След като мидо-персийците превземат Вавилон, Дарий Мидянинът признава мъдростта на Даниил и го кани да стане част от новото правителство. Възрастният пророк се справя толкова блестящо с обществените си задължения, че новият цар го назначава за главен административен ръководител на цялото мидо-персийско правителство.

Но с развитието на действието в главата, Даниил е изправен пред резултата от това, което с право може бъде наречено „върховният първороден грях“ – грехът на завистта. И все пак, преди историята да приключи, можем да видим, че Даниил е верен не само на светските си задължения при мидо-персийците, но и най-важното – на своя Бог. И можем да бъдем сигурни, че до голяма степен неговата вярност към Бога пряко влияе върху верността му и в тези други сфери.

Опитността на Даниил с гонението служи като модел за Божия народ във времето на края. Историята не твърди, че Божият народ ще бъде пощаден от изпитания и страдания. Това, което обаче гарантира, е, че в конфликта със злото в крайна сметка доброто ще удържи победа и Бог окончателно ще защити Своя народ.

Дори в небето, в една съвършена обстановка, Луцифер завижда на Исус Христос. „Луцифер започна да завижда на Христос и да изпитва ревност към Него. Когато всички ангели се покланяха на Исус, за да признаят Неговото върховенство, висш авторитет и полагащата Му се власт, той се покланяше заедно с тях. Но сърцето му се изпълваше със завист и омраза“ (Уайт, Е. История на изкуплението. Стр. 5 – бълг. изд.). Завистта е такова опасно чувство, че в самите Десет заповеди, заедно със забраната на убийството и кражбата, има заповед против пожеланието (вж. Изход 20:17).

Административните способности на Даниил впечатляват царя, но предизвикват завистта на останалите служители. Ето защо те започват да заговорничат как да се отърват от него, като го обвинят в корупция. Но колкото и да търсят, не откриват вина в работата на Даниил. „Не можаха да намерят никаква причина или вина, защото той беше верен и в него не бе намерена никаква погрешка или вина“ (Даниил 6:4). Арамейската дума, преведена като „верен“, може да се преведе и като „достоен за доверие“.

Даниил е безупречен; служителите не могат да направят нищо, за да повдигнат фалшиви обвинения срещу него. Но те забелязват колко е верен Даниил на своя Бог и колко е покорен на Божия закон. Затова скоро осъзнават, че за да обвинят Даниил, ще трябва да създадат ситуация, при която Даниил ще се изправи пред дилемата да се покорява или на Божия закон, или на имперския закон. От това, което са разбрали за Даниил, служителите са абсолютно убедени, че при правилните условия той ще застане на страната на Божия закон пред закона на империята. Какво свидетелство за верността на Даниил!

Дарий може би ви изглежда глупаво при обнародването на указа, който скоро ще поиска да отмени. Той пада в капана, заложен от подчинените му, които са достатъчно хитри, за да си играят с политическите обстоятелства на новосъздаденото царство. Дарий е децентрализирал правителството и е назначил сто и двадесет сатрапи, за да направи администрацията по-ефективна. Подобни действия обаче водят до известни рискове в дългосрочен план. Един влиятелен управител може лесно да насърчи бунт и да раздели царството. По този начин законът, който принуждава всеки да отправя молба само към царя в продължение на тридесет дни, изглежда добра стратегия за насърчаване на верността към царя и по този начин предотвратява всякакъв вид размирици. Но служителите подвеждат владетеля, като твърдят, че подобно предложение има подкрепата на „всички“ князе, наместници, сатрапи, съветници и управители – очевидна неточност, тъй като Даниил не е в тази група. В допълнение, перспективата да бъдеш третиран като бог вероятно се е сторила твърде привлекателна за царя.

Няма доказателства, че персийските царе някога са претендирали за божествен статут. Независимо от това указът може би е имал за цел да превърне царя в единствен представител на боговете в продължение на тридесет дни; тоест чрез него трябва да бъдат принасяни молитви към боговете. За съжаление, царят не проучва мотивите за предложението на служителите си. По този начин не разбира, че законът, който уж предотвратява заговор, всъщност представлява заговор да се навреди на Даниил.

Два аспекта на този закон заслужават нашето внимание. Първо, наказанието за престъпването му е хвърляне в рова на лъвовете. Тъй като този вид наказание не е посочено никъде другаде, то може да е било специално измислено за случая по предложение на враговете на Даниил. Древните близкоизточни монарси са затваряли лъвове в клетки, за да ги освобождават при определени случаи за лов. Така че Дарий разполага с достатъчно лъвове, ако някой се осмели да наруши царския указ. Второ, указът не може да бъде променен. Неизменният характер на „закона на мидяните и персите“ е споменат и в Естир 1:19 и Естир 8:8. Древногръцкият историк Диодор Сицилийски споменава случай, когато Дарий III (да не се бърка със споменатия в Даниил Дарий) променя решението си, но вече не може да отмени смъртната присъда, на която е предал невинен човек.

Даниил е опитен държавник, но преди всичко е Божи служител. Като такъв той е единственият член на правителството, който може да разбере какво се крие зад царския указ. За Дарий указът представлява възможност да укрепи единството на царството, но за конспираторите това е стратегия да се отърват от Даниил.

Разбира се, истинските причини и мотиви за заговора се крият в космическата битка между Бога и силите на злото. По това време (539 г.пр.Хр.) Даниил вече е получил виденията, записани в Даниил, 7 глава (553 г.пр.Хр.) и 8 глава (551 г.пр.Хр.). Така че той може да разбере царския указ не просто като въпрос на човешка политика, а като пример за тази космическа война. Видението за Човешкия Син, предаващ царството на народа на Всевишния и утешителната помощ на ангела тълкувател (Даниил, 7 гл), може би са му вдъхнали смелостта да се изправи срещу кризата. Той може би е разсъждавал за опитността на своите приятели, които са били достатъчно смели, за да отправят предизвикателство към указа на Навуходоносор (Даниил, 3 гл.).

По този начин той не променя своите навици на посвещение, но продължава обичайната си практика да се моли три пъти дневно по посока на Йерусалим. Въпреки забраната да се моли на друг човек или бог, освен на царя, Даниил не предприема никакви предпазни мерки, за да скрие или замаскира молитвения си живот и през тези критични тридесет дни. Той е абсолютно малцинство, тъй като е единственият сред десетките князе и други управители, сблъскващи се лице в лице с царския указ. Но посредством открития си молитвен живот Даниил показва, че верността, която дължи на Бога, стои над верността му към царя и неговия непроменим указ.

Конспираторите скоро забелязват, че Даниил се моли – т.е. прави точно това, което указът забранява. И когато представят обвинението пред царя, те се отнасят към Даниил по подигравателен начин: „онзи Даниил, който е от пленените юдеи“ (Даниил 6:13). В очите им един от главните управители на империята, любимецът на царя, е само „пленник“. Нещо повече, те насъскват царя срещу Даниил, като казват, че Даниил „не зачита нито тебе, царю, нито подписаната от тебе забрана“. Сега царят осъзнава, че се е хванал в капана, когато е подписал указа. Текстът гласи, че царят „се трудеше до залязването на слънцето да го избави“ (Даниил 6:14). Но той не може да направи нищо, за да спаси пророка от наложеното наказание. Неотменимият закон на мидяните и персите трябва да се изпълни до последната буква. Така царят, макар и неохотно, издава заповедта Даниил да бъде хвърлен на лъвовете. Правейки това обаче, Дарий изразява крехка надежда, звучаща по-скоро като молитва: „Твоят Бог, на Когото ти служиш непрестанно, Той ще те отърве“ (Даниил 6:16).

Библейският текст не казва какво е правел Даниил сред лъвовете, но можем да предположим, че се е молел. И Бог зачита вярата на Даниил, като изпраща ангела Си да го опази. Пророкът остава невредим до сутринта и е готов да възобнови дейността си в управлението на страната. Когато коментира този епизод, Елън Уайт казва: „Бог не попречи на Данииловите неприятели да го хвърлят в рова на лъвовете. Той допусна зли ангели и непочтени хора да стигнат толкова далеч в намеренията си, за да направи избавлението на служителя Си още по-забележително, а разгромът на враговете на истината и правдата още по-голям“ (Уайт, Е. Пророци и царе. Изд. „Нов живот“ , 2006 г., стр. 231, 232).

Важен момент от разказа е фактът, че Дарий хвали Бога и признава Неговия суверенитет. Това е кулминация на прославата или на изразите на признание, които се поднасят на Бога в предишните глави (Даниил 2:20-23; 3:28,29; 4:1-3,34-37). Също като Навуходоносор, Дарий откликва на избавлението на Даниил с прослава на Бога. Но той прави и нещо повече – отменя предишния си указ и нарежда на всички да се „боят пред Данииловия Бог“ (Даниил 6:26).

Да, Даниил е спасен по чудо, верността му е възнаградена, злото е наказано и Божията чест и авторитет са реабилитирани. Но тук виждаме само един миниатюрен пример за това, което ще се случи в глобален мащаб: Божият народ ще бъде освободен, злото ще бъде наказано и Господ ще бъде реабилитиран пред целия космос.

Има обаче един тревожен проблем и това са съпругите и децата, които, доколкото знаем, са невинни и все пак понасят същата участ като виновните. Как бихме могли да обясним това, което сякаш е неправилно прилагане на справедливостта?

Първо, трябва да отбележим, че действието е решено и изпълнено от царя според персийското право, което включва в наказанието на виновния да участва и цялото му семейство. Според един древен принцип цялото семейство носи отговорност за нарушаването на един негов член. Това не означава, че е справедливо; значи само, че тази история се вписва в онова, което знаем за персийското право.

Второ, трябва да отбележим, че библейското описание разкрива събитието, но не подкрепя действията на царя. В действителност Библията ясно забранява децата да бъдат умъртвявани заради греховете на родителите си (Второзаконие 24:16).

Освобождаването на Даниил е записано в Евреи, 11 гл. Онова, което може да бъде наречено „Залата на славата на вярата“, гласи, че пророците, освен останалите си постижения, „затваряха устата на лъвовете“ (Евреи 11:33). Това е чудесно, но трябва да помним, че героите на вярата са не само онези, които избягват смъртта, като Даниил, но и тези, които страдат и загиват смело, както и посочва Евреи, 11 глава. Бог призовава някои да свидетелстват, като живеят, а други – като умрат. Следователно разказът за освобождението на Даниил не загатва, че на всички е гарантирано освобождение. Същото научаваме и от множеството мъже и жени, умрели с мъченическа смърт заради вярата си в Исус. Но чудотворното избавление на Даниил показва, че Бог е всемогъщ и в крайна сметка ще освободи всички Свои деца от силата на греха и смъртта. Това ще стане ясно в следващите глави от книгата „Даниил“.

Като десетгодишно момиче Пилар Лагуардиа наблюдавала звездното небе над Испания и се питала: „Кой създаде звездите? Имаме ли Създател или сме само резултат от случайност?“

Тези въпроси изпълвали мислите й години наред. Питала роднините си какво е тяхното мнение, но никой не можел да даде задоволителен отговор. Ходела на църковни служби в неделя, но проповедите за огъня в ада и за един тираничен и отмъстителен Бог я подтикнали да се отдели от религията на своето семейство.

Едва не умряла от заболяване на 22 години. Пилар останала ужасена от това, че е възможно да умре, без да намери отговор на въпросите си за Бога.

Един ден в болката си отворила прозореца и извикала към небето: „Боже, ако съществуваш, икам да те познавам! Помогни ми! Отговори ми!“

Бог и отговорил след три дни, когато член на адвентната църква почукал на вратата на нейния дом. Той поканил бащата на Пилар, агностик и овчар, да посети евангелизаторски събрания. Бащата приел от любопитство. Пилар пожелала да го придружи, но той настоявал да отиде сам. Пилар упорствала накрая баща й се съгласил.

Болна и немощна, Пилар влязла в адвентна църква за първи път в края на 1960-те години. Чула прекрасни химни и пророчеството за края на времето от Даниил 2 гл. Въпреки че баща й никога не се върнал след първата вечер, тя продължила да посещава събранията. Една вечер получила книга като подарък и църковен член си записал нейния адрес.

След няколко дни жена я посетила в дома й и предложила библейски уроци. По време не ежеседмичното изучаване Пилар получила отговори на въпросите си за Бога. За първи път намерила мир и спокойствие.

Пастор Луис Буено я кръстил 10 месеца след началото на библейските уроци.

Тя се омъжила на 32 години, но й било трудно да зачене поради здравословните проблеми. Отново се обърнала към Бога с молитва и забременяла с мене.