Завършихме миналата седмица с грехопадението на човечеството поради греха на първите ни родители. Урокът за тази седмица е бърз преглед на цялото тримесечие, като отделяме по един ден за разглеждане на първите завети, които са изява на настоящата истина за истинския завет в съответната епоха. Това е истинският завет, утвърден на Голгота чрез кръвта на Исус. Този завет, който ние като християни сключваме с нашия Господ.

Започваме със завета, който Бог прави с Ной, за да спаси него и семейството му от гибел. Продължаваме със завета с Авраам, изпълнен с толкова много смисъл и изобилни обещания за всички нас. След това заветът на Синай и важните неща, обявени там. А накрая разглеждаме новия завет, към който насочват всички предишни. Разбира се, всички тях ще изучаваме по-подробно през следващите няколко седмици. Тази седмица само ще хвърлим по един бегъл поглед.

„Еврейската дума, преведена като „завет“ (която се среща около 287 пъти в Стария Завет), е berith. Тя би могла да се преведе и като „завещание“ или „последна воля“. Произходът ѝ е неясен, но е „придобила значение на нещо, което свързва две страни заедно“. Обаче е била използвана за много различни видове „връзки“, както между човек и човек, така и между човек и Бога. Обичайната ѝ употреба е когато двете страни са хора, но се употребява в религиозен смисъл, когато заветът е между Бога и човека. Религиозната употреба на думата всъщност е метафора, основана на обичайната ѝ употреба, но с по-дълбоко значение“ (J. Arthur Thompson, “Covenant (OT),” The International Standard Bible Encyclopedia, revised edition [Grand Rapids, MI: William B. Eerdmans Publishing Company, 1979], vol. 1, p. 790).

Подобно на брачния завет, библейският завет включва едновременно връзка и споразумение. Като споразумение той съдържа следните основни елементи:

1. Бог потвърждава заветните обещания с клетва (Галатяни 3:16; Евреи 6:13,17).

2. Задължението според завета е послушание на Божията воля, изразена в Десетте заповеди (Второзаконие 4:13).

3. Средството, чрез което накрая се осъществява Божието заветно задължение, е чрез Христос и плана на спасението (Исая 42:1,6).

В Стария Завет символичната жертвена система разкрива на хората целия спасителен план. Чрез нейните символи патриарсите и Израил се учат да практикуват вяра в идващия Изкупител. Чрез ритуалите ѝ каещият се грешник може да намери прошка за греха и освобождение от вината. Така могат да се съхранят заветните благословения и духовният растеж – т.е. възстановяването на Божия образ в живота – може да продължи дори когато човек не успява да изпълни своя дял от договореното.

В горепосочения стих думата завет се споменава за пръв път в Библията и в този контекст Бог току-що е казал на Ной за решението Си да унищожи земята поради повсеместното и настъпателно разпространение на греха. Това унищожение ще стане чрез всемирен потоп, но Бог не изоставя света, който е създал. Той продължава да предлага заветната връзка, която първо е била установена след грехопадението. Божественият „Аз“, Който предлага завета, е основата за сигурността на Ной. Като Бог, Който спазва завета, Господ обещава да пази членовете на семейството му, които приемат с готовност да се свържат с Него и да Му се покоряват.

Бог казва на Ной, че ще настъпи потоп и светът ще бъде унищожен. Но сключва с него споразумение, в което обещава да го спаси заедно със семейството му. Всичко е заложено на карта, защото ако Бог не спази Своята част от обещанието, тогава независимо какво прави Ной, той ще бъде заличен заедно с останалата част от света.

Бог казва, че ще направи „завет“ с Ной. Самата дума внушава намерението да изпълните, каквото обещавате. Това не са лекомислени думи. Терминът е натоварен с отдаденост. Представете си, че Господ беше казал на Ной: „Виж сега, светът ще загине в ужасен потоп, а после ще видим какво ще стане, но не давам никакви гаранции“. Подобни думи едва ли биха донесли някаква увереност и обещания, каквито намираме в думата завет.

В това първо записано Божествено откровение на Аврам Бог обещава да установи близко и дълготрайно взаимоотношение с него още преди да използва думи, свързани със сключване на завет. Преките споменавания на завета, който Бог ще сключи, идват по-късно (Битие 15:4-21; 17:1-14). На този етап Бог предлага божествено-човешка връзка с неописуема стойност. Повторението на „Аз ще…“ в Битие 12:1-3 подсказва дълбочината и величието на Божието предложение и обещание.

Освен това Аврам получава една-единствена, но изискваща огромни усилия заповед: „Излез“. Той се покорява с вяра (Евреи 11:8), но не за да си осигури обещаните благословения. Покорява се, защото проявява вяра в любящото взаимоотношение, което Бог е пожелал да изградят. Иначе казано, Аврам вече е повярвал в Бога, вече Му се е доверил, вече е проявил вяра в Божиите обещания. Иначе никога нямаше да остави роднините и наследството си, за да тръгне към непознати земи. Послушанието му разкрива неговата вяра и пред човеци, и пред ангели.

Даже толкова далеч в миналото Аврам разкрива ключовата връзка между вярата и делата. Ние се спасяваме чрез вяра – вяра, която се изразява чрез дела на послушание. Обещанието за спасение идва първо, делата го следват. Макар че не може да съществува заветно отношение и благословения без послушание, това послушание е отговор с вяра на всичко, което Бог вече е сторил. Такава вяра илюстрира принципа от 1 Йоан 4:19: „Ние обичаме Него, защото първо Той възлюби нас“.

След Изхода израилтяните приемат завета на Синай, даден в контекста на освобождението им от робство (Изход 20:2) и съдържащ Божията жертвена система за изкупление и прошка на греха. Следователно той е завет на благодат, както всички останали – Божията благодат, отправена към Неговия народ.

Този завет повтаря в много отношения основните моменти от завета с Аврам:

1. Специална връзка на Бога с Неговия народ (сравнете Битие 17:7,8 с Изход 19:5,6).

2. Те ще бъдат голям народ (сравнете Битие 12:2 и Изход 19:6).

3. Изисква се послушание (сравнете Битие 17:9-14; 22:16-18 с Изход 19:5).

„Забележете каква е поредността тук: първо Господ спасява Израил, а след това им дава закона Си да го спазват. Същият ред наблюдаваме и в евангелската епоха. Христос първо ни спасява от греха (Йоан 1:29; 1 Коринтяни 15:3; Галатяни 1:4), след това живее в нас, за да изпълняваме Неговия закон“ (Галатяни 2:20; Римляни 4:25; 8:1-3; 1 Петър 2:24)“ (Адвентен библейски коментар. Т. 1, с. 602 – англ. изд.).

Тези пасажи са първият път, когато в Стария Завет се споменава така нареченият „нов завет“. Намират се в контекста на завръщането на Израил от плен и говорят за благословенията, които ще получат от Бога. Както и в останалите случаи, Бог поема инициативата за завета и Той го изпълнява чрез благодатта Си.

Обърнете внимание на езика. Бог изобразява Себе Си като съпруг на народа. Говори, че ще запише закона Си в сърцата им. И използва езика на Авраамовия завет – казва, че ще бъде техен Бог, а те ще бъдат Негов народ. Следователно, както и по-рано, заветът не е само юридическо споразумение, както в съвременните съдилища, но се отнася за нещо много повече.

В Йеремия 31:31-34 човек може да забележи елементите и на благодатта, и на послушанието, както в по-предишните завети. Бог ще прости греховете им, ще създаде с тях взаимоотношения и ще излее благодатта Си в живота им. В резултат на това народът просто ще Му се покорява, но не механично, като роботи, а защото хората Го познават, обичат Го и искат да Му служат. Това е същността на заветната връзка, която Господ желае да установи със Своя народ.

„Връзката, която привързва към служене, е Божият закон. Великият закон на любовта, разкрит в Едем, оповестен на Синай, а в новия завет – записан в сърцата, е това, което привързва Божия служител за Господната воля. Ако бяхме оставени да следваме собствените си склонности, да ходим където ни водят нашите импулси, щяхме да попаднем в редиците на Сатана и да придобием неговите качества. Затова Бог ни обгражда със Своята воля, която е възвишена, благородна и възвисяваща. Той желае ние да поемаме задълженията си в служенето с търпение и мъдрост. Самият Христос носи игото на службата като човек. Той казва: „Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля. Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми“ (Псалми 40:8). „Слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е изпратил“ (Йоан 6:38). Любовта към Бога, ревността за Неговата слава и любовта към грешните хора доведе Исус на земята, за да страда и да умре. Това беше ръководната сила в живота Му. Той ни заповядва и ние да възприемем този принцип“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С.: Нов живот, с. 196).

Обобщение: Нахлуването на греха прекъсва връзката, която Творецът първоначално е установил с човешкия род чрез нашите първи родители. Сега Бог се стреми да изгради отново същите онези любящи взаимоотношения с помощта на завет. Този завет символизира едновременно тясна връзка между Бога и нас (като брачните връзки) и споразумение за спасение и довеждане на хората до хармония с Твореца. Самият Бог, движен от неизчерпаемата Си любов към нас, е инициаторът на заветната връзка. Чрез благодатните Си обещания и милостивите Си действия Той ни привлича при Себе Си.

Адвентен пастор помолил Хуанг Уен Минг – фермер без теологично образование, да помогне в създаването на църква в малко село, на два часа и половина пътуване с кола от дома му в Южен Тайван.

Уен Минг се изненадал. Той не бил църковен член, но се покланял на Бога всяка събота в родното си село. Съгласил се да помогне. Разговарял с църковен член, който имал роднина в другото село, Ба Еао, в което нямало нито един адвентист. Тази роднина се съгласила да се основе домашна църква в къщата й.

Уен Минг и пасторът се редували да проповядват в домашната църква всяка събота и след шест месеца били кръстени шест човека. След още половин година самият Уен Минг бил кръстен.

Адвентните ръководители били силно впечатлени от начина, по който Бог благословил работата на Уен Минг в Южен Тайван – район, където църквата правила опити за евангелизация. Тайванската конференция го помолила да основе църква в друго южно село на име Санти. След шест години там имало преуспяваща църква и Уен Минг бил помолен да отвори отново затворената църква в Сиатея. За първи път Уен Минг се обезпокоил. Спомнил си за липсата на теологично образование и се помолил.

Двама души дошли първата събота, когато Уен Минг отворил вратите на църквата. Той насърчил двамата посетители да отворят домовете си за съседи, които да ги посещават за петък вечер, след което да отиват на богослужения в събота. След осем години църквата имала 74 членове.

След седемнадесет години, прекарани в основаване на църкви, Уен Минг казва, че тайната се крие в следването единствено на Христовия метод, описан от Елън Уайт по следния начин: „Само Христовият метод ще ви даде истински успех в евангелизирането. Спасителят общуваше с хората като човек, който желае тяхното добро. Той им съчувстваше, помагаше в техните нужди и печелеше доверието им. След това им казваше: „Следвайте Ме“ (По стъпките на великия лекар, стр. 143, англ.).

Уен Минг, сега на 75 години, се опитва да помага на хората в техните нужди. В Сиатея той носел манго, пъпеши и гуава от фермата си, за да имат приятелски обяд всяка събота. След три години вярващите започнали да следват примера му.

Младият пастор, който дошъл на мястото на Уен Минг като ръководител в Сиатея, попитал с учудване: „Какво направи, че тази църква да нарасне? Как да постигна същото?“

„Показвай милост, бъди търпелив, бъди смирен и обичай другите – отговорил Уен Минг. – Просто бъди като Исус.“