Една от най-интересните истории в Писанието е тази на Йона. Ето го – Божи пророк, призован от Небето и все пак – какво? Бяга от Божия призив. После, след като е убеден по драматичен начин да промени решението си и да се покори на Господа, той го прави, но само за да извърши какво? Да се оплаква, че хората, на които е бил призован да свидетелства, действително са се покаяли и са се спасили от унищожението, което в противен случай би ги сполетяло!

Какъв пример за човек, който не е в покой, няма мир – дори дотам, че да извика: „Затова, моля Ти се, Господи, вземи още сега живота ми; защото ми е по-добре да умра, отколкото да живея!”(Йоан 4:3).

Самият Исус се позовава на историята на Йона, казвайки: „Ниневийските мъже ще се явят на съда с това поколение и ще го осъдят, защото те се покаяха чрез Йоновата проповед; а, ето, тук има повече от Йона” (Матей 12:41). Наистина повече от Йона! Ако не беше такъв, Той не би могъл да е наш Спасител.

Тази седмица нека да разгледаме Йона и какво можем да научим от неговото безпокойство и липса на мир.

Йона е невероятно успешен мисионер. Същевременно той е и твърде неохотен, поне в началото. Каквото и да е вършел дотогава, Божият призив до голяма степен прекъсва живота му. Вместо да вземе Божието иго на раменете си и да открие за себе си, че Неговото иго е благо и Неговото бреме е леко (Матей 11:30), Йона решава да намери свой собствен „покой“, и то чрез бягане в посока, обратна на тази, където Бог го призовава да отиде.

Йона тръгва в посока, обратна на мястото, където Бог Го призовава. Той дори не спира, за да разисква с Бога, за разлика от много други библейски пророци, когато са призовани да бъдат Божии вестители (вж. например Изход 4:13).

Интересно е, че това не е първият път, когато Йона е призован да говори от Божие име, както се загатва в 4 Царе 14:25. Но в онзи случай Йона, изглежда, е направил това, което Господ е поискал от него. Този път обаче – не.

Защо?

Историческите и археологическите сведения документират жестокостта на неоасирийските владетели, доминиращи в древния Близък изток през VIII в.пр.Хр. – времето, когато Йона служи в Израил. Около 75 години по-късно новоасирийският цар Сенахериб напада Юда. Израил и Самария вече са паднали около двадесет години по-рано и цар Езекия очевидно се присъединява към местна антиасирийска коалиция.

Сега настъпва времето за уреждане на сметките на асирийците. Библията (4 Царе, 18 гл.; Исая, 36 гл.), историческите асирийски документи и стенните барелефи в двореца на Сенахериб в Ниневия разказват жестоката история за падането на Лахис – една от най-важните и добре укрепени крепости по южната граница на Езекия. В един надпис Сенахериб заявява, че е взел повече от две хиляди затворници от 46 укрепени градове, за които твърди, че е унищожил. Когато асирийският цар превзема Лахис, стотици или хиляди затворници са набити на кол; крайните поддръжници на цар Езекия са одрани живи, а останалите са изпратени в Асирия като евтина работна ръка от роби.

Асирийците може би са били невероятно жестоки дори по стандартите на света по онова време. И Бог изпраща Йона в сърцето на тази империя?

Чудно ли е, че Йона не иска да отиде там?

Бягството на Йона от Бога не минава безпроблемно. Неговата краткотрайна „почивка“ е нарушена, когато Господ по чудо се намесва в бурята. Йона е спасен от водния ад от Бога, който заповядва на една риба да го избави.

Едва когато пророкът попада в принудителна тридневна почивка в корема на голямата риба, той осъзнава колко силно зависим е от Бога. Понякога трябва да бъдем доведени до мястото, където нямаме нищо, което този свят да ни предложи, за да разберем, че Исус е Този, от Когото наистина се нуждаем.

Въпреки че е там, в дълбините, в много опасна ситуация, в молитвата си Йона се моли за светилището. Той поглежда нетърпеливо към „светия Твой храм“.

Какво се случва тук?

Храмът е фокусна точка на тази молитва и той трябва да бъде централната точка на молитвата като цяло. В Стария Завет има само едно място, където бихте открили Бога. Той е в светилището (вж. Изход 15:17; Изход 25:8). Светилището е централната точка на молитва и общуване с Него.

И все пак Йона не се позовава на Йерусалимския храм. По-скоро говори за небесното светилище (Йона 2:7). Именно там се основава неговата надежда, защото оттам идва Бог и спасението, което Той предлага.

Йона най-накрая разбира тази важна истина. Той вкусва от Божията благодат. Спасен е. Когато голямата риба го изплюва, той разбира от първа ръка за Божията любов към него, избягалия пророк. Със сигурност научава (дори ако това включва известно отклонение от маршрута), че единственият безопасен път за всеки вярващ е да се стреми да изпълнява Божията воля.

И така, сега той решава да изпълни своя дълг и да се покори на Божиите заповеди, накрая се насочва към Ниневия, несъмнено с вяра, тъй като се отправя към изключително нечестив град, чиито граждани може да не харесат този пророк чужденец, който им казва колко лоши са те.

В сравнение с който и да било град в Израил, Ниневия е огромен град. Това е „град голям у Бога, на три дни ход“ (Йона 3:3, синодален превод).

Докато обхожда града, Йона прогласява Божията вест: „Още четиридесет дни и Ниневия ще бъде разрушена!“ (Йона 3:4). Вестта попада точно в десятката. Въпреки че не са ни дадени повече подробности, става ясно, че тя е посята във възприемчиви уши и хората от Ниневия (колективно!) повярват в предупредителните думи на Йона.

По типичен близкоизточен начин ниневийският цар издава указ, за да демонстрира промяната на сърцето. Всички – включително животните – трябва да постят и да скърбят (как скърбят животните, текстът не казва). Царят слиза от трона си и сяда в пръстта на земята, което е много важен символичен акт.

Проповедта е кратка, посветена на целта, но изпълнена с правилна теология относно истинското покаяние. Докато Йона проповядва, Светият Дух трябва усилено да е работил в сърцата на ниневийците.

Те не са можели да се възползват от всички истории за Божието нежно водителство, които са имали на разположение израилтяните, но въпреки това отговарят положително. Всъщност казват: „Нека разчитаме на Божията милост, а не на нашите собствени постижения! Нека се осланяме напълно на Неговата доброта и благодат“.

Странното е, че Йона, лично, от първа ръка е изпитал Божията благодат, като че ли смята Божията благодат за нещо толкова изключително, че само неколцина имат възможност да си починат в нея.

За съжаление, историята на Йона не приключва с глава 3.

Йона, 4 глава започва с гнева на Йона към Бога, тъй като неговата мисионска дейност е толкова успешна. Пророкът се притеснява, че вече изглежда глупаво. Установяваме, че Бог отделя време да говори и да разисква със Своя пророк, който се държи като малко капризно дете.

Ето доказателства, че истинските Божии последователи – дори пророците – все още трябва да израстват и да побеждават.

„Когато Йона научи за Божието намерение да пощади града въпреки безчестието му, тъй като народът се бе покаял във вретище и пепел, вместо да бъде първият зарадвал се на Божията удивителна благодат, се уплаши да не би да го сметнат за фалшив пророк. Стараейки се да запази доброто си име, той забрави колко безкрайно по-голяма стойност имат душите в този окаян град” (Уайт, Е. Пророци и царе. Изд. „Нов живот“, София, стр. 139).

Божието търпение към Неговия пророк е поразително. Той като че ли решава да използва Йона и когато последният побягва, Господ изпраща бурята и рибата, за да върнат беглеца. Но дори и сега, когато Йона се противи, Бог се старае да разисква с него и се отнася към лошото му отношение с думите: „Правилно ли е да негодуваш?“ (Йона 4:4).

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Йоан 3:16) или както казва Бог в Йона 4:11: „А Аз не трябваше ли да пожаля онзи голям град Ниневия, в който има повече от сто и двадесет хиляди души, които не умеят да различават дясната си ръка от лявата, освен многото добитък?“. Колко благодарни трябва да бъдем, че в крайна сметка Бог – а не ние – е върховният Съдия на сърцата, умовете и подбудите.

Йона като че ли е повече проблем, отколкото позитив. Ниневия е опасна, но в историята на Йона ниневийците, изглежда, не са проблемът. Те разбират вестта и бързо се покайват. Йона, мисионерът, сякаш е слабото звено в тази мисионска история.

В този разказ Бог преследва неотзивчивия пророк, тъй като знае, че Йона се нуждае от мисионското пътуване до Ниневия също колкото ниневийците имат нужда да чуят вестта на мисионера.

В своята кратка книга в Новия Завет Юда ни казва в стих 21: „Пазете себе си в Божията любов, очаквайки милостта на нашия Господ Исус Христос за вечен живот“.

Личното преживяване на Божията любов и благодат не е еднократно събитие. Един сигурен начин да „пазим себе си в Божията любов“, е да достигнем другите. В следващите стихове Юда ни казва да бъдем „милостиви“ и да „спасяваме“ другите, като ги „изтръгваме от огъня“.

Бог призовава Йона да отиде в Ниневия, понеже Йона вероятно не е прекарвал много време в мислене за връзката си с асирийците преди този конкретен призив. Вероятно е знаел, че не ги харесва, но не е имал представа колко много всъщност ги ненавижда, нито крайностите, през които ще премине, за да ги избегне, дори след като получи призива. Йона не е готов да има ниневиец за съсед в небето. Той не се е научил да обича така, както обича Бог. А Бог призовава Йона да отиде в Ниневия, тъй като обича ниневийците и ги иска в Своето царство. Но Той също така призовава Йона, понеже обича самия Йона. Иска той да израства и да става все по-подобен на Него, докато работят заедно. Бог иска Йона да намери истинския покой, който идва само чрез спасителна връзка с Него и чрез изпълнение на Божията воля. А това включва достигане до другите и насочване към вярата и надеждата, която имаме.

„Голяма бе отговорността, възложена на Йона чрез това поръчение. И все пак Този, Който го бе натоварил да отиде там, можеше да поддържа служителя Си и да му даде успех. Ако пророкът се бе подчинил, без да се съмнява, щеше да си спести много мъчителни преживявания и да получи изобилно благословение. Но въпреки това Господ не го изостави в часа на отчаянието му. Чрез низ от изпитания и необикновени случки бе възвърнато доверието му в Бога и в Неговата неограничена сила да спасява”(Уайт, Е. Пророци и царе. Изд. „Нов живот“, София, стр. 137).

„До хиляди може да се стигне по най-обикновен и скромен начин. Най-интелектуалните, онези, които изглеждат най-надарени, често се освежават от най-простите думи на обичащите Бога и на умеещите да говорят за тази любов така естествено както светският човек говори за най-дълбоко интересуващите го неща” (Уайт, Е. Притчи Христови. Изд. „Ел Уай“, София, 2013 г., стр. 147).

Някакъв човек разказал на бащата в Ирак за Исус. Бащата обикнал Исус и се присъединил към Църквата на адвентистите от седмия ден. Майката обаче решила да остане в своята традиционна религия.

След известно време животът станал много труден за семейството в Ирак. Бащата се страхувал за сигурността на майката и на двете си дъщери и цялото семейство заминало за Съединените щати.

В Калифорния семейството изпратило дъщерите си в държавно училище, но бащата започнал да се моли те да се запишат в адвентно училище. Нямали пари за църковно училище, но дори да имали, не познавал никакви адвентисти, които да му обяснят къде да го намери.

Веднъж бащата посетил център за храни, където се раздавали продукти на семейства в нужда. Докато чакал да получи храна, бащата се заговорил с един от доброволците и открил, че центърът се управлява от адвентна църква, която също така ръководи и църковно училище.

Бащата и майката спестявали пари, за да могат да отидат на училище и да получат по-добра работа, с която да издържат семейството. Решили да използват скъпоценните си спестявания, за да платят за обучението на дъщерите си.

След време бащата отишъл в църковното училище заедно със съпругата си и двете дъщери – на 9 и 11 години. Седнали в офиса на директора и лицата им засияли от щастие, докато чакали да получат информация какво да направят.

Директорът и пасторът се спогледали, а после се обърнали към семейството. Ентусиазмът на лицата на родителите и на момичетата докоснали сърцата им. Но спестените пари не били достатъчно.

„Много искаме момичетата да учат тук – казал директорът. – За съжаление, парите не са достатъчни, за да покрият разходите по обучението.“

Директорът и пасторът отново се спогледали.

„Ще запишем момичетата – казал той. – Нека пристъпим с вяра.“

Четиримата възрастни и двете момичета коленичили и свели глави за молитва.

„Мили Боже, нуждаем се от твоята помощ – помолил се пасторът. – Моля Те, намери пари за обучението на тези две скъпи момичета.“

Малко след като семейството си тръгнало, директорът получил телефонно обаждане. То идвало от координаторката на Адвентната тслужба за бежанци и имигранти към Северноамериканската дивизия на Църквата на адвентистите. Тя се обаждала, за да обяви, че има пари, за да помогне за образованието на деца на бежанци. Парите идвали от даренията за Тринадесета събота през 2011 г.

Директорът на можел да повярва на ушите си. Бързо се обадил на бащата, за да съобщи, че са намерени пари за образованието на дъщерите му.

„Знаех, че Бог ще отговори на молитвите ни!“, възкликнал бащата.