Това тримесечие изучавахме завета, който (в най-простата си, чиста форма) по същество представлява Божиите думи: Ето така ще ви спася от греха. Точка.

Макар че резултатът, великият финал на заветното обещание, разбира се, е вечен живот в един обновен свят, не е нужно да чакаме, за да се наслаждаваме на обещанията на завета още днес. Бог има грижата за нашия живот днес; Той иска най-доброто за нас днес. Заветът не е някаква сделка, при която правиш определени неща и след това някъде далеч в бъдещето получаваш своята награда. Наградите, даровете – те са благословения, на които влизащите в заветни взаимоотношения с вяра могат да се наслаждават още тук и сега.

Урокът за тази седмица – краят на нашата поредица за завета, разглежда някои от тези непосредствени благословения. Част от обещанията идват от Божията благодат, изливаща се в сърцата ни, защото сме отворили вратата, когато сме Го чули да хлопа на нея. Разбира се, има много повече благословения, отколкото можем да разгледаме за седмица. Но това е едно начало, което всъщност никога няма да свърши.

Вижте какво е написал апостол Йоан тук. В няколко прости думи той изразява какво трябва да бъде едно от най-големите ни преимущества като народ на завета – и това е обещанието за радостта.

Често ни се казва като християни да не се осланяме на чувствата, понеже вярата не е чувство и тя трябва да стои над тях. Всичко това е вярно. Но същевременно ние няма да бъдем човешки същества, ако не сме създания с чувства, емоции и настроения. Не можем да отречем своите чувства; това което трябва да направим, е да ги разберем, да им определим подходяща роля и да ги държим под контрол. Но да се отречем от тях означава да се отречем от онова, което ни прави хора (все едно да кажем на кръга да престане да бъде кръгъл). Наистина, както казва този стих, не само трябва да изпитваме чувства (в този случай радост), но те трябва да бъдат изобилни. Изобщо не звучи така, сякаш трябва да се отричаме от чувствата си, нали?

Апостол Йоан е един от първите Дванадесет. Той е бил с Христос почти от самото начало на Неговото служене, продължило три години и половина; свидетел е на някои от най-удивителните събития в живота на Спасителя (той е при Кръста, в Гетсимания, както и при Преобразяването). Следователно, като свидетел, той определено е компетентен да говори по този въпрос.

И все пак, забележете, че ударението не пада върху самия него, а върху това, което Исус е направил за учениците, така че те сега да могат да общуват както един с друг, така и със самия Бог. Исус е прокарал път за нас, за да можем да имаме близка връзка с Господа и един от резултатите от това общуване – тази връзка – е радостта. Йоан иска те да знаят, че онова, което са чули за Исус, е вярно (той Го е виждал, докосвал и чувал), и следователно и те също могат да имат радостни взаимоотношения със своя Небесен Отец, Който ги обича и е дал Себе Си за тях чрез Своя Син.

Една жена била убита по особено жесток начин от неизвестен убиец. Полицията поставила капан, като сложила скрит микрофон на гроба ѝ. Една вечер, много месеци след смъртта на жената, един млад мъж се приближил до гроба, коленичил и плачейки, умолявал жената за прошка. Полицията, разбира се, чула думите му и го арестувала за престъплението.

Какво накарало този мъж да отиде до гроба? Трябва да е било вината, какво иначе?

Разбира се, макар че никой от нас (надявам се) не е извършил нещо толкова лошо като този млад мъж, всички ние сме виновни, всички сме вършили неща, от които се срамуваме, заради които бихме искали времето да се върне назад, но това е невъзможно.

Благодарение на Исус и кръвта на новия завет никой от нас не трябва да живее с позора на вината. Според текста за днес срещу нас няма никакво осъждане. Най-великият Съдия ни определя за невинни, сякаш не сме извършили нищо от това, за което изпитваме вина.

Едно от великите обещания за живота в заветна връзка с Господа е, че вече не се налага да живеем под бремето на вината. Заради кръвта на завета, от нас – които избираме да влезем в тази заветна връзка с Господа, които избираме да живеем чрез вяра, покаяние и покорство – се вдига бремето на греха. Когато Сатана иска да прошепне в ухото ни, че сме зли, че сме лоши, че сме прекалено грешни, за да бъдем приети от Бога, можем да последваме примера на Исус, когато Сатана го изкушава в пустинята: т.е. да цитираме Писанието. А един от най-добрите стихове за такива случаи е Римляни 8:1. Това не означава, че отхвърляме реалността на греха в своя живот; не, то значи, че поради заветната ни връзка с Бога ние вече не живеем под осъждането на този грях. Исус е платил нашето наказание и сега стои в присъствието на Отец, застъпвайки се със собствената Си кръв за нас, като представя Своята правда вместо нашите грехове.

Както уроците от това тримесечие показаха, при новия завет Господ поставя закона в сърцата ни (Йеремия 31:31-33). Този закон не само е там, но според днешните стихове Христос и Неговият закон са тясно свързани, което, разбира се, е съвсем логично. Следователно, с Христовия закон в сърцата ни заедно със самия Христос, Който се е вселил там (гръцката дума, която в текста по-горе е преведена като всели, също означава „да се настани“, предавайки идеята за постоянно присъствие), ние стигаме до следващата привилегия на завета – ново сърце.

Прочетете отново стиха за днес. Забележете, че Павел набляга на любовта, като твърди, че ние трябва да бъдем „вкоренени и основани“ в нея. Тези думи предполагат стабилност, устойчивост и постоянство в любовта. Нашата вяра не значи нищо, ако не се корени в любовта към Бога и любовта към другите (Матей 22:37-39; 1 Коринтяни, 13 глава). Такава любов не идва във вакуум. Точно обратното, тя настъпва, защото сме прозрели Божията любов към нас (любов, която „превъзхожда всяко знание“), така както е проявена чрез Исус. В резултат, нашият живот се променя, сърцата ни се преобразяват и ние ставаме нови хора с нови мисли, желания и намерения. Такава е нашата реакция спрямо Божията любов към нас, която променя сърцата ни и всажда любов към другите. Може би това е, което Павел иска да каже, поне отчасти, когато говори за нашето изпълване с „цялата Божия пълнота“.

Разгледайте текстовете, които изучаваме днес. Какво можете да направите, за да позволите на тези текстове да се изпълнят в живота ви? Има ли неща, които трябва да промените, неща, които може би ви пречат да преживеете „Божията пълнота“ (Ефесяни 3:19)? Направете си списък с промените, които трябва да извършите в живота си. Направете един за себе си и ако желаете, още един, който да споделите с групата си. Как да си помогнете едни на други, за да постигнете необходимите промени?

Има две измерения на вечния живот. Сегашното измерение носи на вярващия изобилен живот днес (Йоан 10:10), тоест много обещания, дадени за живота в този свят.

Бъдещото измерение, разбира се, е вечният живот – обещанието за телесно възкресение (Йоан 5:28,29; 6:39). Макар че стои в бъдещето, това е събитие, заради което всяко премеждие си заслужава. Към него са насочени всичките ни надежди като християни.

Разбира се, всички ние умираме, но според Исус тази смърт е само сън, временна пауза, която – за тези, които вярват в Него – ще приключи при възкресението. Когато Христос се завърне, мъртвите в Христос ще се събудят като безсмъртни, а живите Негови последователи, в миг на око, ще бъдат преобразени в безсмъртие. Както мъртвите, така и живите, които са Христови, ще имат едно и също тяло след възкресението. В този момент за Божия народ започва безсмъртието.

Каква невероятна радост е да знаем, че нашият край не е в гроба, а че всъщност няма край – ще ни бъде подарен нов, безкраен живот.

„Христос стана една плът с нас, за да станем ние един дух с Него. По силата на тази връзка ще излезем от гроба не просто като изява на Христовата сила, но защото чрез вяра Неговият живот е станал наш. Онези, които виждат Христос в истинската Му същина и Го приемат в сърцето си, имат вечен живот. Христос живее в нас чрез Духа Си, а Божият Дух, приет в сърцето чрез вяра, е началото на вечния живот“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С.: Нов живот, 2005, с. 230).

Навсякъде по света хората се борят с това, което южноафриканският писател Лауренс ван дер Пост нарича „товарът на безсмислието“. Хората имат дара на живота, но въпреки това не знаят какво да правят с него, не знаят каква е целта на този дар, нито как да го ползват. Това е все едно да дадеш на някого библиотека, пълна с редки книги, но човекът да не ги чете, а да ги използва за подпалки в печката. Каква ужасна загуба на нещо толкова ценно!

Новозаветният християнин обаче не страда от подобен проблем. Точно обратното – онези, които знаят (и лично са преживели) невероятната новина за един разпнат и възкръснал Спасител, Който е умрял за греховете на всеки един човек, за да има той вечен живот, познават радостта. Като приема ясния призив от Матей 28:19,20, вярващият определено има мисия и цел в живота и тя е да разпространява по света изключителната истина, че той или тя лично са преживели Исус Христос. Каква привилегия! Почти всичко, което вършим в този свят, ще приключи заедно с неговия [на света] край. Но разпространението на евангелието сред другите е дело, което ще остане за вечността. Каква изключителна мисия и цел е това!

„Светият Божи Син не носи свои грехове или скърби – Той носи скърбите на другите, защото върху Него е положено беззаконието на всички нас. Той свързва Себе Си с човека чрез Своето божествено състрадание и като представител на човешкия род се оставя да бъде третиран като грешник. Поглежда в бездната на скръбта, отворена за нас поради греховете ни, и Си поставя за цел да направи мост над пропастта, която отделя човека от Бога“ (Ellen G. White, Bible Echo and Signs of the Times, Aug. 1, 1892).

„Ела, братко мой, ела такъв, какъвто си, грешен и опетнен. Положи товара на вината си върху Исус и чрез вяра изискай Неговите заслуги. Ела сега, докато милостта още съществува; ела с изповед, ела със съкрушено и умоляващо сърце и Господ ще ти прости изобилно. Не смей да гледаш леко на още една възможност. Вслушай се в гласа на милостта, който сега те умолява да възкръснеш от смъртта, за да може Христос да ти даде светлина. Всеки момент сега изглежда пряко свързан със съдбините на невидимия свят. Тогава не оставяй поради гордост и неверие да продължаваш да отхвърляш предложената милост. Ако направиш това, ще бъдеш оставен да изговориш накрая съжалението: „Премина жътвата, мина се лятото и ние не се избавихме“ (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 5. С.: Нов живот, 2012, с. 345).

Обобщение: Заветът не е просто някаква дълбока теологична концепция – всъщност той определя параметрите на нашата спасителна връзка с Христос; връзка, която ни носи чудесни ползи сега и в бъдеще при Неговото завръщане.

Кристиан Суарес започнал да употребява наркотици още на 14-годишна възраст в Колумбия.

На 18 вече бил закоравял наркоман и изгряваща рок звезда, след като спечелил конкурс за присъединяване към известна рок група. Смятал, че е стигнал до върха, като свири пред подивели множества в претъпкани стадиони.

Когато станал на 21, решил да направи солова кариера, но мечтите му се провалили. След една неуспешна година останал без пари и дом. Преместил се обратно при майка си. Като че ли наркотиците били единственото му убежище.

Кристиан никога не бил вярващ. Но веднъж, когато бил тъжен и самотен у дома, вдигнал очи нагоре и казал: „Господи, не знам кой си ти. Дори не вярвам в тебе. Но ако си реален, ако наистина съществуваш, трябва да ми го кажеш. Ако ми кажеш: „Аз съм реален“, ще те последвам.

Точно в този моментът телефонът му иззвънял.

„Здравейте, бих желала да говоря с Кристиан Суарес“, казала възрастна жена.

„Аз съм, с какво мога да ви помогна?“

„Кристиан, обаждам ти се, за да ти кажа, че Бог е реален“, отвърнала тя.

Младежът бил шокиран. Чул точно тези думи, които бил пожелал от Бог, за да повярва в Него.“

„Как се казвате?“, попитал той.

Името Нулбия не му било познато. Жената казала, че е на 65 години и е сестра на един от неговите приятели музиканти на име Леонардо.

„Защо ми казахте точно тези думи?“, попитал Кристиан.

Тя обяснила, че Кристиан бил в дома й преди две седмици,за да вземе брат й за репетиция. Същата нощ се помолила: „Господи, този човек се нуждае от Тебе.“ Взела телефонния му номер от брат си и две седмици по-късно почувствала подтик да се обади. Пак се помолила: „Господи, използвай ме“, след което се обадила.

Кристиан веднага се обадил на друг свой приятел, Алфонсо, за да му разкаже за телефонното обаждане. Алфонсо станал доста сериозен и помолил Кристиан да дойде в дома му. Посрещнал го с Библия в ръка. Кристиан бил изненадан. Алфонсо никога не бил споменавал Бог през годините, когато били приятели. Същата нощ Алфонсо му изнесъл изчерпателен библейски урок върху ученията на Църквата на адвентистите от седмия ден. Оказало се, че Алфонсо имал желание да стане адвентист.

След три месеца Кристиан бил кръстен и напълно свободен от наркотици. Сега, десетилетие по-късно, учи за пастор в Колумбийския адвентен университет в Меделин. Алфонсо също се присъединил тъм адвентната църква.

Кристиан няма вече съмнения за Бога. „Няма нищо невъзможно за Него“, казва той.