Като адвентисти от седмия ден ние сме християни протестанти и вярваме, че се спасяваме единствено чрез вяра в това, което Исус Христос е сторил за човешкия род. Не ни е необходима църква или църковна йерархия, за да получим спасение. Това, което получаваме от Христос, идва директно от Него като наш Заместник на кръста и като наш Защитник и Първосвещеник в небесното светилище.

Въпреки това църквата е Божие творение и Бог я е поставил тук заради нас не като средство за спасение, но като начин да ни помогне в споделянето и изявяването на спасението пред света. Църквата е организация, която Исус Христос основава за разпространяване на евангелието по света. Организацията е важна, доколкото обединява и създава възможности за осъществяване на мисията на църквата. Без църковна организация спасителната вест на Исус не би могла да бъде предавана толкова ефективно на околните. Църковните водачи също са важни, доколкото укрепват единството и предават примера на Исус.

Както вече видяхме в един от предишните уроци, в Новия Завет църквата е изобразена с метафората за тялото. Църквата е тялото на Христос. Тази метафора загатва няколко аспекта на църквата и връзката между Христос и Неговия народ. Като тяло на Христос тя зависи от Него за самото си съществуване. Той е Главата (Колосяни 1:18; Ефесяни 1:22) и Източникът на живот за нея. Без Него не би имало никаква църква.

Идентичността на църквата също произлиза от Христос, защото Той е Източникът, Основата и Авторът на нейните вярвания и учения. И все пак е повече от тези неща, колкото и да са важни те за нейната идентичност. Христос и Неговото Слово, разкрито в Писанието, определят какво представлява тя. Следователно църквата извлича своята самоличност и значение от Христос.

Въпреки че трябва да внимаваме с идеята за подчинението заради начина, по който водачите през вековете са злоупотребявали с нея, църквата въпреки това е подчинена на Главата, Христос, и на Неговата власт. Когато признаваме Христос за Глава на църквата, това ни помага да помним на кого трябва да отдаваме върховната си преданост и че това е самият Господ и никой друг. Църквата трябва да бъде организирана, но тази организация трябва винаги да бъде подчинена на авторитета на Исус, истинския Водач на нашата църква.

„Църквата е изградена върху Христос като нейна основа; тя трябва да се покорява на Него като на глава. Не бива да зависи от човек или да бъде контролирана от човек. Мнозина твърдят, че отговорен пост в църквата им дава авторитета да диктуват какво трябва да вярват и правят останалите. Това твърдение не е одобрено от Бога. Спасителят заявява: „Всички вие сте братя“. Всички са изложени на изкушения и са податливи на грешки. Не можем да разчитаме за ръководство на никой смъртен човек. Канарата на вярата е живото присъствие на Христос в църквата. На нея могат да разчитат и най-слабите, а тези, които се считат за най-силни, ще се окажат най-слабите, ако не направят Христос своя сила“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. София: Нов живот, 2005, с. 250).

По време на служенето Си с учениците Исус често преживява случаи, когато вероятно е изпитвал гняв от ламтежа им за власт. Апостолите явно нямат търпение да станат могъщи водачи в Неговото царство (Марк 9:33,34; Лука 9:46). Дори когато ядат последната вечеря заедно, тези чувства на господство и върховенство се усещат осезаемо помежду им (Лука 22:24).

„В този кратък пасаж Исус ни представя два модела на власт. Първият е римската представа за авторитет. Според нея елитът стои йерархично над останалите. Хората от него имат властта да вземат решения и да очакват подчинение от другите. Исус категорично отхвърля подобен властови модел, когато заявява: „Между вас няма да бъде така!“. Вместо това Той представя на учениците изумително нов модел на власт, който изцяло отхвърля или обръща с главата наопаки йерархичния модел, с който са свикнали“ (Darius Jankiewicz, “Serving Like Jesus: Authority in God’s Church,” Adventist Review, March 13, 2014, p. 18).

Представата за авторитет, разкрита от Исус в тази история, се основава върху две ключови думи: слуга (diakonos) и роб (doulos). В някои преводи първата дума, слуга, често се превежда като „служител“, а втората – като „слуга“ или „роб“. Но и двете не могат да предадат напълно силата, която е вложил Исус. Въпреки че не иска да отхвърли всички авторитетни структури, Той подчертава, че църковните водачи преди всичко трябва да бъдат слуги и роби на Божия народ. Целта на постовете не е да се упражнява власт над хората, да се доминира над тях или да се гради престиж и репутация. „Христос изгражда едно царство върху различни принципи. Той призовава хората не да притежават власт, но да служат, като силните носят немощите на слабите. Властта, постът, талантите, образованието налагат на притежателя си по-великия дълг да служи на другарите си“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. София: Нов живот, с. 332).

Забележете какво силно ударение поставя Павел върху запазването на чистотата на доктрините и ученията. Това е решаващо за единството най-вече защото може да се твърди, че повече от всяко друго нещо нашите учения са това, което обединява църквата. Като адвентисти, като хора от толкова различни съсловия, култури и произход, нашето единство в Христос се основава върху разбирането ни за истината, която е дал Христос. Ако се объркаме по тези учения, тогава ще настъпи само хаос и разделение, особено с наближаването на края.

„Заръчвам ти пред Бога и пред Христос Исус, Който ще съди живите и мъртвите, и предвид на явяването Му и царуването Му: Проповядвай словото, настоявай навреме и не навреме, изобличавай, порицавай, увещавай с голямо търпение и непрестанно поучаване. Защото ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение; но понеже ги сърбят ушите, ще си натрупат учители по своите страсти и като отвърнат ушите си от истината, ще се обърнат към басните“ (2 Тимотей 4:1-4).

С тези думи Павел насочва боговдъхновените си мисли към Второто пришествие на Исус и Деня на съда. Апостолът използва своя възложен от Бога авторитет (1 Тимотей 1:1), за да даде на Тимотей този важен съвет. В контекста на последните дни, при изобилието от фалшиви учения и неморалност Тимотей трябва да проповядва Божието Слово. Това е служенето, за което е призован.

Поучението на Тимотей се състои в това да убеждава, изобличава и увещава. Тези глаголи напомнят за ръководната роля на Писанието (2 Тимотей 3:16). Очевидно е, че проповедникът трябва да следва, поучава и прилага това, което намира в Писанията, и да го прави с търпение и дълготърпение. Суровите и строги укори рядко довеждат който и да било грешник при Христос. Следвайки думите на Павел, и то под ръководството на Светия Дух и с отношението на водач-слуга, Тимотей ще бъде силно обединяващо влияние за църквата.

Един от основните въпроси в църковната организация е свързан с дисциплината. Как това помага за запазване на църковното единство, е щекотлива тема и лесно може да бъде разбрано неправилно. Но от библейска гледна точка църковната дисциплина се концентрира върху две важни области: запазване чистотата на доктрините и съхраняване чистотата на църковния живот и обичаи.

Както вече видяхме, Новият Завет подчертава колко е важно да се съхрани чистотата на библейските учения, когато се появят фалшиви учения и отстъпление, особено в края на времето. Същото важи и за запазване почтеността на църковното семейство, като се пазим от неморалност, непочтеност и поквара. По тази причина за Писанието се казва, че е „полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата“ (2 Тимотей 3:16).

Библията подкрепя идеята за дисциплината и за отговорността един към друг в духовния и моралния ни живот. Всъщност един от отличителните белези на църквата е нейната святост, или отделеност от света. Определено намираме в Библията много примери за трудни ситуации, които налагат на църквата да действа решително срещу неморално поведение. В нея трябва да се поддържат моралните стандарти.

Не можем да отречем библейското учение за нуждата от църковна дисциплина. Без нея е невъзможно да бъдем верни на Словото. Но забележете спасителната същност на много от тези съвети. Дисциплината трябва да бъде възможно най-близо до спасително дело, доколкото е възможно. Трябва да помним също, че всички сме грешници и всички имаме нужда от благодат. Следователно, когато прилагаме дисциплина, трябва да го правим със смирение и с остро осъзнаване на нашите собствени недостатъци.

Както видяхме през цялото тримесечие (и което си струва да повтаряме), като църква ние сме организирани и обединени за мисия, за евангелизиране. Не сме просто социален клуб за единомислени хора, които се събират заедно и утвърждават общата си вяра (въпреки че това също е важно). Събрани сме заедно, за да споделим със света истината, която сами сме обикнали.

Великото поръчение, което Христос дава на Своите ученици, включва четири основни глагола: идете, създавайте ученици, кръщавайте и учете. Според гръцката граматика основният глагол е да създават ученици, а другите три глагола показват как да се направи това. Ученици се създават, когато вярващите отидат до всички народи, за да проповядват евангелието, кръщават хората и ги учат да спазват това, което е казал Христос.

Когато църквата изпълнява това поръчение, Божието царство се разраства и все повече хора от всички народи се присъединяват към тези, които приемат Исус като Спасител. Когато изпълняват заповедта Му да бъдат кръстени и да спазват Неговите поучения, те се превръщат в едно универсално семейство. Новите ученици се уверяват в присъствието на Исус всеки ден, когато самите те създават още повече ученици. Неговото присъствие е обещание за Божието присъствие. „Евангелието от Матей“ започва с известието, че раждането на Исус означава „Бог с нас“ (Матей 1:23), и завършва с обещанието за постоянното Исусово присъствие до нас чак до Второто Му пришествие.

„Христос не казва на учениците Си, че работата им ще бъде лесна (…) Той ги уверява, че ще бъде с тях и че ако тръгнат с вяра, ще бъдат под защитата на Всемогъщия. Заповядва им да бъдат смели и силни, защото Един по-могъщ от ангелите ще бъде в редиците им – Генералът на небесните армии. Той създава абсолютно всички възможности за напредъка на делото им и поема върху Себе Си отговорността за неговия успех. Докато се покоряват на Неговото Слово и работят свързани с Него, те не биха могли да се провалят“ (Уайт, Е. Деяния на апостолите. София: Нов живот, 1992, с. 15).

Прочетете от Елън Уайт: „Индивидуална отговорност и християнско единство“, с. 485-505, от „Свидетелства към проповедници и евангелски работници“ – англ. изд.; „Единство в разнообразието“, с. 483-485, и „Църковна дисциплина”, с. 498-503, от „Евангелски работници“ – англ. изд. Прочетете статиите „Църквата“, с. 707-710, и „Църковна организация”, с. 712-714, от „Енциклопедия на Елън Уайт“ – англ. изд.

„Принципите за добро ръководство важат за всякакви общества, включително и за църквата. Обаче водачът в църквата трябва да бъде нещо повече от водач. Той трябва също да бъде и слуга.

Има очевидно противоречие между това да бъдеш водач и да си слуга. Как някой да води и да служи едновременно? Не заема ли водачът почетен пост? Не заповядва ли и не очаква ли другите да му се подчиняват? Как тогава да заема по-ниската позиция на слуга, да получава заповеди и да ги изпълнява?

За да разрешим този парадокс, трябва да гледаме към Исус. Той е върховният пример за водач, който служи. Целият Му живот е живот на служене. Същевременно е най-великият водач, който светът някога е познавал“ (G. Arthur Keough, Our Church Today: What It Is and Can Be. Washington, D.C., and Nashville: Review and Herald, 1980, р. 106).

Резюме: Добрата църковна организация е решаваща за мисията на църквата и за единството на вярващите. Христос е Главата на църквата и църковните водачи трябва да следват Неговия пример, докато водят Божия народ. Единството се съхранява чрез вярното проповядване на Божието Слово и чрез преданото живеене на това Слово.

Съпругата ми престана да посещава църквата на адвентистите от седмия ден, но аз не изгубих надежда. Ето защо.

По време на комунистическите репресии една жена в родната ми страна Румъния научила за адвентната църква и започнала редовно да посещава съботните богослужения. Това разгневило нейния съпруг.

„Къде отиваш по едно и също време всяка събота?“, попитал той.

„Скъпи, отивам в адвентната църква“, отговорила тя.

„Вече знам. Можеш да продължиш да ходиш там, но при едно условие: Няма да се кръщаваш. Ако разбера, че си се кръстила, ще те убия.“

Жената четяла Библията и научавала все повече за Исус. Решила, че трябва да застане публично на страната на Исус чрез кръщение.

Църковните членове заобиколили новокръстените след церемонията в събота. Те ги прегръщали и им поднасяли цветя. Всички се усмихвали с изключение на една жена. Не знаела как ще реагира съпругът й.

Същия следобед, докато се връщала у дома с цветя в ръцете, забелязала съпруга си в двора на същата. Седял до дървената маса с остър нож, забит в нея.

„Откъде са ти цветята?“

„Днес бях кръстена.“

Лицето му почервеняло от ярост.

„Не ми ли повярва, когато ти казах, че ще те убия, ако бъдеш кръстена – извикал той и изтеглил ножа. – Приготви се да умреш.“

Съпругата му побягнала към задната страна на къщата, където имали градина. Той я хванал натясно в ъгъла. Докато вдигал ножа над главата си, жената му казала, че има едно последно желание: да се помоли. Той се съгласил и я оставил да коленичи. Стоял надвесен над нея с вдигнат нож, докато говорела на Бога.

Внезапно острието на ножа се плъзнало от дръжката и паднало на земята. Мъжът побледнял. Започнал да трепери и паднал до острието. Съпругата му се изправила и му помогнала да стане. Без да кажат нито дума, двамата влезли в къщата.

След известно време съпругът й се кръстил. Бог променил сърцето му.

Ако Бог е променил неговото сърце, Той може да докосне и сърцето на съпругата ми. Имам доверие в Него, дори когато няма никаква надежда.