„Евангелието от Йоан“ ни позволява да надзърнем в непосредствените тревоги на Исус, когато предателството и Неговата смърт наближават. В пет особено важни глави (Йоан, 13-17 гл.) получаваме последните съвети на Исус, достигащи кулминацията си в тази глава, която понякога е наричана Негова „първосвещеническа молитва“ (Йоан, 17 глава).

„Подходящо название, защото в тази молитва нашият Господ освещава Себе Си за жертва, в която е едновременно и Свещеник, и Жертва. Същевременно това е молитва за посвещението на тези, за които се дава жертвата – учениците, които присъстват в горната стая, и тези, които по-късно ще повярват чрез тяхното свидетелство“ (F. F. Bruce, The Gospel of John (Grand Rapids: Eerdmans, 1983), p. 328).

В сърцевината на тази молитва е Исусовата тревога за единството сред Неговите ученици и сред тези, които по-късно ще повярват в Него. Това е ключовата тема на молитвата: „Аз за тях се моля; не се моля за света, а за тези, които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето – Мое, и Аз се прославям в тях” (Йоан 17:9,10).

Първосвещеническата молитва е разделена на три части. Първо, Исус се моли за Себе Си (Йоан 17:1-5), после – за учениците (Йоан 17:6-19), а накрая за онези, които по-късно ще повярват в Него (Йоан 17:20-26).

Исус ходатайства първо за Себе Си. При предишните събития в „Евангелието от Йоан“ Той е показал, че часът Му още не е дошъл (Йоан 2:4; 7:30; 8:20). Но сега знае, че часът на жертвата Му е настъпил. Дошъл е моментът за драматичния край на земния Му живот и Той има нужда от сила, за да завърши мисията Си. Това е време и за молитва.

Христос ще прослави Своя Отец, като извърши Неговата воля дори ако това означава да понесе кръста. Приемането на кръста не е някакъв фатализъм, а по-скоро упражняване на властта, която Отец Му е дал. Той не умира като мъченик, но доброволно прославя Своя Отец, като изпълнява причината за въплъщението Си: смърт на кръста за греховете на света.

Исус преди всичко ни казва, че вечният живот се състои в личното познаване на Бога. Това не е спасение чрез дела или знание, но по-скоро опитността на познаване на Господа заради това, което е сторил Исус за нас на Кръста. Подобно познание се постига чрез личната връзка с Отец. Наша човешка склонност е да ограничаваме знанието до факти и подробности, но Исус цели нещо по-дълбоко и удовлетворяващо: лична връзка с Бога. Първото Му пришествие също има за цел да ръководи човечеството в търсенето на по-смислено и спасително познание за Бога и единството ни един с друг, резултат от това познание.

Христос се моли още за Своите ученици, защото има голяма опасност те да изгубят вярата си в Него в близките дни, когато вече няма да бъде с тях в плът. Затова ги предава на грижата на Своя Отец.

Той се моли за тяхната защита в света. Не се моли за света, защото знае, че светът по естество се противи на волята на Отец (1 Йоан 5:19). Но тъй като тук е мястото, където учениците ще служат, Христос се моли да бъдат предпазени от злото в него. Исус е загрижен за света: Той е негов Спасител. Но разпространяването на евангелието е обвързано със свидетелството на тези, които ще отидат да проповядват благата вест. Затова ходатайства за тях, за да не ги победи лукавият (Матей 6:13).

Обаче един от учениците се оказва победен. По-рано онази вечер Исус е споменал, че един от тях е решил да Го предаде (Йоан 13:18-30). Въпреки че споменава факта, че Писанието е предсказало предателството на Юда (Псалми 41:9), Юда не е жертва на обстоятелствата. По време на последната вечеря Исус отправя към него призив чрез жест на любов и приятелство (Йоан 13:26-30). „На Пасхалната вечеря Исус доказва божествеността си, като разкрива намеренията на предателя. Той с нежност включва Юда, когато послужва на учениците. Но последният призив на любовта остава без отклик“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. София: Нов живот, 2005, с. 442).

Тъй като знае, че завистта и ревността могат да разделят учениците, както се е случвало и преди, Христос се моли за тяхното единство. „Отче святи; опази в името Си тези, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние едно“ (Йоан 17:11). Такова единство не може да се постигне от хора. То е резултат само от Божествената благодат. Единството на учениците се основава на единството на Отец и Сина и именно то е задължителната предпоставка за успешното им служене в бъдеще.

Тяхното освещение или посвещение на истината също е задължително, за да могат да служат. Делото на Божията благодат в сърцата на учениците ще ги преобрази. Но ако искат да свидетелстват за Божия истина, самите те трябва да бъдат преобразени чрез тази истина.

След като Исус се моли за учениците Си, Той разширява молитвата, за да включи „онези, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение“ (Йоан 17:20).

Исус се моли бъдещите вярващи да бъдат едно, както Отец и Синът са едно. На няколко места в „Евангелието от Йоан“ Той споменава за единството на Отец и Сина. Двамата никога не действат независимо един от друг, но винаги са единодушни във всичко, което правят (Йоан 5:20-23). Обичат грешното човечество до такава степен, че Отец е готов да даде Сина Си за света, а и Синът също е готов да отдаде своя живот (Йоан 3:16; 10:15).

Единството, за което говори Исус в тази молитва, е единство на любов и стремежи, каквато цари между Отец и Сина. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си“ (Йоан 13:35). Изявата на това единство в любовта ще потвърди пред обществото връзката както с Исус, така и с Отец. „Изявата на искреното единство трябва да бъде непреодолимо доказателство за истинността на евангелието“ (Andreas J. Köstenberger, John, Baker Exegetical Commentary on the New Testament. Grand Rapids: Baker Academic, 2004, p. 498). Така светът ще разбере, че Исус е Спасителят. С други думи, единството, за което се моли Той, не може да остане скрито. Как светът да се убеди в истинността на евангелието, ако не може да забележи любов и единство сред Божия народ?

„Бог извежда един народ, който да устои в съвършено единство върху платформата на вечната истина (…) Бог планира Неговият народ да постигне единство на вярата. Молитвата на Христос преди разпъването Му на кръста е учениците Му да бъдат едно, както Той е едно с Отец, за да може светът да повярва, че Отец Го е изпратил. Тази изключително трогателна и прекрасна молитва отеква през вековете дори до наши дни, защото Исус казва: „И не само за тях се моля, но и за онези, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение“.

Колко искрено трябва да търсят отговор на тази молитва в живота си изповядващите, че са последователи на Христос“ (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 4. София: „Ел Уай“, 2013, с. 18).

Адвентистите от седмия ден имат склонността да разбират Исусовата молитва от Йоан, 17 глава като пряко приложима за единството на нашата църковна деноминация. Ние трябва да бъдем обединени като църква, за да изпълним мисията си по разпространение на Тройната ангелска вест по света. По този въпрос спор няма.

Но какво да кажем за единство с другите християни? Как трябва да се отнасяме към тях в светлината на Исусовата молитва?

Несъмнено вярваме, че Бог има верен народ и в другите църкви, освен в нашата. Освен това Библията е категорична, че Той има Свои верни дори във Вавилон: „Излез от нея, народе Мой, за да не участваш в греховете ѝ и да не споделяш язвите ѝ“ (Откровение 18:4).

Същевременно знаем, че според книгата „Откровение“ ще настъпи голямо отстъпление сред хората, изповядващи името на Христос, и че в последните дни много фалшиви християни ще се обединят заедно с държавата, за да започнат гонение, описано картинно в Откровение 13:1-17. Затова адвентистите винаги са подхождали много внимателно към призивите за единство с други църкви, каквито наблюдаваме в икуменическото движение.

Тогава какво отношение трябва да имаме към другите деноминации? Елън Уайт пише следното относно работата на Църквата на адвентистите от седмия ден заедно с други християни, поне в един конкретен аспект: „Когато човекът подчини волята си на Божията воля, Светият Дух ще действа в сърцата на хората, на които служи. Беше ми показано, че не трябва да отбягваме работниците от Женския съюз за християнско въздържание. Когато се обединяваме с тях в полза на пълното въздържание, ние не променяме нашата позиция за спазването на седмия ден, а можем да им покажем, че ценим тяхната позиция по въпроса за въздържанието. Когато отваряме вратата и ги каним да се обединят с нас по въпроса за въздържанието, си осигуряваме тяхната помощ по този въпрос. А обединявайки се с нас, те ще чуят нови истини, които Светият Дух очаква да внуши в сърцата“ (Welfare Ministry, p. 163).

Въпреки че говори за конкретен въпрос в конкретно време, тя ни дава принципи, които можем да следваме по отношение на други християни, особено по темата за обединяване около дадена кауза.

Първо, можем да работим с тях по общи социални интереси. Второ, ако наистина се обединим, това трябва да става по такъв начин, че да не правим компромис с нашите вярвания или практики. Трето, ние можем и трябва да използваме това „единство“, за да споделяме с другите скъпоценните истини, с които сме благословени.

По принцип, макар хората в обществото днес да искат да се наричат спазващи закона граждани, тези същите хора често подценяват библейското задължение да спазват Божиите заповеди. Някои дори твърдят, че Божията благодат е отменила Неговите заповеди. Но библейското учение не гласи нищо подобно. „Спазването на заповедите не е условие за опознаване на Бога, но признак, че познаваме Бога/Исус и Го обичаме. Следователно познаването на Бога не е само теоретично, но води до действия“ (Ekkehardt Mueller, The Letters of John. Nampa, Idaho: Pacific Press, 2009, p. 39). Самият Исус подчертава: „Ако Ме обичате, ще пазите Моите заповеди (…) Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме обича; а който Ме обича, ще бъде възлюбен от Моя Отец и Аз ще го възлюбя, и ще му се явя лично“ (Йоан 14:15,21). „По това познаваме, че обичаме Божиите чеда, когато обичаме Бога и изпълняваме Неговите заповеди, защото това е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди; а заповедите Му не са тежки“ (1 Йоан 5:2,3).

Заповедта да обичаме ближния си не е нова сама по себе си; тя може да се открие в наставленията, които Бог дава на Моисей (Левит 19:18). Новото е Исусовата заповед учениците Му да се обичат, както Той ги е възлюбил. Неговият пример за себеотрицателна любов е новата етика за християнската общност.

Какъв чудесен стандарт ни е предложен! Животът на Исус е практична демонстрация на любов в действие. Цялото дело на благодатта е постоянно служене с любов, себеотрицание, самопожертвувателни усилия. Можем да си представим, че Христовият живот е една непрестанна проява на любов и саможертва за добруването на другите. Принципът, който води Христос, трябва да подбужда и вярващите от Неговия народ във всичките им отношения един с друг. Какво мощно свидетелство за света ще бъде такава любов. И каква мощна сила за обединяване сред нас би била тя.

Прочетете от Елън Уайт: „Божият закон е непроменим“, с. 270-282, от „Великата борба“. Прочетете статиите „Деноминации, отношения с другите”, с. 763, 764 и „Римокатолическата църква”, с. 1110 от Енциклопедия на Елън Уайт – англ. изд.

„Въпреки че Църквата на адвентистите от седмия ден е световна църква с много местни църкви, адвентистите не твърдят, че са Христовата универсална църква. Универсалната църква е по-всеобхватна от всяка деноминация. Тя е видима и невидима, доколкото се състои от тези, които вярват в Исус и Го следват. Този конкретен теологичен въпрос се усложнява, ако вземем предвид отстъплението сред християните, засегнато в книгата „Откровение“. Чистата църква от Откровение, 12 глава е противопоставена на „блудницата“ от Откровение, 17 глава; великият град Вавилон, който на свой ред е противопоставен на невестата на Агнето, светия град или Новия Йерусалим от Откровение, 21 и 22 глава. В първи век универсалната църква може да е била доста видима; но например през Средните векове е било много по-трудно и сложно тя да се забележи.

Следователно адвентистите не ограничават представата за Божията истинска църква до своята деноминация, нито автоматично я разширяват да включва други християнски църкви. Божията истинска църква се състои от тези личности, които наистина вярват в Бога. Той ги познава. Адвентистите, от друга страна, твърдят, че са Божият специален видим остатък в края на времето от Откровение 12:17 и глави 12-14. Този остатък има както местен, така и универсален характер (Откровение 2:24 и 12:17)“ (Ekkehardt Mueller, “The Universality of the Church in the New Testament,” in Ángel Manuel Rodríguez, ed., and Message, Mission, and Unity of the Church. Silver Spring, Md.: Biblical Research Institute, General Conference of Seventh-day Adventists, 2013, p. 37).

Резюме: Първосвещеническата молитва от Йоан, 17 глава ни напомня, че Исус е загрижен за църковното единство и днес. Неговата молитва трябва да бъде и наша и трябва да се стремим да утвърждаваме вярата си в Божието Слово. Любовта един към друг трябва да характеризира също и отношението ни към всички, включително към другите християни, независимо от теологичните ни различия.

Франк Кантрил, пенсиониран адвентен пастор в Австралия, останал шокиран, когато докторите му поставили диагноза рак на кожата. След две седмици настъпила още по-голяма изненада, когато отворена дупка на главата му се затворила и лекарите го отдали на чудо.

Франк бил диагностициран с четвърта степен меланома – вид кожен рак – на главата през 2014 г. „За мене бе шокиращо да чуя, че ако новите лекарства не подействат, не ми остават много възможности“, разказва седемдесет и две годишният Франк.

Един пастор го помазал и хората започнали да се молят за него. Франк бил опериран няколко пъти и минал през облъчване и имунотерапия, като през цялото време съпругата му Марлийн била до него.

Усложненията настъпили след една операция, когато лекарите премахнали голяма меланома от задната част на главата и оставили част от черепа открит. Сестрите привили превръзки в очакване кожата над черепа да се възстанови, а след това съпругата му продължила да помага. Отначало раната задравявала добре, но после кожата престанала да расте.

Един ден цветът на парчето череп се променило от бяло на жълто. Пластичен хирург дал обезпокояващата диагноза, че черепът е замъртвял. Хирургът повикал водещ пластичен хирург за консултация и двамата решили да направят сложна операция с помощта на неврохирург. Трудната операция щяла да продължи осем до десет часа и докторите щели да заменят черепа с изкуствен.

„Новината бе съкрушаваща за нас“, разказва Марлийн в имейл до приятели.

Само няколко дни по-късно, докато сменяла превръзката върху главата на Франк, парче от черепа излязло заедно с марлята и останало в ръката й. „Почти припаднах от ужас“, споделя Марлийн.

Под падналото парче от черепа тя видяла, че се е повяли плът, която е покрила цялата дупка.

През следващите дни Франк посетил трима специалисти, за да разбере какво се е случило. Разбрал, че човешкият череп има три пласта и под първия пласт е започнала да расте плът, която избутала навън най-горния пласт.

Специалистите обявили това за чудо. „Те попитаха: „Кой се грижи за теб?“, разказва Марлийн.

Франк и Марлийн посочили Бога като Великия Лекар. Операцията била отменена и Франк си отишъл у дома-

„Бог знае какво се случва и той се намесва в точния момент – казва Марлийн. – Единственото, което можем да кажем, е „Слава на Господа!“