Луу Фук, китайски християнин, бил трогнат от състрадание към онези свои сънародници, които били станали роби в мините на Африка. Той искал да им даде надеждата за евангелието, но как би могъл да получи достъп до тях? Решението му било да се продаде за срок от пет години като роб. И така, бил закаран до Демерара [Гвиана – б.ред.], където се трудил в мините и разказвал на своите съработници за Исус.

Луу Фук починал, но чак след като 200 души били освободени от безнадеждността, като приели Исус за свой Спасител.

Каква удивителна саможертва за доброто на другите! Какъв пример!

Правейки немислимото, тоест смирено „вземайки образ на слуга“ (Филипяни 2:7), Исус също достига недостижимото – вас и мен, и целия свят, потънали и изгубени в бездната на греха.

Тази седмица ще разгледаме това невероятно събитие, предсказано стотици години преди да се случи.

Ако Исая възнамеряваше да предаде само чиста информация, той би изложил всички подробности относно Месия наведнъж. Но за да поучава, убеждава и да предостави на читателите си среща с Господния Слуга, той развива богата тъкан от повтарящи се теми по примера на музикалната симфония. Разгръща Божията вест поетапно, така че всеки аспект да може да бъде схванат във връзка с останалата част от картината. Исая е художник, чието платно е душата на неговия читател.

В Исая 49:7 открихме, че Божият Слуга е презрян, предизвиква погнуса и е „слуга на владетелите“, но и че „царе ще видят и ще станат, князе – и ще се поклонят“. Тук, в Исая, 50 глава, научаваме, че ровът е по-дълбок за нежния учител, чиито думи подкрепят уморените (Исая 50:4). Пътят към реабилитирането минава през физическо насилие (Исая 50:6).

Това насилие звучи зле за тези от нас в съвременните западни култури. Но в някои древни близкоизточни култури честта е била въпрос на живот и смърт за човека и за неговото обкръжение. Ако обиждате и малтретирате някого по този начин, по-добре да сте добре защитени – ако получат дори малък шанс, жертвата и/или неговият клан със сигурност биха си отмъстили.

Цар Давид напада и завладява страната Амон (2 Царе 10:1-12), тъй като нейният цар просто „хвана Давидовите слуги, обръсна половината от брадите им и отряза дрехите им до половина – до бедрата им, и ги отпрати“ (2 Царе 10:4). Но в Исая, 50 глава удрят Слугата, болезнено изтръгват косми от брадата му и го заплюват. Това, което превръща тези действия във вселенски, космически проблем е, че жертвата е Пратеник на божествения Цар на царете. Всъщност, сравнявайки Исая 9:6,7 и Исая 11:1-16 с други пасажи за „слугата“, установяваме, че Той е Царят, могъщият Избавител! Но въпреки цялата тази сила и чест, по някаква немислима причина Той не спасява Себе Си! Това е толкова странно, че хората не Му вярват. Водачите се подиграват на Исус на кръста:

„Други е избавил; нека избави Себе Си, ако Той е Христос, Божият Избраник”(Лука 23:35);

„Нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него“ (Матей 27:42).

Пасажът от Исая 52:13-53:12, известен като „Поемата за Страдащия Слуга”, потвърждава репутацията на Исая като „пророка-евангелист“. В хармония със съвършенството на евангелието, поемата се извисява над останалата литература. Макар и спираща дъха, всяка фраза е изпълнена с дълбок смисъл, който разкрива сърцевината на необятния копнеж на Бога да спаси една раса, потънала и изгубена в греха.

Не това е „млякото“ в словото на Исая. Той е подготвил своята публика чрез развитието на месианската тема още от първата част на книгата си. Следвайки цялостния ход на живота на Месия на земята, пророкът започва с Неговото зачеване и рождение (Исая 7:14), представя Неговата идентичност като божествен Цар от родословието на Давид (Исая 9:6,7), развива делото Му по възстановяване на Израил (Исая 11:1-16) и тихото служене за освобождение от несправедливостта и страданието (Исая 42:1-7). След това пророкът разкрива, че голямата драма на Месия включва трагичен контраст, преди да бъде възвеличен (Исая 49:1-12; Исая 50:6-10). Сега Поемата за Страдащия Слуга се впуска в дълбините на трагедията.

Исая 52:13-53:1 въвежда Поемата с преглед, съдържащ поразителен контраст: Слугата ще се издигне и ще бъде превъзвишен, но външният Му вид ще бъде обезобразен до неузнаваемост. Кой би повярвал на това?

Исая 53:2,3 започва болезнено спускане надолу от произхода и обикновения външен вид на Слугата до Неговата скръб и отхвърляне. Исая 53:4-6 прави пауза, за да обясни, че страданието Му всъщност е нашето наказание, което Той понася, за да ни изцели. Исая 53:7-9 продължава спускането на невинния Слуга към гроба.

В Исая 53:10-12 Слугата се издига до възвишената награда, предвидена в началото на Поемата, започваща от Исая 52:13, с добавеното прозрение, че Неговата жертва за спасението на другите всъщност е Божията воля.

Сравнете тази поема със структурата на „долината“ от Филипяни 2:5-11, където Исус започва от естеството си на Бог, но се спуска надолу, като изпразва Себе Си, за да поеме върху Си робството на човешкото естество, като се смири до смърт, и то най-позорната от всички други: смърт на кръст. Ето защо Бог Го превъзвишава, така че всички да Го признаят за Господ (ср. Исая 49:7).

В Исая 52:13 Божият Слуга е силно превъзвишен, но без никакво предупреждение следващият стих описва външността му като толкова обезобразена, че не може да бъде признат за един от „човешките синове“. Новият Завет описва факторите, обезобразили външния вид на Исус, включително бичуването, трънения венец, разпятието, но преди всичко, понасянето на греховете на всеки човек. Грехът никога не е бил предназначен да бъде естествен за хората; понасянето му прави „Човешкия Син“ да изглежда нечовешки.

Сравнете това с историята на Йов, който внезапно се срива от позицията на голямо изобилие, чест и сила и се превръща в жалък окаяник, седнал върху земната пепел и остъргващ болезнените си рани с чиреп (Йов, 1 и 2 гл.). Контрастът е толкова поразителен, че дори приятелите на Йов отначало не могат да го познаят (Йов 2:12). Въпросът е: Защо страда Йов? Защо трябва да страда Божият Месия? Никой от двамата не го заслужава. И двамата са невинни. Защо тогава те страдат?

Вижте въпросите в Исая 53:1. Тези въпроси наблягат върху предизвикателството да повярваме в невероятното (ср. с Йоан 12:37-41) и ни предупреждават да се подготвим за останалата част от историята. Но въпросите предполагат и апел. В този контекст паралелът между двата въпроса предполага, че Господната ръка/сила на спасението (ср. с Исая 52:10) се разкрива на тези, които повярват във вестта. Искате ли да изпитате спасителната сила на Бога? Тогава повярвайте във вестта!

Също като едно крехко растение, което очевидно няма голяма стойност и бива презряно (Исая 53:2,3) – това е описанието, дадено тук за Страдащия Слуга. Исая бързо ни превежда през невинната младост до ръба на пропастта. Дори чрез контекста дотук ние не сме подготвени, за да се примирим със съдбата на Слугата. Точно обратното! Исая ни учи да ценим Детето, Което ни се е родило – върховния Княз на мира. Други Го презират, но ние знаем Кой всъщност е Той.

Както е казал някой: „Срещнахме врага и това се оказахме самите ние“. Слугата не е първият презрян, отхвърлен или страдащ. Цар Давид преживява същото, когато побягва от сина си Авесалом (2 Царе 15:30). Но страданието, понесено от този Слуга, не е заслужено и не произтича от лично Негов грях. Нито го претърпява само заради един човек; „Господ възложи на Него беззаконието на всички ни“ (Исая 53:6).

Отговорът на въпроса „Защо?“, е изпитателната истина на книгата „Исая“: Поради Божията любов Неговият Месия би избрал да страда. Но защо? Исая забива „златното перо“, за да завърши невъобразимата истина: Той би избрал да страда, за да достигне недостижимите, а недостижимите сме ние!

Онези, които не разбират същността, смятат Слугата за „поразен от Бога” (Исая 53:4). Точно както приятелите на Йов смятат, че грехът му би трябвало да е причина за неговото страдание, и точно както учениците на Исус Го питат: „Поради чий грях – негов ли, или на родителите му, той се е родил сляп?“ (Йоан 9:2) – тези, които виждат Исус на кръста, допускат най-лошото. Не казва ли Мойсей, че „обесеният е проклет от Бога“ (Второзаконие 21:23; ср. Числа 25:4)?

И все пак всичко това е Божията воля (Исая 53:10). Защо? Защото „Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклет за нас“ (Галатяни 3:13). Понеже Бог „за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ (2 Коринтяни 5:21).

„Каква цена е платена за нас! Ето кръста и Жертвата, издигната на него. Погледнете тези ръце, пробити с жестоките гвоздеи. Погледнете нозете Му, прикрепени с остриета към дървото. Христос понесе нашите грехове в Собственото Си тяло. Това страдание, тази агония, е цената на вашето изкупление” (Уайт, Е. Божията изумителна благодат. Стр. 172 –англ. изд.).

Еврейската дума е свързана с „принос за вина/компенсация“ (Левит 5:14-19; 6:1-7; Левит 7:1-7), който би могъл да изкупва умишлените грешки срещу други хора (Левит 6:2,3). Такива грехове са посочени и от Исая (Исая, 1-3 гл.; Исая 10:1,2; Исая, 58 гл.). Също така грешникът трябва да възстанови на потърпевшия това, което е било взето, плюс глоба, преди да принесе жертва, за да получи Божието опрощение (Левит 6:4-7; ср. Матей 5:23,24). В случай на неволна злоупотреба с нещо, което принадлежи на Бога, обезщетението се предава на самия Него (Левит 5:16).

Сега можем да разберем Исая 40:2, където Бог утешава Своя пленен народ, като им казва, че са платили достатъчно обезщетение за греховете си.

Но след обезщетението трябва да има жертва. Ето я в Исая, 53 глава: Божият Слуга, вместо овен, е воден като овца на клане (Исая 53:7) в името на човеците, които са се отклонили от правия път (Исая 53:6).

Въпреки че е „изтръгнат отсред земята на живите“ (Исая 53:8; ср. Даниил 9:26), напълно погълнат в жертвата, която разпалва пламъка на надеждата за нас, Слугата излиза от смъртта – земята, от която няма връщане назад, за да получи превъзвишаване, да види Своето „потомство“ и да удължи дните Си (Исая 53:10-12).

Потърсете всеки от следните стихове. Как те отразяват същата основна вест като Исая, 53 глава?

Псалми 32:1,2

Римляни 5:8

Галатяни 2:16

Филипяни 3:9

Евреи 2:9

1 Петър 2:24

Ако някой ви помоли да обобщите с един-единствен параграф добрата вест от Исая 52:13-53:12, какво бихте написали?

„На дървото Христос понесе нашите грехове в Собственото Си тяло (…) Колко страшен трябва да е грехът, ако никое ограничено същество не би могло да извърши умилостивение? Какво трябва да е проклятието му, ако само Божеството може да го изчерпи? Христовият кръст свидетелства на всеки човек, че наказанието за греха е смърт (…) О, сигурно има някаква силна омагьосваща сила, която държи моралните сетива, закалявайки ги против внушенията на Божия Дух?” (Уайт, Е. Нашето високо призвание. Стр. 44 – англ. изд.).

„Законът на Божието управление трябваше да бъде възвеличен със смъртта на Божия Единороден Син. Христос понесе вината за греховете на света. Нашата достатъчност се намира само във въплъщението и смъртта на Божия Син. Той можеше да страда, защото [Той] беше поддържан от божествеността. Той можеше да издържи, тъй като беше без нито един признак на невярност или грях. Христос триумфира в полза на човека, като по този начин понесе справедливостта на наказанието. Той осигури вечен живот на хората, докато възвишаваше закона и го направи почитаем” (Уайт, Е. Избрани вести. Кн. 1. Изд. „Ел Уай“, 2013 г., стр. 304).

Обобщение: След като разказва за рождението, идентичността и израстването на Божия Избавител, Исая накрая разкрива една върховна трагедия, която обаче ни дава надежда: за да достигне, спаси и изцели изгубените човешки същества, включително мен и теб, Божият Слуга доброволно ще понесе нашето страдание и наказание.

Сергей Сокол, главен инженер в компания за производство на безалкохолни напитки в Северен Казахстан, останал доволен, когато колега заявил по време на обедната почивка, че хората трябва да празнуват Великден с чаша водка, боядисани яйца и кулич – традиционно великденско сладко печиво за православните християни.

„Какво пише в Библията за Великден?“, попитал Сергей.

Колегата не знаел какво да отговори. Никога не бил чел Библията.

Сокол изтича до офиса си и се върнал с Библия. С помощта на конкорданса той и още няколко работници безуспешно се опитвали да намерят споменаването на Великден като празник в чест на Исусовото възкресение. Намерили голям брой текстове за еврейската Пасха - дума, която на техния роден руски език се използвала и за Великден (Пасха). Единствената храна, за която се споменавало в Библията, била печено агне или коза с безквасен хляб и горчиви билки.

„Къде са водката, боядисаните яйца и кулича“, попитал един от тях.

Сергей се усмихнал. Харесвал подобни разговори. Те водели към Исус.

Колегите не говорели толкова открито за Библията, когато Сергей за първи път се присъединил към тях. Той не криел, че е адвентист от седмия ден, но колегите му смятали, че неговата религия е доста странна. „Този човек е сектант“, шепнели си те.

Сергей не се безпокоял от презрителните забележки и се молел за мъдрост, за да споделя вярата си в скорошното идване на Исус. Чудел се как би могъл да раздава литература. Тогава си спомнил, че всеки от тях има рожден ден. Започнал да поздравява колегите си за рождените дни и да им дава като подарък книгите на Елън Уайт „Великата борба“ и „Пътят към Христос“. Те ги четяли и започнали да задават въпроси по време на обедните почивки.

Когато местната адвентна църква открила „градски център за влияние“ и започнала да предлага безплажна масажна терапия, Сергей поканил колегите си да се запишат. Три жени дошли и Сергей им показал мястото за богослужения, малката зала и детската стая. Една от тях похвалила адвентистите, след като получила 10 лечебни процедури. „Мислехме, че принадлежиш на някаква секта – казала една от тях – но се оказа, че това е църква, и то добра църква.“

Сергей казва, че не се чувства като мисионер, когато споделя Исус. „Не мисля, че правя нещо специално. Просто това ми е работата.“