Израил в Египет

„Битие“ обхваща последните години на Яков и Йосиф едновременно. Виждаме как Яков (Израил) напуска Ханаан (Битие, 46 гл.), за да се пресели в Египет (Битие, 47 гл.) и да умре там (Битие 49:29-33; 50:1-21). И въпреки това, дори в египетска атмосфера, перспективата за Обетованата земя все още е на хоризонта (Битие 50:22-26).

Веднага щом Яков пристига в Египет, той благославя фараона (Битие 47:7-10), като така изпълнява (разбира се, частично) обещанието, дадено на Авраам, да бъде благословение за народите (Битие 12:3). По-късно, на смъртния си одър, Яков дава благословение на синовете на Йосиф (Битие, 48 гл.). Същото прави и за своите синове (Битие 49:1-28) и изказва забележителни предсказания за тях в контекста на бъдещите дванадесет израилеви племена (Битие 49:1-27).

Обаче фактът, че Израил живее в изгнание, в Египет като чужденец, е в противоречие с надеждата за Обетованата земя. И макар че самата книга „Битие“ завършва с израилтяните в Египет, някои от последните думи на Яков сочат към едно друго място: „Аз умирам; а Бог ще ви посети и ще ви заведе от тази земя в земята, за която се е клел на Авраам, Исаак и Яков“ (Битие 50:24).

Когато Яков напуска своя дом в Ханаан, той е изпълнен с надежда. Уверението, че вече няма да изпитва глад, и добрата новина, че Йосиф е жив, сигурно са му дали стимула, от който се е нуждаел, за да напусне Обетованата земя.

Тръгването на Яков повтаря опитността на Авраам, макар че той върви към земята. Яков чува същото обещание, което Авраам е чул от Бога, а именно, че ще го направи „велик народ“ (Битие 46:3; ср. с Битие 12:2). Божият призив тук също напомня завета Му с Авраам; и в двата случая Бог употребява едни и същи насърчителни думи: „не бой се“ (Битие 46:3; ср. с Битие 15:1), които носят обещанието за велико бъдеще.

Подробното изброяване на децата на Израил, които отиват в Египет, включително на дъщерите му (Битие 46:7), ни връща към Божието обещание за плодовитост на Авраам, даже докато е бил още бездетен. Числото „седемдесет“ (включващо Яков, Йосиф и двамата му синове) изразява идеята за пълнота. „Целият“ Израил отива в Египет. Също така е важно, че числото 70 отговаря на броя народи (Битие, 10 гл.), с което се загатва, че съдбата на всички народи също зависи от пътуването на Яков.

Тази истина ще става все по-ясна, само че много години по-късно, след Кръста и по-пълното откровение на спасителния план, който, разбира се, е за цялото човечество, навсякъде, а не само за потомците на Авраам.

С други думи, колкото и да са интересни историите, свързани с това семейство, с потомството на Авраам, и каквито и духовни уроци да можем да си извлечем от тях – тези разкази се намират в Божието Слово, защото са част от историята на спасението, те са част от Божия план да донесе изкупление на колкото се може повече хора на тази паднала в грях планета.

Много е интересно, че въпреки всичко, което Яков чува за Йосиф – че е жив и е в Египет, Господ все пак го посещава в „нощно видение“ (Битие 46:2) и му заповядва да отпътува. Яков напуска Обетованата земя заради Египет – който по-късно става единственото място, където Божият народ не иска да отиде (Второзаконие 17:16).

„Йосиф взе петима от братята си, за да ги представи на фараона и да получи от него гаранция, че Гесенската земя ще бъде техен бъдещ дом. Благодарен на първия си министър, монархът ги почете, като им предложи държавни служби. Но Йосиф, верен на поклонението на Йехова, се постара да предпази братята си от изкушенията, на които щяха да бъдат подложени в езическия двор. Посъветва ги, когато царят ги попита, да му кажат откровено какво е препитанието им. Синовете на Яков послушаха този съвет, като внимателно изтъкнаха, че са дошли да пребивават временно в земята, а не да остават за постоянно в нея. По този начин си запазваха правото да си тръгнат, ако пожелаят. Царят им определи за дом „добрата земя“, областта Гесен, както бе предложено“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 150,151).

Фараонът също постъпва мъдро, като не допуска тези гости да се превърнат в просяци, живеещи на гърба на своя домакин. Той пита за тяхното „занятие“ (Битие 47:3), за да могат по-добре да се приспособят към новата си среда. Също така гори от нетърпение да използва специализираните им познания и дори предлага да му служат като „надзиратели над [неговия] добитък“ (Битие 47:6).

След това, макар че Яков, чужденецът, е по-нисш като странник, той застава пред управника на страната и текстът казва: „и Яков благослови фараона“ (Битие 47:7). Той, скромният чужденец, е онзи, който благославя фараона, водача на могъщия Египет? Защо се случва това?

Глаголът ‘amad lifney, „представи на“ (Битие 47:7), обикновено се употребява за свещеници (Левит 14:11). Като се има предвид, че в Древен Египет фараонът е бил със статут на най-висш жрец, това означава, че в духовен смисъл Яков стои по-високо от най-висшия свещеник на Египет, дори по-високо от самия фараон.

Когато наближава времето Яков да умре, той си спомня завръщането във Ветил по-рано (Битие 35:1-15), когато е получил от Бога подновеното обещание за „вечно притежание“ (Битие 48:4), дадено на Авраам (Битие 17:8). Надеждата за Обетованата земя следователно е утешителна мисъл, която подхранва неговата вяра, щом усеща приближаването на смъртта. Тогава Яков се обръща към двамата синове на Йосиф, които са родени в Египет, и ги благославя, и то в контекста на бъдещото обещание за неговото потомство.

Двамата синове на Йосиф, Манасия и Ефрем, са единствените внуци на Яков, които той благославя. По този начин те биват издигнати от статут на внуци до положението на синове (Битие 48:5). Макар че благословението на Яков загатва за превъзходство на втория (Ефрем) над първия (Манасия), то най-вече се отнася за Йосиф (Битие 48:15).

Тук виждаме едно лично свидетелство за Божията вярност към тях в миналото и Неговото обещание за бъдещето. Яков се позовава на Бога на Авраам и Исаак (Битие 48:15), Който им е осигурил храна и закрила. Това е същият Бог, Който „ме избавя от всяко зло“ (Битие 48:16). Яков също така се сеща за „Бога на Ветил“ (Битие 31:13), с Когото се е борил (Битие 32:29) и Който е променил името му от Яков на „Израил“ (Битие 32:26-29).

Позовавайки се на всички тези опитности, където Бог е преобърнал злото в добро, Яков изразява своята надежда, че Той не само ще се погрижи за живота на неговите внуци сега, както е сторил за самия него и за Йосиф, но мисли и за бъдещето, когато неговите наследници ще се върнат в Ханаан. Тази надежда става съвсем ясна със споменаването на Сихем (Битие 48:22) – не просто парче земя, която той придобива (Битие 33:19), а мястото, където ще бъдат погребани костите на Йосиф (Исус Навин 24:32) и земята ще бъде разпределена между племената на Израил (Исус Навин 24:1). Дори сред всичко, което се е случило, Яков помни Божието обещание, че чрез неговото семейство „ще се благославят всички земни племена“ (Битие 12:3).

Отвъд пророчествата за непосредствената история на израилевите племена, Яков вижда Месия и най-голямата надежда за спасение. Това проличава още от първите му думи: „в следващите дни“ (Битие 49:1), специален израз, който се отнася за идването на Месианския цар (Исая 2:2; Даниил 10:14).

След това текстът разказва за бъдещето на всеки един от тези мъже. Това не са предопределени съдби, все едно Бог иска всеки един от тях да премине през посочените обстоятелства. Всъщност е израз на онова, което ще им донесат техните характери и характерите на децата им. Например фактът, че Бог знае, че някой ще убие невинен човек, е напълно различно нещо от това Бог да пожелае убиецът да го направи.

Отвъд свободната воля на човека Бог знае бъдещето и е подредил нещата така, че Месия да дойде чрез Юдовото племе. Юда (Битие 49:8-12), който е представен чрез лъва (Битие 49:9), ни напомня за царско потекло и слава. От Юда ще произлезе цар Давид, но също и Сило, Онзи, който ще донесе shalom, „мир“ (Исая 9:6,7). „На него ще се покоряват племената“ (Битие 49:10).

Както пише Елън Уайт: „Лъвът, царят на животните, е подходящ символ за това племе, от което произлизат Давид и Давидовият син Сило, истинският „лъв от Юдиното племе“, пред Когото накрая ще се преклонят всички власти и всички народи ще му отдадат почит“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 153).

Заключението на „Битие“ е оформено от три събития, изпълнени с надежда.

Първото е надеждата, че Израил ще се завърне в Обетованата земя. Мойсей, авторът на „Битие“, описва смъртта и погребенията на Яков и на Йосиф като събития, които сочат към тази земя. Веднага след благословението и пророчеството за „дванадесетте Израилеви племена“ (Битие 49:28) Яков се замисля за своята смърт и нарежда на синовете си да го погребат в Ханаан, в пещерата Махпелах, където е погребана Сара (Битие 49:29-31). Разказът, описващ погребалното шествие към Ханаан, става предшественик на Изхода от Египет няколко века по-късно.

Второто събитие е надеждата, че Бог ще обърне злото в добро. След смъртта и погребението на Яков братята на Йосиф започват да се безпокоят за своето бъдеще. Те се страхуват, че Йосиф сега ще си отмъсти. Отиват и падат пред него, готови да му станат слуги (Битие 50:18). Този сюжет ни напомня за пророческите сънища на Йосиф. Той ги успокоява и им казва: „Не бойте се“ (Битие 50:19) – фраза, която се отнася за бъдещето (Битие 15:1), защото въпреки че са намислили „зло“ против него, Бог е промислил „добро“ (Битие 50:20) и обръща хода на събитията към спасението (Битие 50:19-21; ср. с Битие 45:5,7-9). Всъщност, въпреки всички човешки грешки, Божието провидение взима надмощие.

Третото е надеждата, че Бог ще спаси падналото човечество. Историята за смъртта на Йосиф в този последен стих на „Битие“ може да бъде приложена не само към това събитие. Интересно е, че Йосиф не заповядва да го погребат. Вместо това посочва времето, когато „Бог ще ви посети, то вие да изнесете костите ми оттук“ (Битие 50:25), което те правят, подчинявайки се на тези думи (вж. Изход 13:19). Най-вече надеждата за Обетованата земя, Ханаан, е символ, предшественик, на най-великата надежда за спасението, за възстановяването, за новия Йерусалим и новото небе и земя – най-великата надежда на всекиго от нас, надежда, която е сигурна заради смъртта на Сило.

Прочетете главата „Йосиф и неговите братя“ от книгата на Елън Уайт „Патриарси и пророци“.

„Животът на Йосиф илюстрира живота на Христос. Завистта подтикна братята на Йосиф да го продадат като роб, като се надяваха да му попречат да стане по-велик от тях. Когато бе отведен в Египет, те се надяваха, че повече няма да бъдат смущавани от неговите сънища, че са отстранили всяка възможност за тяхното изпълнение. Но поведението им бе направлявано от Бога, за да се изпълни точно това, което възнамеряваха да възпрепятстват. По същия начин еврейските свещеници и старейшини завидяха на Христос от страх, че Той ще отвлече от тях вниманието на народа. Предадоха Го на смърт, за да не допуснат да стане цар, но така подействаха ,че пак се постигна същият резултат.

Чрез робството си в Египет Йосиф стана спасител на бащиното си семейство, но този факт не смекчи вината на братята му. Така и разпъването на Христос от неприятелите Му Го направи Изкупител на човечеството, Спасител на падналия човешки род и Управител на целия свят. Но престъплението на Неговите убийци не бе по-малко отвратително поради това, че ръката на Божието провидение насочи събитията за Негова слава и за доброто на човека.

Както Йосиф бе продаден на езичниците от собствените си братя, така и Христос бе продаден от един Свой ученик на най-върлите Си неприятели. Йосиф бе фалшиво обвинен и хвърлен в затвора поради своята моралност. Също и Христос бе презрян и отхвърлен поради праведността Си. Себеотрицателният Му живот бе изобличение за греха и макар да не бе виновен за никакво престъпление, Той бе осъден според фалшиво свидетелство. Търпението на Йосиф, кротостта му пред несправедливостта и потисничеството, готовността му да прощава и благородната му добродетелност към неговите безчовечни братя представят безмълвната издръжливост на Спасителя пред злобата и ругатните на порочните човеци, както и Неговото опрощение не само на собствените Му убийци, но и на всички, дошли при Него да признаят греховете си и да потърсят това опрощение“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 155).

Уинстън Крофорд – доброволец, който преподавал английски в Москва, поканил един от студентите си на църква в събота.

Студентът Саша изглеждал не се трогнал от богослужението. Той бил израснал в атеистично семейство и сега очевидно се отегчавал.

Уинстън се натъжил. „Няма да го каня повече – казал си той. – Виждам съвсем ясно, че не му харесва.“ Тогава започнал да се моли. Помолил Господ да докосне сърцето на Саша.

С течение на времето Уинстън и Саша се сприятелили. По време на ваканцията Саша го поканил в Карелия – район близо до Финландия, за да се запознае с родителите му и с по-малкия му брат. Уинстън продължавал да се моли.

След като завършила годината на доброволното служене, Уинстън се завърнал в САЩ, но продължил да поддържа връзка със Саша. Когато след няколко години Саша посетител САЩ, двамата прекарали известно време в Чикаго.

Уинстън продължил да се моли. Изминали повече от десет години.

Един ден Саша изпратил съобщение по телефона: „Искам да прочета Библията. Можеш ли да ми помогнеш да я разбера?“ Уинстън бил във възторг. Уговорили се да разговарят веднъж седмично.

След първата среща Саша бил възхитен от текста от Битие, първа глава. Особено много му харесало това, че Бог дал вегетарианска диета в Битие 1:29: „И Бог рече: Вижте, давам ви всяка семеносна трева, която е по лицето на цялата земя, и всяко дърво, което има в себе си плод на семеносно дърво; те ще ви бъдат за храна.“

Саша бил вегетарианец и смятал, че веганството е нещо добро.

„Нямах представа, че това идва от Библията“, казал той.

В края на разговора изразил своето страхопочитание. „Чел съм Пушкин и Достоевски, но като че ли се случва нещо по-различно, когато чета Библията. Сякаш думите й влизат в мен.“

Уинстън се зарадвал. Имал увереността, че Святият Дух влага Словото Си в сърцето на Саша. След три седмици на библейско изучаване Саша попитал дали не могат да увеличат брой на разговорите до два пъти седмично. Уинстън продължил да се моли. „Насърчен съм от това, че след повече от 10 години той желае да чете Библията. Нещо повече, аз мога да изучавам Библията заедно с него – каза Уинстън по време на интервю. – Знам, че това е от Бога. Знам, че идва изцяло от Бога.“