Както знае всеки, изучаващ Библията, тя е изпълнена с образи и символи, насочващи към реалности, по-велики от самите тях. Например същността на цялата библейска жертвена система в известен смисъл символизира една много по-велика реалност: Исус и целия спасителен план.

В Библията са използвани и много други образи, понякога от най-основните елементи – като вода, огън, вятър. В зависимост от контекста те са образи на духовни и теологични истини. Например, когато Исус казва: „Вятърът духа където си иска и чуваш шума му, но не знаеш откъде идва и накъде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“ (Йоан 3:8), вятърът е символ на Светия Дух.

Библията използва някои образи за описание на единството, което срещаме в църквата и което Бог ни призовава да изявяваме пред света. Всеки един образ не е пълен сам по себе си. Но като цяло те разкриват много за църковното единство, например връзката на църквата с Бога, връзките между самите членове и връзката на църквата с обществото като цяло.

Урокът през тази седмица ще разгледа някои от образите и ще ни покаже какво разкриват те за единството в Христос.

Църквата се състои от хора, но не от какви да е хора. Това е Божият народ: личности, принадлежащи на Бога, които Го смятат за свой Отец и Спасител, изкупени от Христос и покоряващи се на Него. Този образ подчертава идеята, че Бог има един народ на земята, откакто е задвижен спасителният план, и съществува приемственост между Израил от Стария Завет и църквата от Новия. От времето на Адам, патриарсите преди и след Потопа, и Авраам, Бог е сключил завет със Своя народ – да представят Неговата любов, милост и справедливост пред света.

Божият народ е наречен „избран род“, „царско свещенство“ и „свят народ“. Тези фрази показват, че те са отделени за специална цел: да възвестяват „превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петър 2:9). Това е също и отглас от описанието на Божия милостив характер, описан в Изход 34:6,7. „Бог придобива църквата като Свое специално притежание, за да може нейните членове да отразяват Неговите скъпоценни черти на характера в живота си и да разгласяват Неговата доброта и милост пред всички хора“ (Адвентен библейски коментар. Т. 7. С. 562 – англ. изд.).

Сигурно се питаме: Коя държава днес заслужава етикета „свят народ“ (друг образ за църквата)? Нито една. Всички нации и етнически групи са съставени от хора, които не заслужават Божията любов и благодат. И макар че Библията ни призовава да бъдем свят народ, тя също учи, че избирането и организирането на Израил се дължи единствено на Божията любов, а не на някакви човешки заслуги пред Небето. Основаването на Божия народ е акт на любящо сътворение и – въпреки греха и отстъплението в национален мащаб – Бог спазва обещанието си пред Авраам, че чрез неговото потомство, Христос, Той ще спаси Своя народ. Както избирането на Божия народ е акт на благодат, така е и тяхното спасение. Тази тема ни напомня за нашите общи корени в незаслужената Божия благодат.

Друг образ на Божия народ в Новия Завет е къщата или Божият дом. Това е метафора за камъни и сгради, изтъкваща сложното и взаимозависимо естество на човешките връзки в църквата. Петър нарича християните „живи камъни“ (1 Петър 2:5). Тази метафора съдържа също и качеството постоянност и стабилност.

В посочения пасаж Павел съчетава два образа на църквата: един, неподвижен – къща или сграда; и друг, жизнен – дом, изпълнен с хора.

Камъкът не е особено ценен сам по себе си, но когато се свърже с други камъни, става сграда, способна да устои на бурите на живота. Никой християнин не може да бъде сам камък, но трябва да се свърже с други от братството в Божия дом. За да бъде една сграда стабилна, трябва да стъпва на здрава основа. Исус Христос е основата и „крайъгълният камък“ на Божия дом (1 Коринтяни 3:11). Църквата ще престане да съществува, ако не направи Христос крайъгълен камък на инициативите си. Всъщност тя съществува заради Христос: Неговия живот, смърт, възкресение и завръщане. Представлява общност от вярващи, обединени да споделят благата вест за Исус със света. Дневният ред на църквата е Исус: кой е Той, какво е сторил за нас и прави вътре в нас, и какво предлага на всекиго, който Го приеме за Господ и Спасител.

Образът на дома също е от ключово значение. Той почива върху връзките между хората. Познатият образ на бащата и майката, братята и сестрите. Връзките между членовете на семейството могат да бъдат много силни, а верността между тях често надвишава всички останали връзки. Верността е огромна част от единството, защото как би могло изобщо да съществува единство без вярност?

Каква е връзката на този образ с църквата? Църковните членове още са част от едно голямо семейство. Ние сме свързани не само защото принадлежим към човешкото семейство чрез общия ни праотец Адам, но и защото сме свързани с Исус, втория Адам чрез общата опитност на „новорождението“. Следователно сме свързани един с друг не само заради доктриналните истини, които поддържаме, но и чрез опитността да бъдем обърнати хора, които живеят нов живот в Исус.

Друга „архитектурна“ образност, употребена от Павел, е храмът на Бога, или на Светия Дух. Това е образ на скъпа и почитана сграда. Заедно с 1 Коринтяни 3:19, където образът се отнася за тялото на отделния човек като храм на Светия Дух, Павел в 1 Коринтяни 3:16,17 използва този образ за най-святата и скъпоценна постройка в древния Близък изток, Божия храм.

Явно, когато говори за църквата, Павел няма предвид буквален храм или място, където живее Бог. Гръцкият език на Новия Завет прави разлика между „ти“, единствено число, за обозначаване на един човек, и „вие“, множествено число, за много хора. В този случай е второто. Метафората се отнася за цялото: заедно християните в Коринт съставляват храма на Светия Дух и в духовен смисъл Бог обитава сред тях.

Според Павел Бог пребъдва сред християнското братство. Оттук идва и предупреждението му, че всеки, който се опитва да разрушава това братство, ще понесе последиците на съда. Единството на вярващите е сърцевината на това братство и Божието присъствие в храма. Въпреки че стихът често се използва в смисъл на физическа грижа за тялото (което, разбира се, трябва да правим като християни), не за това говори тук Павел. А вестта му е предупреждение към тези, които рушат единството на църквата.

По-рано в главата апостолът е обяснил какво застрашава единството: „има между вас завист и разпри“ (1 Коринтяни 3:3). Подобно отношение и поведение е истинска заплаха за християнското единство и води до отдръпване на Бога от Неговия храм. С други думи, конфликтите в църквата могат да разрушат Божия храм. Затова той иска членовете ѝ да премахнат всяко отношение и поведение, застрашаващи това единство.

Когато в църквата избухнат разпри, съветът на Павел към коринтяните е все още валиден и днес: „Моля ви се, братя, заради името на нашия Господ Исус Христос, всички да говорите в съгласие и да няма раздори между вас, а да бъдете съвършено съединени в един ум и в една мисъл“ (1 Коринтяни 1:10).

Сигурно най-известният образ на църквата, който говори най-силно за единството на различните части, е тялото на Христос. „Защото както тялото е едно, а има много части, и всички части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос (…) А вие сте Христово тяло и поотделно – части от Него“ (1 Коринтяни 12:12,27).

Както тялото е едно цяло, съставено от много различни части, всяка с различна функция и отговорност, така е и църквата като тяло на Христос.

Учението на Павел от 1 Коринтяни, 12 глава предава дълбоката истина, че истинското християнско единство не е просто във разнообразието и определено не е въпреки разнообразието, но по-скоро чрез разнообразието. Не бива да се изненадваме, че именно Светият Дух е източникът на тези прояви на разнообразието. Точно както човешкото тяло е едновременно невероятно единно и изумително разнообразно, така е и в идеалния случай с тялото на Христос, което чрез това разнообразие изразява пълнотата и богатството на Господното тяло.

Този образ говори директно на нас като църква. В последните няколко десетилетия Църквата на адвентистите от седмия ден стремително нараства. Тя е съставена от хора от почти всеки възможен произход, култура и социално обкръжение. Не бива да допускаме нашите етнически, расови, култури, образователни и възрастови различия да ни разделят в Христос. Това разнообразие трябва единствено да бъде оформяно от Светия Дух, който действа в полза на единството, разкривайки истината, че въпреки тези разлики ние всички сме едно в Христос.

Както видяхме, в подножието на Кръста всички сме равнопоставени, независимо кои сме или откъде произлизаме. Тъй като светът около нас става все по-разпокъсан, църквата трябва да показва, че единството в разнообразието е постижимо. Божият народ може да разкрива целебната и примиряващата сила на евангелието.

Павел дори ни казва и как би могъл да се постигне този идеал. „Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото)“ (Ефесяни 5:23). „Той е и глава на тялото, т.е. на църквата“ (Колосяни 1:18). Когато всеки вярващ е духовно свързан с Христос, цялото тяло се храни с една и съща храна. Ето защо никога не бива да се уморяваме да говорим колко е важно да изучаваме Божието Слово, да изпълняваме каквото сме научили и заедно да се покланяме и да се молим за единство в Христовото тяло.

В съвременния свят на пренаселени градове е голяма рядкост да се види животновъдство от някакъв вид. Повечето хора не знаят почти нищо за връзката между овцете и пастирите. Обаче когато Исус е разказвал тази притча, хората са Го разбирали много добре. Когато той казва: „Аз съм добрият пастир“, те веднага осъзнават и разбират връзката с Псалми 23:1: „Господ е пастир мой“. Образът не само е ясен, но и е зареден с емоционална стойност, която го прави още по-впечатляващ. В културата на Близкия изток от Древността, а все още и днес, пастирите са известни с дълбоката си загриженост за овцете, независимо от трудностите. Фигурата на пастира е станала един от най-любимите библейски метафори за описание на Божия характер и връзката Му с Неговия народ.

Образът на Божия народ като овце е интересен образ. Често възприемаме овцете като кротки и беззащитни. Затова те зависят от добрия пастир за защита и ръководство. Честно казано, овцете обикновено се смятат и за глуповати. Понякога по невнимание се изгубват и пастирът ги търси и връща обратно в стадото. Агънцата често трябва да бъдат носени и изискват допълнителни грижи. Нужни са търпение и разбиране, за да се грижим за овцете. В много отношения това е съвършен образ като символ на църквата. Църковният член няма от какво да се страхува, а само може да спечели от връзката си с Пастира.

В тази притча Исус още подчертава колко е важно овцете да слушат гласа на своя пастир. Когато обстоятелствата го налагат, е възможно да се подслонят няколко стада овце, като се вкарат в една и съща кошара. А как ще ги разделят после? Нужно е само пастирът да застане при вратата на кошарата и да извика. Неговите овце ще познаят гласа му и ще отидат при него. „Когато е извел всички свои, той върви пред тях; и овцете го следват, защото познават гласа му“ (Йоан 10:4). Решаващо е църквата да слуша гласа на Пастира. Всъщност единството и безопасността на Божия народ зависи от близостта им до Него: те са пряко свързани с покорното си послушание към Неговия глас.

Прочетете от Елън Уайт: „Божественият Пастир“, с. 289-293, от кн. „Копнежът на вековете“; „Църквата на земята“, с. 240-243, от кн. „Съвети към църквата“ – англ. изд.

„В контекста на храма в Йерусалим, както и повсеместно разпространените гръко-римски сгради, новозаветните автори използват метафората на храма, за да помогнат на вярващите да си представят светостта на църквата, Божията роля за основаването и растежа ѝ, решаващата роля на делото на Христос и Духа и единомислието на вярващите в рамките на църквата. Сферата на архитектурата може да изглежда статичен образ. Обаче тази метафора се използва заедно с биологична образност и така процесът на изграждането се набива на очи. Вместо статичен образ „ние сме подтикнати да си представим по-скоро процес на строеж, отколкото завършена сграда“. Църквата е удостоена с чудесната привилегия смирено да потвърждава чрез живота и историята си, че е „храм на живия Бог“ (2 Коринтяни 6:6)“ (John McVay, “Biblical Metaphors for the Church: Building Blocks for Ecclesiology,” in Ángel Manuel Rodríguez, ed., Message, Mission, and Unity of the Church. Hagerstown, Md.: Review and Herald®, 2013, р. 52).

Резюме: Новият Завет използва различни метафори, за да илюстрира както естеството, така и мисията на църквата. Още по-важно е, че тези метафори ни учат как Бог грижливо бди над Своя народ и го пази. Образите също ни казват, че вярващите хора от Божия народ са сложно свързани един с друг и че имаме нужда един от друг, за да извършим делото, за което сме били призовани.

След като присъствах на пасторска конференция в друга държава, приятели ме помолиха да донеса у дома кашон със 100 религиозни книги. Исках да помогна, но в моята страна има строг контрол върху разпространяването на религиозна литература.

„Ще взема кашона с книги, но само ако шофьорът на автобуса се съгласи да поеме отговорност“, казах аз на приятелите ми.

Шофьорът често се съгласява да носи допълнителен товар срещу заплащане. Съгласи се да го направи за 100 долара. Двамата с един приятел се качихме на автобуса и тръгнахме на дългото пътуване.

Пристигнахме на границата през нощта и шофьорът ме попита какво има в кашона. Искаше да знае как да разговаря с митничарите. Когато му казах, че там има 100 християнски книги, той извади стодоларовата банкнота от джоба си и ми я върна. „За мене е по-лесно да прекарам кокаин отколкото християнска литература“, заяви шофьорът.

Двамата с приятеля ми нямахме никакъв избор. Коленичхме до автобуса, след което преместихме книгите в куфарите си. Помолихме се отново и се присъединихме към опашката от пътуващи на граничната линия. Поставихме куфарите на гумената лента за проверка. Митничарят натисна бутона, за да задвижи лентата, но тя не се помръдна. Удари бутона още веднъж и започна да ругае. Лентата пак не се задвижи.

Погледна ни и каза: „Добре, вървете“ и ни посочи с ръка да вземем куфарите си.

След няколко минути стигнахме до втория граничен пост, за да влезем в родната ми страна. Поставихме куфарите на лентата, след което митничарят натисна бутона. Нищо не се случи. Започнае да ругае и накрая се обърна към нас: „Хайде, минавайте.“

Едва след като минахме границата, се осмелихме да погледнем назад. Митничарят бе спрял жената след нас и проверяваше багажа й ръчно. Благодарихме на Бога, когато отново седнахме на местата си.

Събота сутринта една жена от църквата пожела да разкаже необичайна история. Глас я събудил посред нощ и й казал: „Моли се за своя пастор.“ Тя не знаела, че пътуваме и смятала, че съм си вкъщи и спя. Гласът отново й казал: „Моли се за своя пастор.“ Накрая тя коленичила и се молила цял час.

Попитах я кога е чула гласа. Това бе станало точно в часа, когато двамата с моя приятел прекосявахме границата.

Въпреки че не мога да назова своята страна, моля ви да се молите за Божието дело.