„Петдесятница“ [англ. Pentecost] произлиза от pentēkostē, гръцкото име на юдейския Празник на седмиците (Изход 34:22), познат още като Празник на първите плодове (Числа 28:26). Терминът означава „петдесет“ и дължи употребата си на факта, че се отбелязва на петдесетия ден от принасянето на ечемичния сноп на първия ден след Пасха. Това е ден на радост и благодарност, когато народът на Израил принася пред Господа „първите плодове на жетвата на житото“ (Изход 34:22).

След това празникът става подходящ символ на първата духовна жетва в християнската църква, когато Светият Дух се излива по-изобилно от когато и да било и за един ден се кръщават три хиляди души (Деяния 2:41). След възнесението на Исус и Неговото прославяне в небето това изливане на Светия Дух е внезапно, свръхестествено събитие, преобразило апостолите от семпли и скромни галилеяни в мъже с убеждение и кураж, които ще променят света. Петдесятница често е наричана „рожденият ден на църквата“ – времето, когато последователите на Христос, юдеи и (по-късно) езичници са легитимирани като новата Божия общност на земята.

Подчинявайки се на заповедта на Исус, вярващите очакват в Йерусалим обещанието на Духа. Чакат с ревностна молитва, искрено покаяние и думи на прослава. Когато настъпва денят, „те всички бяха на едно място“ (Деяния 2:1) – по всяка вероятност същата горна стая от Деяния, 1 гл. Но скоро им предстои да се прехвърлят на публично място (Деяния 2:6-13).

Това е силна сцена. Първо се чува внезапен шум от небето като рев от яростен вихър, който изпълва мястото, а след това се появяват огнени пламъци и слизат над събралите се хора.

В Писанието вятърът и огънят често са свързани с „теофанията“, или Божественото разкриване (например Изход 3:2; 19:18; Второзаконие 4:15). В допълнение към това вятърът и огънят биха могли да се използват и като символ на Божия Дух (Йоан 3:8; Матей 3:11). В случая с Петдесятница, каквото и да е точното значение на тези феномени, те са белези, представящи уникален момент от историята на спасението – обещаното изливане на Светия Дух.

Духът винаги е работил. Влиянието Му над Божия народ в старозаветни времена често се е разкривало по впечатляващ начин, но никога изцяло. „Във времето на патриарсите влиянието на Светия Дух често се е разкривало по забележителен начин, но никога в пълнота. Сега, послушни на словото на Спасителя, учениците представят молбите си за Божия дар и от небето Христос им дава посредничеството Си. Той поисква дара на Духа, за да го излее над Своя народ“ (Уайт, Е. Деяния на апостолите. София: Нов живот, 1992, стр. 18).

Йоан Кръстител предсказва кръщението с Духа от идващия Месия (Лука 3:16; ср. с Деяния 11:16), а сам Исус го споменава на няколко пъти (Лука 24:49; Деяния 1:8). Това изливане ще бъде Неговото първо застъпническо дело пред Бога (Йоан 14:16,26; 15:26). На Петдесятница това обещание се изпълнява.

Въпреки че кръщението с Духа на Петдесятница е уникално събитие, свързано с победата на Исус на кръста и прославянето Му в небето, изпълването с Духа е опитност, която постоянно трябва да се повтаря в живота на вярващите (Деяния 4:8,31; 11:24; 13:9,52; Ефесяни 5:18).

В Деяния 2:4 дарът на Духа се изявява чрез говоренето на езици. Но този дар е само едно от различните Му проявления (Деяния 10:45,46; 19:6). Другите включват предсказване на бъдещето (Деяния 11:28), видения (Деяния 7:55), вдъхновено говорене (Деяния 2:8; 28:2), изцеляване (Деяния 3:6,12; 5:12,16) и подготовка за служене (Деяния 6:3,5).

Дарът на езиците по време на Петдесятница се проявява не защото е типичното или най-важно доказателство за получаването на Духа. Той се изявява, за да сложи началото на световната мисия на църквата. Тоест призивът, отправен в Деяния 1:8, изисква дара на езиците. Щом апостолите е трябвало да прескочат културните бариери и да достигнат до краищата на земята с евангелието, е трябвало да говорят на езика на хората, нуждаещи се да чуят каквото те имат да им кажат.

Смята се, че през I век в света са живели 8 до 10 милиона евреи и до 60 процента от тях са пребивавали извън пределите на Юдея. Но мнозина, намиращи се в Йерусалим за празника, са били от чужди страни и не са можели да говорят на арамейски – езика на юдейските евреи по онова време.

Несъмнено повечето новоповярвали на Петдесятница са юдеи от различни страни, които сега вече могат да чуят евангелието на собствения си майчин език. Фактът, че апостолите говорят на съществуващи чужди езици, вместо на непознати екстатични езици, се потвърждава от термина dialektos (Деяния 2:6,8), който означава език на народ или регион (ср. с Деяния 21:40; 22:2; 26:14). В такъв случай е ясно, че те говорят на същите чужди езици. Чудото се състои в това, че семплите галилеяни сега могат да говорят на език, който – дори само няколко часа по-рано – не са познавали. За местните юдеи, станали свидетели на описаната сцена и непознаващи чуждите езици, единственото възможно обяснение е, че апостолите са пияни, защото изговарят странни думи, които за тях не означават нищо. „А други им се присмиваха, казвайки: Те са се напили със сладко вино” (Деяния 2:13).

Обвинението в пиянство дава на Петър възможността да обясни случващото се. В словото си апостолът първо посочва Писанието (Деяния 2:16-21), описвайки изливането на Духа като изпълнение на пророчество.

Пророчеството на Йоил е за бъдещия век на спасението (Йоил 2:32), който ще се характеризира с няколко белега в природата и щедро изливане на Духа (Йоил 2:28-31). Когато тълкува събитието от Петдесятница в светлината на такова пророчество, Петър има за цел да подчертае историческата уместност на този момент. Но съществува важна отлика в начина, по който той цитира Йоил. Вместо въведението „и след това” (Йоил 2:28), сочещо към бъдещето като цяло, Петър казва „и в последните дни” (Деяния 2:17), с което посочва, че последното действие от великата драма на спасението току-що е започнало. Разбира се, това не е изчерпателно описание на събитията на последното време, но е доказателство за усещането за неотложност, белег на ранната църква. Вярващите не знаят кога ще настъпи краят на света, но са убедени, че няма да бъде далеч в бъдещето.

След като подчертава пророческата значимост на Петдесятница, Петър се връща към неотдавнашните събития от живота, смъртта и възкресението на Исус. Но именно възкресението е това, на което набляга най-силно, тъй като то е решаващият фактор в евангелската история. За апостола възкресението представлява върховната реабилитация на Исус (Деяния 2:22,27) и той цитира Писанието, за да обясни по-точно своята идея относно смисъла на възкресението.

Тъй като Исус е Месия, Той не може да бъде окован от смъртта. Така че за Петър и за всички автори на Новия Завет възкресението на Исус се превръща в мощно доказателство не само, че Той е Месия, но и относно цялата християнска вест за спасение.

В третата част на речта си Петър се връща на въпроса за езиците, който първоначално е привлякъл хората. Вместо пияни, което би било странно в 9 часа сутринта (Деяния 2:15), вярващите говорят на различни езици, защото Светият Дух току-що се е излял от небето.

Дясната страна на Бога е позицията на силата (Псалми 110:1-3). Аргументът на Петър, който той основава на Писанието, е, че тъй като Исус е въздигнат до такова положение в небето, Той излива Духа върху Своите последователи. Прославянето не осигурява на Христос статут, който не е имал преди (Йоан 1:1-3; 17:5). Вместо това то представлява най-висше признание от страна на Отец за Неговите прерогативи като Господ и Спасител (Деяния 2:36).

Всъщност това събитие ни отвежда до една от най-важните теми в Писанието: космическия конфликт между доброто и злото. Посланието е, че Духът не може напълно да дойде, ако Исус не бъде прославен (Йоан 7:39), а Той бива прославен чак след като триумфира на кръста (Йоан 17:4,5). С други думи, прославянето на Христос е условие за идването на Духа, тъй като обозначава Божието одобрение за постигнатото от Исус на кръста, включително за поражението на узурпатора на властта в този свят (Йоан 12:31).

Навлизането на греха в света хвърля сянка върху Бога. Смъртта на Исус Христос е необходима не само за изкуплението на човешките същества, но и за да реабилитира самия Бог, а Сатана да бъде разкрит като измамник. В служенето на Сина векът на спасението вече се изпълнява (Лука 4:18-21). Когато изгонва бесове или прощава грехове, Той освобождава пленниците на Сатана. Да, кръстът ще Му предостави пълната власт да прави това. Така че, когато саможертвата на Исус е потвърдена в небето, Сатана получава своята смъртоносна рана, а Духът се излива, за да подготви човеците за идването на Христос.

Слушателите на Петър са жегнати от думите му. Някои от тях сигурно са били сред хората, поискали разпятието на Исус само няколко седмици по-рано (Лука 23:13-25). Но сега, убедени, че Исус от Назарет наистина е помазаният от Бога Месия, те викат горчиво: „Какво да сторим?” (Деяния 2:37).

Покаянието означава радикална промяна на посоката в живота, обръщане гръб на греха (Деяния 3:19; 26:20), вместо просто чувство на тъга или угризения. Заедно с вярата истинското покаяние е дар от Бога, но като всички останали дарове, и тя може да бъде отхвърлена (Деяния 5:31-33; 26:19-21; Римляни 2:4).

Още от времето на Йоан Кръстител покаянието се свързва с кръщението (Марк 1:4). Тоест кръщението става израз на покаяние, ритуал, символизиращ измиването на греховете и моралното възстановяване, породено от Светия Дух (Деяния 2:38; 22:16; ср. с Тит 3:5-7).

На хората по време на Петдесятница се предлага не просто опрощение на греховете, но и пълнотата на Духа за лично израстване, за служене на църквата и особено за мисия. Това е може би най-голямото от всички благословения, защото основната причина за съществуването на църквата е да споделя благата вест на евангелието (1 Петър 2:9). Затова от този момент нататък те ще имат увереността в спасението и силата на Светия Дух, подготвяща ги за мисията, за която е призована църквата.

Изливането на Светия Дух при Петдесятница разкрива важната истина за случилото се в небето и за това как Бог-Отец приема жертвата на Христос за греховете на света. Изливането на Духа също така показва, че Христовото дело в небето за нас, основано на жертвата Му на земята, вече е започнало. Тези поразителни събития са още повече проявления на чудната истина, че земята и небето са свързани по начин, който сега просто не можем да осмислим напълно.

„Христовото възнесение към небесата е знакът, че последователите Му трябва да получат обещаното благословение. (...) Когато Христос влиза през небесните порти, Той е коронясан сред възхвалата на ангелите. Веднага след това тържество Светият Дух се излива върху учениците като щедри потоци и Христос е наистина прославен със славата, която е имал с Отца от вечността. С изливането на Духа на Петдесятница небето съобщава, че Изкупителят е възцарен. Според обещанието Си Той е изпратил Светия Дух на последователите Си като знак, че е получил всяка власт в небето и на земята и че е помазан да управлява Своя народ” (Уайт, Е. Деяния на апостолите. София: Нов живот, 1992, стр. 19).

За първи път отидах на църква, когато бях в девети клас. Причината е доста нелепа. Отидох, защото най-добрата ми приятелка реши да спи с приятеля си.

Всички започна с това, че, най-добрата ми приятелка Отко ме помоли за съвет извън училището ни, което се намира в Уланбатор, столицата на Монголия. Бях на 16 и знаех, че е взела лошо решение. Казах й да не го прави. След това, за да съм спокойна, попитах по-голямата ми сестра какво мисли по въпроса. Сестра ми, която посещаваше Църквата на адвентистите от седмия ден, веднага отиде при Отко и я посъветва да изчака, докато се омъжи.

Отко се ядоса, че съм издала тайната й. Наговори на съучениците ни разни лоши неща за мене и те започнаха да ме избягват. Само за една седмица загубих най-добрата си приятелка и всичките си приятели в училище.

Почувствах се съвсем самотна. Попитах сестра ми дали мога да отида с нея на църква. Там ме посрещнаха добре. Бяха приветливи и приятелски настроени и ми говориха за Бога.

След няколко месеца съучениците ми постепенно започна да ми говорят. Забелязаха, че посещавам църквата и ме попитаха: „Какво правиш? Защо ходиш на църква?“ Казах им, че ставам християнка.

Не бях обаче така открита с родителите ми. Те са будисти като повечето хора в Монголия и останаха силно разочаровани от интереса ми към християнството. Продължих да ходя на църква всяка събота, но се криех от родителите си. След известно време им казах истината и открих, че вече са знаели всичко. Те приеха решението ми да бъда кръстена.

Година след като престана да ми е приятелка, Отко дойде в дома ми една вечер и призна, че съм била права. С мъка на душата ми разказа, че е забременяла и е направила аборт. „Ти си човек от небето – каза тя. – Не искам да те загубя като приятелка. Готова съм дори да умра за тебе.“

Отко не го знаеше, но думите й се намират в Библията. В Йоан 15:13 Исус казва: „Никой няма по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си.“

С Отко сме добри приятелки и до днес, но моят най-добър приятел е дал живота Си за мене.

Тридесет и две годишната Батделгер Батсетсег е учителка на петокласници в училището в Тусгал, единственото адвентно училище в Монголия.