият знак, за да потегли. Чак когато Бог му проговаря, решава да задейства плановете си.

Бог се разкрива пред Яков като „Бог на Ветил“ и му заповядва да напусне дома на Лаван и да се завърне „в родината си“ (Битие 31:13) със същите думи, които е използвал, за да призове Аврам да напусне „рода си“ (Битие 12:1).

Това, което му помага да реши кога да тръгне, е отношението на Лавановите синове и на самия Лаван (Битие 31:1,2). „Яков щеше да напусне коварния си роднина много по-рано, но се страхуваше да се срещне с Исав. Сега чувстваше, че е застрашен от синовете на Лаван, които смятаха богатството му за свое и можеха да се опитат да му го вземат насила“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 122).

Затова той взема семейството и притежанията си и напуска, поставяйки началото на още една фаза от великата сага на Божия заветен народ.

Бог избира Яков не защото има заслуги, а поради Своята благодат. Въпреки това Яков работи усилено, за да се опита да заслужи благодатта – едно дълбоко противоречие. Ако той я заслужаваше, тогава нямаше да бъде благодат, а дела (Римляни 4:1-5), което противоречи на евангелието. Едва по-късно Яков ще започне да разбира стойността на Божията благодат и какво означава да се доверява на Бога, да живее с вяра и да бъде напълно зависим от Господа. Опитността му съдържа ценен урок за всеки амбициозен човек: не се стреми да печелиш на гърба на другите.

„Яков мислеше да придобие правото на първородство чрез измама, но се оказа разочарован. Мислеше, че е изгубил всичко, връзката с Бога, дома си и всичко останало – беше се превърнал в отчаян беглец. Но какво направи Бог? Той погледна към безнадеждното му състояние, видя разочарованието му и забеляза в него нещо, което щеше да прослави Бога. И веднага щом видя състоянието му, Той показа тайнствената стълба, която символизира Исус Христос. Ето един човек, който е изгубил връзката с Бога, а небесният Бог поглежда към него и дава съгласието си Христос да бъде мостът над пропастта, създадена от греха. Ние можем да погледнем и да кажем: копнея за Небето, но как да стигна до него? Не виждам никакъв начин. Именно това мислеше и Яков и затова Бог му показа видението за стълбата, а тази стълба, която свързва небето със земята, е Исус Христос. Човек може да се качи на нея, защото основата стига до земята, а върхът ѝ достига Небесата“ (Коментари на Елън Уайт. Адвентен библейски коментар. Т. 1. С. 1095 – англ. изд.).

Както имам обичай, отворих Библията си, за да чета от нея по време на полета от Намибия до Южна Африка. Веднага до мене седна млад човек и ме заговори.

„Това Библия ли е?“, попита той. Очевидно бе от Източна Европа.

„Да, това е Библия“, отговорих аз.

„Вярвате ли в Библията?“, отново зададе въпрос.

„Да, с цялото си сърце.“

Каза, че някога баба му и дядо му чели Библията пред него, но той не вярвал в нейните истории, особено тази за сътворението. Разказах му личното си преживяване на човек, който се е върнал при Бога след 15 години вървене по собствен път и как Той ми е дал сигурност в този свят. Младежът се заинтересув от моя разказ.

„Може ли да подържа Библията Ви“, помоли той.

С вълнение наблюдавах как държи моята Библия в ръцете си. Като че ли беше силно впечатлен. След като ми я върна, прочетох на глас текст от Исая 43 гл. Слушаше с интерес Божиите обещания за закрила.

Преди самолетът да кацне, аз го попитах: „Бихте ли приели малък подарък?“ Имах в себе си „Пътят към Христос“. Не искаше да я вземе, но аз го уверих, че имам още бройки. „Ако имате въпроси, можете да ми изпратите съобщение“, казах аз и записах телефонния си номер от вътрешната страна на корицата.

За моя изненада още на следващия ден след пристигането ми в Ирландия, той изпрати следното съобщение: „Пристигнах успешно. Молих се, не мисля, че това е съвпадение.“ Написа, че е срещнал жена в Намибия, която се молела всеки ден. „Когато я видях, започнах да мисля за моите баба и дядо, които четяха от Библията, а след това Ви срещнах.“

„Не вярвам в случайност – отговорих аз. – Нека Бог говори на сърцето Ви.“

Започнахме да си разменяме съобщения и аз му изпращах библейски стихове. Един ден ми изпрати снимка на църква. „Живея до тази църква“, написа той.

Отговорих, че бих желала да му изпратя история на християнската църква и когато получих адреса му, изпратих „Великата борба.“

След известно време получих видео за спасителния план и му го препратих. Той отговори: „Това е нещо удивително.“

Молих се: „Господи, помогни ми да разбера какво може да подейства в живота му.“ В съзнанието ми премина мисълта: „Той държа твоята Библия. Дай му Библията си.“

Реших да му изпрати Библията. Написах писмо, в което казвах: „Това е най-скъпоценното ми притежание. Бог даде за нашето спъсаение единствения Си Син, най-скъпоценното нещо, което имаше. Надявам се, че ще прочетете това, което е моето най-скъпоценно притежание.“