Поклонете се на Твореца

Като християни и адвентисти от седмия ден ние вярваме в библейското понятие „настоящата истина“ (2 Петър 1:12). Най-общо това е идеята, че Бог разкрива истината на хората точно в подходящото време, като дава все повече светлина с течение на вековете. Първото евангелско обещание, Битие 3:15, разкрива на падналата в грях човешка двойка онази надежда, която ще дойде чрез потомството на жената. Обещанието на Авраам, че „ще стане велик и силен народ и чрез него ще се благословят всички народи на земята“ (Битие 18:18), е по-пълно откровение на това евангелско обещание. Идването на Исус, Който обявява, че „Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи и да даде живота Си откуп за мнозина“ (Марк 10:45), е, разбира се, още по-голямо откровение на евангелската истина.

В известен смисъл бихме могли да кажем, че първата ангелска вест е великото поръчение (Матей 28:19), дадено в контекста на последните дни. Това действително е „настоящата истина“.

Забележете, че всичките три стиха поставят ударение върху евангелизирането на целия свят, на „всички народи“ и на „всеки народ, племе, език и люде“. С други думи, тази вест е универсална по обхват. Всеки човек трябва да я чуе.

Универсалността на греха обяснява универсалността на нашата мисия и призив. „Всеки народ и племе, език и люде“ вършат зло, нарушават Божия закон и са „заключени под греха“. Падението на Адам в Едем оказва влияние върху всеки човек. Никоя нация, племе или човек не е имунизиран. Всички се сблъскваме с непосредствените последици от греха и ако не ни се даде лекарство, всички ще се изправим пред окончателната последица: вечна смърт.

Разбира се, получили сме и лекарството: животът, смъртта, възкресението и служенето в небесното светилище на Исус Христос, Който е единственото решение на проблема с греха. Всеки трябва да разбере великата надежда за това, което му предлага Бог в Исус. Именно затова адвентистите от седмия ден отиват по целия свят, опитвайки се да занесат вестта на Христос до хората, които още не са я чули.

В Откровение 14:6 вестта, която трябва да се разгласи по света, е „вечното благовестие“. Това е вест на надежда за хората в един свят, който сам по себе си не предлага никаква надежда.

Пишейки за разбойника, Елън Уайт казва, че макар и не закоравял престъпник, той се е „стремял да заглуши убеждението“ за Исус и затова „е потъвал все по-надълбоко в греха, докато не са го арестували, разследвали са го като престъпник и са го осъдили да умре на кръста“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. София: Нов живот, 2005, с. 463).

Обаче какво се случва с него? Докато виси на кръста, получава по-дълбока представа за това кой е Исус и затова извиква: „Господи Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“ (Лука 23:42).

И как му отговаря Исус? Казва ли: Е, приятелю, искам да ти помогна, но не трябваше да потискаш съвестта си, като затъваше все по-дълбоко в греха! Дали му цитира една от по-ранните Си проповеди: „Защото ви казвам, че ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в небесното царство“ (Матей 5:20)? Припомня ли му някои от неговите грешки в миналото?

Не. Вместо това се обръща към престъпника, този разбойник с пропаднал характер, който няма какво да предложи по отношение на праведността и който преди това Го е проклинал (Матей 27:44). Виждайки в него нов човек, Исус казва: Казвам ти, сега ти давам увереността, точно сега, че грехът ти, престъпленията ти, грешките ти са простени и затова „ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43).

Това е „вечното благовестие“, основата на първата ангелска вест. Без тази истина нищо друго, което поучаваме – закона, съботата или знанието за състоянието на мъртвите – няма значение. Каква полза от тях, ако в центъра на всичко не стои „вечното благовестие“?

След като говори за разгласяването на „вечното евангелие“ по целия свят, първата ангелска вест разширява посланието си. Когато проповядваме „вечното благовестие“, трябва да включваме истините, които са част от това евангелско послание за нашето време. С други думи, „настоящата истина“ за последните дни включва също и Откровение 14:7.

Да се боим от Бога и да Му отдаваме слава не са несвързани понятия. Ако наистина се боим от Него в библейския смисъл на думата, ще Му отдаваме слава. Едното трябва да води непосредствено към другото.

В стиховете по-горе идеята за страх от Бога е свързана с послушанието към Него, а когато Го слушаме, когато вършим правото, ние Му отдаваме слава. Макар често да се казва, че да се боим от Бога означава да изпитваме страхопочитание и благоговение към Него, става въпрос за нещо по-дълбоко. Казва ни се да се боим от Бога. Ние сме паднали същества. Ние сме грешници. Заслужаваме смърт. Кой човек не е съзнавал понякога стряскащата реалност на злите си постъпки и какво би заслужавал в ръцете на един справедлив и праведен Бог за тези дела? Това е страхът от Бога. И именно страхът ни привлича към Кръста – първо, за да получим прошка, а второ, за да изискаме Божията сила да ни очисти от злото, което, ако не беше Кръстът, щеше да ни доведе до гибел (Матей 10:28).

В първата ангелска вест идеята за страх от Бога и отдаване слава на Него е свързана със съда (Откровение 14:7). Ако има учение в Библията, което да е категорично потвърдено, то това е истината, че Бог е Бог на правосъдието и съда. Един ден наистина ще настъпи съд и правосъдие, които до такава степен липсват в този свят днес.

Затова не бива да се учудваме, че хората трябва да се боят от Бога.

И ето защо „вечното благовестие“ включва също и реалността на съда. Каква е връзката между тези два елемента? Ако евангелието означава „блага вест“, значи, че макар всички ние да сме грешници и да сме престъпили Божия закон, когато дойде денят на съда, няма да получим наказанието, което заслужаваме заради греха и нарушаването на закона, също като разбойника на кръста.

Бог, Който знае броя на космите на главите ни, ще съди света. Но именно затова „вечното благовестие“ е толкова добра новина. Съдът наближава, но няма „никакво осъждане“ за верните последователи на Исус, които са измити, осветени и оправдани в името на Господ Исус (1 Коринтяни 6:11), защото Той е тяхната правда, а Неговата правда ги оневинява пред този съд.

„Човек не може да отговори на тези обвинения сам. Той застава пред Бога в своите опетнени от греха дрехи, изповядвайки вината си. Но нашият Адвокат Исус представя ефективна молба за помилване в полза на всички, които чрез покаяние и вяра са поверили душите си на Него. Той защитава тяхната кауза и побеждава техния обвинител чрез могъщите аргументи на Голгота. Неговото съвършено послушание на Божия закон, дори до смърт на кръст, Му дава цялата власт на небето и земята и Той изисква от Своя Отец милост и примирение за виновния човек“ (Уайт, Е. Издигнете Го. С. 471 – англ. изд.).

Прочетете отново Откровение 14:6,7. Кои са конкретните елементи на цялата първа ангелска вест и как са свързани един с друг?

Заедно с евангелието, призивът за свидетелстване в света и призивът да се боим от Бога и да Му отдаваме слава вървят заедно с призива да Му се поклоним като на Създател. И това не е изненадващо. Всички други аспекти на „настоящата истина“ – вечното благовестие, призивът за свидетелстване, съдът – какво означават те без Бога като наш Творец? Тези и всички други истини произлизат от основополагащата истина за Господа като Създател на всичко. Покланяйки се на Него, ние се връщаме към началото. Връщаме се към основата на това, което означава да бъдем хора, да бъдем живи и по-специални от всяко друго земно създание, да сме направени по Божия образ. Покланяйки се на Господа като Творец, признаваме зависимостта си от Него за живота и надеждата за бъдещето. Именно затова спазването на съботата е толкова важно. Тя е специално признание, че само Бог е нашият Създател и ние се покланяме единствено на Него. Освен върху евангелието и съда, тук ударението пада върху призива да се покланяме на Бога като Творец.

С разгръщането на последните събития натискът да се поклоним на звяра и на неговия образ вместо на Създателя ще обхване целия свят. Ако вземем предвид страшното предупреждение за съдбата на хората, които се покланят на звяра и на неговия образ, можем да разберем по-добре защо толкова се набляга върху преклонението пред Бога като Създател, Който единствен е достоен за поклонение. В последната криза тази истина ще стане по-важна от всякога.

Библейските учени отдавна търсят връзка между призива в Откровение 14:7 да се поклоним на „Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори“ и четвъртата заповед в Изход 20:11, където съботата ни връща към факта, че за „шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях“. Колкото и сходен да е езикът, има промяна в текста от „Откровение“, който насочва към Господа, Който е създал „водните извори“.

Авторът Джон Болдуин твърди: „Предполагайки божествена целенасоченост зад фразата „водните извори“, защо Исус кара вестителя да наруши паралелното изброяване на нещата, споменати в Изход 20:11? Защо ангелът споменава „водните извори“, а не някоя друга група от сътворени неща, като дървета, птици, риби или планини?

Вероятно споменаването на „водните извори“ в контекста на небесното съобщение за уникалното време на божествения съд се опитва да насочи вниманието на читателя към един предишен период на божествен съд. (…) Вероятно Божието загатване за Потопа чрез думите „водните извори“ трябва да подчертае истината, че Той наистина е Бог на съда точно както е Бог на вечната вярност и милост (и двете илюстрирани в разказа за Потопа от „Битие“). Ако е така, личното и духовно значение на препратката за Потопа, извикана от фразата „водните извори“, може да подтикне читателя да приеме сериозно важното начало на един нов процес в края на друг божествен съд, който сега обявява първият вестител от Откровение, 14 глава“ (John Baldwin, ed., Creation, Catastrophe, and Calvary: Why a Global Flood Is Vital to the Doctrine of Atonement (Hagerstown, Md.: Review and Herald® Publishing Association, 2000), p. 27.).

Дан Фрайн, управител в компания, намираща се в щата Мичиган, вече от 20 години не посещавал протестантската църква от младежките си години. Съпругата му, която израснала в адвентен дом, също не била активен църковен член.

Настъпил моментът, когато Дан взел решение да се завърне в църквата. Една неделна сутрин влязъл в църковната сграда. Останал изненадан от онова, което видял и чул. Това не била същата църква, която някога посещавал. Открил, че сега там подкрепят хомосексуализма и други небиблейски практики, против които някога проповядвали.

Силно разочарован, Дан казал на жена си, че копнее да намери църква, която следва Библията. Съпругата му си спомнила за адвентната църква в близкия рад Мускегон, в която членували родителите й.

Семейството започнало да посещава богослуженията заедно с нейните родители. В същото време Дан прочел всички книги на Елън Уайт, които успял да намери.

Един вторник след молитвеното събрание той спрял пастора на паркинга.

„Искам да знаеш, че съм готов“, казал Дан.

„Готов за какво?“, попитал пасторът.

„Готов съм да се кръстя – отговорил Дан. – Чета книгите на Елън Уайт. Готов съм и разбирам всичко.“

Пасторът разгледал с него уроците за подготовка за кръщение и открил, че Дан наистина познава ученията на църквата и е съгласен с тях. Той и синът му били кръстени, а съпругата му - кръстена повторно.

„Да бъде слава на Бога за това, че Дан дойде въпреки липсата на лична работа с него – казва пастор Камерън Девашер. – Знам, че личното служене и евангелизациите са нещо важно, но имам усещането, че по света има още много хора като Дан, които просто очакват да бъдат прибрани.“

Според него преживяното от Дан също така показва значението на книгите на Елън Уайт. „Смятам, че в Духа на пророчеството има сила и ние не трябва да се срамуваме да разпространяваме тези книги.“

Що се отнася до Дан, той провежда евангелизационни поредици в църквата, служи като дякон и участва в служение за затворниците. Членовете го описват като „човек, който гори“.

„Дошъл е в църквата преди по-малко от пет години и проповядва Словото и печели души – казва пастор Девашер. – Напомня ни, че най-важната работа на местната църква е евангелизирането, печеленото на души и превръщането им в Христови ученици, както и че всеки църковен член трябва да участва в тази работа.“