Заветът с Авраам

В Битие, 15 глава достигаме решаващия момент, когато Бог ще сключи официално завета Си с Авраам. Този завет е вторият след завета с Ной.

Също като първия завет, заветът с Авраам включва и останалите народи, защото всъщност е част от вечния завет, предложен на цялото човечество (Битие 17:7, Евреи 13:20).

Този епизод от живота на патриарха е изпълнен и със страх, и със смях. Аврам се страхува (Битие 15:1), както и Сара (Битие 18:15) и Агар (Битие 21:17). Аврам се смее (Битие 17:17), както и Сара (Битие 18:12) и Исмаил (Битие 21:9). Тези глави изобилстват от човешка чувствителност и топлота. Аврам много иска да спаси нечестивите содомски жители. Той е загрижен за Сара, Агар и Лот. И проявява гостоприемство към трима непознати (Битие 18:6).

Именно в този контекст Аврам, чието име внушава благородство и почтеност, ще получи ново име, Авраам, което означава „баща на много народи“ (Битие 17:5). Следователно тук виждаме много препратки към универсалното естество на Божиите намерения чрез завета Му с Авраам.

Божият първи отговор на тревогата на Аврам за наследник (Битие 15:1-3) е, че ще има син, „който ще произлезе от тебе“ (Битие 15:4). Същите думи са използвани от пророк Натан, когато говори за потомъка като бъдещ цар-Месия (2 Царе 7:12). Аврам отново получава потвърждението и „повярва в Господа“ (Битие 15:6), защото разбира, че изпълнението на Божието обещание не зависи от собствената му праведност, а от Божията (Битие 15:6; ср. с Римляни 4:5,6).

Подобен възглед е твърде необичаен, особено в онази култура. В религията на древните египтяни например съдът се извършва въз основа на преброяване на праведните дела в сравнение с правдата на богинята Маат, която представлява божествената правда. С две думи, трябва да си спечелите „спасението“.

След това Бог организира една жертвена церемония, която Аврам трябва да изпълни. По принцип жертвата сочи към Христовата смърт за греховете ни. Хората са спасени по благодат – дара на Божията правда, символизиран чрез самите жертви. Но специално тази церемония носи конкретни послания за патриарха. Спускането на лешоядите върху жертвените животни (Битие 15:9-11) означава, че Аврамовите потомци ще бъдат роби за период от „четиристотин години“ (Битие 15:13) или четири поколения (Битие 15:16). След това в четвъртото поколение неговите потомци „ще се върнат тук“.

Последната сцена от жертвената церемония е драматична: „димяща пещ и огнен пламък, който премина между тези части“ (Битие 15:17). Необикновеното чудо символизира Божия обет да изпълни заветното Си обещание за даване земя на потомците на Аврам (Битие 15:18).

Границите на Обетованата земя, „от Египетската река до голямата река, реката Ефрат“ (Битие 15:18) ни напомнят за границите на Едемската градина (Битие 2:13,14). Следователно това пророчество говори за много повече, отколкото само за Изхода и за дома на Израил. На далечния хоризонт на това пророчество, чрез завоюването на Ханаанската земя от Авраамовите потомци, се издига картината на спасението на Божия народ в края на времето. Народът, който ще се завърне в Едемската градина.

Когато Аврам е изпитвал съмнения (Битие 15:2), Бог недвусмислено го е уверил, че ще му даде син. Сега, 10 години по-късно, той все още няма такъв. Дори след последното силно пророчество от Бога Аврам сякаш е изгубил вяра: той вече не вярва, че ще бъде възможно да има син от Сарая. А тя, в безнадеждността си, поема инициативата и настоява той да прибегне до обичайната практика за онова време в древния Близък изток: да намери заместваща майка. Слугинята на Сарая Агар е определена за тази служба. Системата сработва. Ироничното е, че тази човешка стратегия сякаш е по-ефективна от вярата в Божиите обещания.

Пасажът, описващ връзката на Сарая с Аврам, отразява историята на Адам и Ева в Едемската градина. Двата пасажа имат доста общи мотиви (Сарая, като Ева, е активната страна; Аврам, като Адам, остава пасивен) и общи глаголи и фрази („послуша това, което каза“, „взе“ и „даде“). Паралелът между тези две истории загатва за Божието неодобрение към подобен подход на действие.

Апостол Павел споменава тази история, за да сподели разбирането си за делата и благодатта (Галатяни 4:23-26). И в двата разказа резултатът е един и същ: незабавният успех на човешките действия, несъобразени с Божията воля, води до проблеми в бъдеще. Забележете, че Бог не присъства в целия ход на действията. Сарая говори за Бога, но никога не говори на Него, нито пък Бог говори на който и да било от двамата. Това Божие отсъствие е изненадващо, особено след наситеното Му присъствие в предишната глава.

След това Бог се явява на Агар, но едва след като тя е напуснала дома на Аврам. Тази неочаквана поява разкрива Божието присъствие въпреки човешките усилия да се действа без Него. Думите „ангел Господен“ (Битие 16:7) са титла, която често се свързва с Господа, YHWH (Битие 18:1,13,22). Този път Бог поема инициативата и обявява на Агар, че ще роди син, Исмаил, чието име означава „Бог чува“ (Битие 16:11). Иронията тук е, че историята, завършваща с идеята за чуване (shama‘), отразява чуването от началото на историята, когато Аврам „чува“ (shama‘) гласа на Сарая (Битие 16:2).

Липсата на вяра у Аврам, както пролича от предишната история (Битие, 16 глава), нарушава хода на духовното пътуване с Бога. През това време Бог мълчи. За пръв път сега Тъй проговаря на Аврам. Възстановява връзката и го връща към момента, когато е сключил завет с него (Битие 15:18).

Сега обаче Бог му дава белег на този завет. Значението на обрязването отдавна се коментира от библейските изследователи, но тъй като ритуалът включва проливане на кръв (Изход 4:25), може да бъде разбран в контекста на жертвата, като символ, че му се вменява правда (Римляни 4:11).

Важно е също, че този завет, символизиран чрез обрязването, е описан с думи, които ни връщат назад към първото месианско пророчество (ср. Битие 17:7 с Битие 3:15). Паралелът между двата стиха подсказва, че Божието обещание за Аврам се отнася до много повече, отколкото физическото раждане на един народ. То включва духовното обещание за спасение на всички народи по земята. А обещанието за „вечен завет“ (Битие 17:7) се отнася за делото на месианския Потомък, жертвата на Христос, която осигурява вечен живот за всички, които го изискват чрез вяра, и за всичко, свързано с тази вяра (ср. с Римляни 6:23 и Тит 1:2).

Интересно е, че това обещание за вечно бъдеще се съдържа в промяната на имената на Аврам и Сарая. Досегашните им имена говорят за настоящето: Аврам означава „възвишен отец“, а Сарая – „моя княгиня“ (княгинята на Аврам). Промяната на имената им на „Авраам“ и „Сара“ се отнася за бъдещето: Авраам означава „отец на много народи“, а Сара означава „княгинята“ (за всички). Малко ироничен е паралелът с името на Исаак („той ще се смее“) – то напомня за смеха на Авраам (първият смях, записан в Библията; Битие 17:17). Това е скептичен смях или, може би, израз на учудване. Какъвто и да е случаят, въпреки че вярва в обещанието, дадено от Господа, Авраам все още трябва да полага усилия да живее с вяра и доверие.

Последната сцена от обрязването включва всички: не само Исмаил, но и всички мъже от домакинството на Авраам са обрязани (Битие 17:23-27). Думата kol, „всички“, „всеки“, се повтаря четири пъти (Битие 17:23,27). На този общ фон се явява Богът на Авраам, за да потвърди обещанието за син – „Исаак“.

Не ни е известно дали Авраам е знаел кои са тези непознати (Евреи 13:2), въпреки че постъпва към тях така, сякаш самият Бог е помежду им. Той седи „при входа на шатрата си в горещината на деня“ (Битие 18:1) и тъй като в пустинята гостите са рядкост, сигурно е имал силно желание да се срещне с тях. Авраам изтичва към мъжете (Битие 18:2), въпреки че е на 99 години. Нарича една от тези личности Адонай, „мой Господ“ (Битие 18:3) – титла, често използвана за Бога (Битие 20:4; Изход 15:17). Той се суети наоколо за приготвянето на храната (Битие 18:6,7). Застава до тях и е готов да удовлетвори нуждите им (Битие 18:8).

Поведението му към небесните непознати ще стане вдъхновяващ образец за гостоприемство (Евреи 13:2). Всъщност почтителното отношение на Авраам носи философията на гостоприемството. Проявата на уважение и загриженост към непознати е не само хубав жест на добро възпитание. Библията подчертава, че това е религиозен дълг, който все едно изпълняваме към самия Бог (Матей 25:35-40). Парадоксално е, че Той се отъждествява повече с гладния и беден чужденец, отколкото с щедрия човек, който го приема.

От друга страна, Божественото навлизане в човешка обстановка показва благодатта и любовта Му към човечеството. Това явяване на Бога ни напомня за Христос, Който оставя небесния Си дом и става слуга на хората, за да достигне човечеството (Филипяни 2:7,8). Божието явление тук е доказателство за сигурността на обещанието Му (Битие 18:10). Той вижда Сара, която се крие „зад него“ (Битие 18:10) и разбира нейните най-съкровени мисли (Битие 18:12). Знае защо се е засмяла, а думата „смях“ е последната Му дума. Нейното неверие става мястото, където Той ще изпълни словото Си.

Авраам току-ще е получил потвърждение за Божието обещание за син. Обаче вместо да се порадва на добрата новина, той започва с Бога разпалено разискване за съдбата на Лот в Содом. Патриархът е не само пророк, на когото Бог разкрива волята Си. Той е също и пророк, който се застъпва за нечестивите. Староеврейската фраза „стоеше пред Господа“ (Битие 18:22) е идиом за молитва.

Всъщност Авраам спори с Бога и се пазари с Него, за да спаси Содом, където живее неговият племенник. Слизайки от петдесет до десет души, Бог обещава да спаси жителите на Содом, ако дори само десет от тях се окажат праведни.

Разбира се, когато човек чете историята за това, което са случва, след като двамата ангели отиват при Лот, за да го предупредят какво предстои (Битие 19:1-10), можем да забележим точно колко извратени и зли са станали хората. Това наистина е едно нечестиво място, както и много от народите наоколо – и съответно една от причините да бъдат изгонени от земята (Битие 15:16).

„И сега наближаваше последната вечер на Содом. Облаците на възмездието хвърляха сенки върху обречения град. Но хората не забелязваха това. Докато ангелите се приближаваха да го съсипят, хората си мечтаеха за богатства и удоволствия. Последният ден беше като всеки друг ден, който идваше и си отиваше. Вечерта падна върху сцена на разкош и сигурност. Несравнимо красивият пейзаж беше окъпан в лъчите на залязващото слънце. Вечерният хлад привлече жителите на града и търсещите удоволствия тълпи вървяха напред-назад, търсейки целенасочено удоволствията на този час“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 97).

В края на краищата Бог спасява само Лот, жена му и двете му дъщери (Битие 19:15), по-малко от половината от минималните десет. Зетьовете, които не приемат предупреждението на Лот, остават в града (Битие 19:14).

И после тази красива страна е унищожена. Староеврейският глагол hafakh, „разорявам“ се споменава няколко пъти в текста (Битие 19:21,25,29) и описва унищожението на Содом (Второзаконие 29:23; Амос 4:11). Идеята е, че страната е „преобърната“. Точно както Потопът „преобръща“ първоначалното творение (Битие 6:7), унищожаването на Содом представлява „преобръщане“ на Едемската градина (Битие 13:10). Чрез разрушаването на Содом виждаме в умален вид унищожението в края на времето (Юда 1:7).

Прочетете статията „Законът и заветите“ от книгата на Елън Уайт „Патриарси и пророци“.

Усърдната и упорита молитва на Авраам за хората от Содом (Битие 18:22-33) трябва да ни насърчава да се молим за нечестивите, въпреки че изглеждат безнадеждно пропаднали. Освен това Божият отзивчив отговор на Авраамовата настойчивост и готовността Му да прости само заради „десетте“ праведници, е „революционна“ идея, както посочва Герхад Хазел:

„По един невероятно революционен начин старото колективно мислене, което докарва наказание на невинния член на виновното множество, е преобразено в нещо ново: присъствието на остатък от праведни хора би могъл да има съхраняваща функция за цялото. (…) Заради праведния остатък Яхве ще прости на нечестивия град в правдата Си [tsedaqah]. Тази идея е съществено разширена в пророческите думи на Слугата на Яхве, Който изработва спасение за „мнозина“ (Gerhard F. Hasel, The Remnant: The History and Theology of the Remnant Idea From Genesis to Isaiah, 3rd edition [Berrien Springs, MI: Andrews University Press, 1980], pp. 150, 151).

„Навсякъде около нас има души, които отиват към гибел, така безнадеждна и ужасна, както поразилата Содом. Всеки ден за някои хора благодатното време приключва. Всеки час някои преминават отвъд границата на милостта. А къде са гласовете на предупреждение и умоляване, които казват на грешника да бяга от тази страшна гибел? Къде са ръцете, протегнати да го издърпат от смъртта? Къде са хората, които със смирена и неотстъпчива вяра умоляват Бога за него? Духът на Авраам е духът на Христос. Божият Син е великият Ходатай в полза на грешника. Този, Който плати цената за изкуплението, знае каква е стойността на човешката душа“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, с. 85).

Приятелка от училище казала на Селина, че трябва да вярва в Исус. „Трябва да ходиш на църква, тъй като Исус идва, и когато дойде, ще вземе Своите Си“, обяснила тя. Приятелката й казала, че на света има само две църкви – адвентната и една друга. Селина, чиито родители не били особено религиозни, избрала другата църква, защото имала по-голяма сграда в селото й в северната част на Ботсуана.

След известно време момче на нейната възраст, който бил неин роднина, я поканил в адвентната църква. Приятелите на Селина в другата църква я предупредили: „Не ходи там. Няма да се върнеш в твоята църква.“ „Защо ми е да напускам моята църква“, отвърнала Селина.

В съботната сутрин Селина тръгнала с момчето към църквата. Богослужението започнало точно когато пристигнали. Всичко било съвсем различно. Проповедник говорел на Бога сякаш били приятели. Ръкуването след службата я изненадало. Сякаш църковните членове я очаквали. Като разбрала, че проповедникът ще изнесе поредица от теми, тя се върнала за събрание, което се оказало евангелизационна поредица. Слушала с удивление, докато проповедникът използвал диапозитиви, за да покаже зверовете от Даниил 7 гл. и да обясни световните царства до Второто идване на Христос. След края на събранието никога повече не се върнала в предишната си църква. Била кръстена и се присъединила към Църквата на адвентистите от седмия ден.

Селина Оренейле Нкуае пораснала и станала учителка. Най-голямото й желание било да преподава на децата за Исус в адвентно училище. Нямало обаче адвентни училища и тя работила в държавни училища цели 34 години. След като се пенсионирала, започнала да се моли усърдно да стане добър свидетел за Бога. Провела няколко евангелизации, които довели до голям брой кръщения. Не можела обаче да забрави желанието си да преподава в адвентно училище.

Случайно съпругът й попаднал на обява във вестник за търсене на учители за ново адвентно училище във Франсистаун. Селина кандидатствала и била приета в началното училище „Истърн гейт“, което било изградено в резултат на даренията за тринадесета събота през 2015 г. Бог отговорил на нейните молитви. „Учителите се молят всеки ден децата да виждат Божия характер в нас“, разказва Селина.