Както изучавахме миналата седмица, даването на десятък е важно свидетелство за вяра. Това е един от начините, чрез които разкриваме – или изпитваме – реалността на нашата изповед. „Изпитвайте себе си дали сте във вярата; опитвайте себе си. Или за себе си не познавате ли, че Христос е във вас, освен ако сте порицани?” (2 Коринтяни 13:5).

Първата библейска препратка към даването на десятък е случаят, при който Авраам дава десятък на Мелхиседек (Битие 14:18-20; Евреи 7:4). Левитите също вземат десятък за своите служби в храма (2 Летописи 31:4-10). Днес десятъкът се използва в подкрепа на евангелието. Правилно разбиран, той служи като духовна мярка за връзката ни с Бога.

Исус ни заповядва да „проповядваме благовестието” (Марк 16:15) и да „научим всичките народи”, „като ги учите да пазят всичко” (Матей 28:19,20). Така Бог иска да участваме в най-важното дело на земята: довеждането на хората при Исус. Подпомагането на тази мисия чрез средствата, поверени ни от Бога, е настойническа отговорност. Участието ни задълбочава личното посвещение в представянето на Христос пред другите. Всеки ученик, настойник и служител трябва да донесе целия си десятък за това свято дело. Трябва да се молим за единство, да бъдем верни в подпомагането на мисията, също както успешната мисия укрепва нашето единство на вярата.

Както видяхме, хората дават десятък още от дните на Авраам и Яков (Битие 14:20; 28:22), а сигурно и отпреди това. Десятъкът е система, която подпомага Божията църква. Това е най-големият източник за финансиране и най-справедливият метод за осъществяване на Неговата мисия.

В днешните култури болшинството християни дават относително малко за подпомагане на Божията мисия. Ако всеки християнин даваше честен десятък, резултатът би бил „почти невъобразим, просто поразителен, простиращ се отвъд нашето разбиране” (Smith, Christian and Emerson, Michael. Passing the Plate (New York: Oxford University Press, 2008), p. 27).

Във всеки век Бог е имал хора, готови да подпомогнат Неговата мисия. Всички ние носим отговорността да осъзнаем и да работим заедно за финансирането на тази глобална задача. Не можем да си позволим да бъдем дезорганизирани, безгрижни или немарливи спрямо издръжката на мисията. Нашето предизвикателство е много по-голямо в сравнение с времето, когато народът и левитите казват на Неемия: „Няма да оставим дома на нашия Бог” (Неемия 10:39) и е много по-плашещо в сравнение с онова, с което се сблъскват вярващите през ХІХ век. Днес членовете и пасторите трябва да бъдат духовно обединени и да работят задружно във финансово отношение по начин, отговарящ на глобалните цели и подпомагащ мисията.

Както видяхме в Малахия 3:10, Бог обещава големи благословения на онези, които са Му верни в десятъка. Но Неговото благословение не е само в едно измерение. Да се набляга например върху натрупването на материални блага като благословение за сметка на всичко останало е твърде тесногръд възглед върху онова, което в действителност представлява Божието благословение.

Благословението в „Малахия“ е както духовно, така и простиращо се във времето. Смисълът на Божието благословение става явен чрез спасението, щастието и душевния мир и Бог винаги върши онова, което е най-доброто за нас. Освен това, когато сме благословени от Бога, ние сме длъжни да споделяме тези благословения с хората, които не са така щастливи като нас. Били сме благословени, за да благославяме другите. Наистина чрез нас Бог може да разпростре Своите благословения на други места.

От даването на десятък произлизат двойни благословения. Ние сме благословени и ставаме благословение за другите. Можем да даваме от онова, което ни е било дадено. Божиите благословения към нас се простират вътрешно, а към другите – външно. „Давайте и ще ви се дава (...) защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмерва” (Лука 6:38).

Най-голямото благословение, на което ни учи десятъкът, е да се доверяваме на Бога (Йеремия 17:7). „Специалната система на десятъка се основава на принцип, който е така неизменен, както Божия закон. Тази система на десятъка е благословение за евреите, в противен случай Бог не би им я дал. По същия начин тя ще е благословение за тези, които я провеждат в края на времето. Нашият Небесен Баща не слага началото на плана за систематична щедрост, за да обогати Себе Си, а за да бъде голямо благословение за човека. Той вижда, че тази система на благотворителност е точно онова, от което се нуждае човекът” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 3, с. 404, 405).

Апостол Павел пише на Тимотей: „Да не обвързваш устата на вола, когато вършее“ и „Работникът заслужа заплатата си“ (1 Тимотей 5:18). Той цитира Моисей, от Второзаконие 25:4, относно вола, и Исус, от Лука 10:7, относно работника. Фразата за вола като че ли е поговорка и означава, че е справедливо волът да яде от житото, докато работи. По същия начин втората поговорка означава, че посветените служители, които проповядват евангелието, трябва да бъдат наградени със заплата.

Бог създава и работи чрез набор от системи. Той е проектирал слънчевата система, екосистемите, храносмилателните системи, нервните системи и много други. Системата на десятъка е използвана от левитите (Числа 18:26) за грижата за скинията и за тяхна издръжка. Съвременният им еквивалент са тези, които посвещават живота си на разпространение на евангелието. Божията система на десятъците е Неговото избрано средство за издръжка на служенето и то се употребява през цялата история на спасението. В такъв случай подкрепата за служителите с десятък е основна и фундаментална за Божието дело.

Когато Павел казва: „Други църкви обрах, като вземах заплата от тях, за да служа на вас” (2 Коринтяни 11:8), говори иронично за получаването на заплата от бедна македонска църква, докато служи на богатата църква в Коринт. Вестта му към коринтската църква е, че тези, които проповядват евангелието, заслужават заплата.

Десятъкът трябва да се използва със специално предназначение и това трябва да си остане винаги така. „Десятъкът е отделен за специална употреба. Той не трябва да бъде считан като фонд за бедните. Трябва да е специално посветен за издръжка на тези, които разнасят Божията вест по света и не бива да бъде отклоняван от тази цел” (Уайт, Е. Съвети върху настойничеството. С. 103 – англ. изд.).

Бог има съкровищница за вятъра (Йеремия 10:13), за водата (Псалми 33:7) и за снега и градушката (Йов 38:22), определена за всички, над които упражнява пълен контрол. Но най-скъпата съкровищница на Бога е онази, касаеща десятъка. „А на левийците, ето, Аз давам в наследство всичките десетъци в Израиля заради службата, която вършат, службата в шатъра за срещане” (Левит 18:21). Този стих за първи път споменава къде се пази десятъкът и днес е познат като „принцип на съкровищницата”. По-нататък Бог дава указания на израилтяните да донасят десятъка на избрано от Него място (Второзаконие 12:5,6). По времето на Соломон десятъкът се връща в йерусалимския храм. Израилтяните лесно разбират какво е и къде е „съкровищницата”, когато пророк Малахия им казва: „Донесете целия десятък в съкровищницата” (Малахия 3:10 – нов международен превод). Съкровищницата представлява мястото, откъдето се провеждат религиозните служби и откъдето се издържат левитите.

Донасянето на свещения десятък в съкровищницата е единственият модел, представен в Писанието. При всяко разпределение Бог притежава централна съкровищница за управление на десятъка. Адвентистите от седмия ден съставляват световна църква, която приема и практикува принципа на съкровищницата. Членовете са насърчавани да върнат десятъка си на Съюза посредством местната църква, на която са членове. Съкровищницата на този съюз е мястото, от което пасторите получават своята заплата.

„С разрастването на Божието дело все повече зачестяват и призивите за помощ. За да откликнат на тях, християните трябва да бъдат послушни на заповедта: „Донесете всичките десятъци във влагалището, за да има храна в дома Ми (...)” (Малахия 3:10). Ако изповядващите християнството биха донесли вярно на Бога своите десятъци и приношения, съкровищницата Му щеше да бъде пълна. Нямаше да е нужно да се организират празненства, лотарии, вечеринки за удоволствия, за да се събират средства за издръжка на евангелието” (Уайт, Е. Деяния на апостолите. С. 338 – англ. изд.)

Същността на библейската вест е, че никой от нас не заслужава изкупление (Римляни 3:23). Ако го заслужавахме, то би било по заслуги или по дела, а тази представа противоречи на Писанието.

Следователно спасението е дар (Ефесяни 2:8,9), даден на онези, които не го заслужават. То се получава поради заслугите на съвършената жертва на Христос, вписана на наша сметка. Що се касае до десятъка, Бог не ни приписва никакви заслуги заради връщането му. Все пак, ако десятъкът е Божи, каква заслуга мога да имам, че Му го връщам?

Даването на десятък не е акт, който ни спасява – също както и останалите добри дела, които сме били създадени да вършим като християни. „Защото сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Ефесяни 2:10).

Въпреки това даването на десятъка разкрива едно отношение, което е или смирено и покорно, или е своеволно и предизвикателно спрямо онова, което Бог ни моли да правим. Ако обичаме Бога, ще Му се покоряваме. Десятъкът е външен израз на нашето осъзнаване, че наистина тук сме само настойници и че дължим на Господа всичко. Също както съботата е ежеседмично напомняне за Бога като Създател и Изкупител, даването на десятъка може да функционира по подобен начин: като ни напомня, че не сме свои си и че животът и спасението ни са дар от Бога. В резултат на това можем да осъзнаем тази реалност и да водим изпълнен с вяра живот, признавайки, че даването на десятъка е наистина осезаем израз на тази вяра.

Лесно бихме могли да забравим, че всяко дихание, всеки удар на сърцето, всеки миг от нашето съществуване се дължи единствено на Господа. В Деяния, 17 гл. Павел говори на атиняните за истинския Бог, Който е не само Създател („Бог, Който е направил света и всичко, що е в него” – Деяния 17:24), но и Пазител („Защото в Него живеем, движим се и съществуваме” – Деяния 17:28). Атиняните не знаят за истинския Бог. Ние като християни знаем и това осъзнаване трябва да бъде в центъра на нашия живот. Бог има много изисквания към нас и следователно трябва да живеем според тези изисквания:

„Така е и с Божиите претенции към нас. Той поставя Своите съкровища в ръцете на хората, но изисква една десета част от тях да бъде вярно отделяна настрана за Неговото дело. Той изисква тази част да бъде поставена в Неговата съкровищница. Тя трябва да Му бъде връщана като Негова собствена; тя е свята и трябва да бъде използвана за свята употреба, за издръжката на тези, които разнасят вестта за спасението по всички части на света. Той запазва тази част, така че средствата да могат винаги да се стичат към Неговата съкровищница и светлината на истината да достигне до тези, които са близо и далеч. Подчинявайки се вярно на това изискване, ние признаваме, че всичко принадлежи на Бога” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 6, с. 386 – англ. изд.).

Няколко ученици бяха напът да вземат решение за кръщение в края на третата ми година като учител по английски в лагер с 50 000 бежанци в Тайланд.

Адвентният пастор обаче ми каза, че учениците се колебаят. Страхуваха се, че може да станат християни, след което мисионерите да си тръгнат, преди те да разберат християнството толкова добре, че да заживеят истински християнски живот.

Когато пасторът сподели това с мене, просто не знаех какво да направя. Възнамерявах да се върна у дома в щата Небраска, след като бях прекарал три години като студент мисионер. Майка ми очакваше с нетърпение да ме види. И вса пак, най-важната цел в живота ми бе спасяването на души. Започнах да се моля: „Господи, какво да правя?“

И тогава прочетох утрешното си четиво: „Божието дело трябва да стои на първо място в нашите планове и чувства“ („Съвети върху настойничеството“, стр. 220).

Помислих си: „Този текст сочи право към мене.“ Исках да завърша колеж, да имам професия и да създам семейство. Но сякаш Бог ми казваше: „Тери, ето го напътствието, което търсеше. Бог трябва да е на първо място в твоите планове и чувства.“

Реших, че най-голямата ми отговорност е към моето семейство, но всички познаваха Бога. Реших да се обадя на майка ми и да чуя нейния съвет.

Пропътувах 35 километра до най-близката поща с обществен телефон. Поръчах разговор за сметка на майка ми, тъй като нямах никакви пари. Знаех, че таксите са много високи.

„Попитах майка ми: „Какво ти е мнението, мога ли да остана за още една година или безсрочно?“

Отговори ми незабавно: „Тери, никога няма да ти кажа да се върнеш у дома. Ако ти препоръчам да се прибереш, но дори една душа не успее да чуе евангелието, ще съжалявам през цялата вечност. Ако останеш и по този начин помогнеш дори на една душа да познае Бога и да бъде в царството, това ще си струва, дори никога повече да не те видя.“

Сълзи се стичаха по лицето ми, докато стоях в пощата. Прославих Бога за това, че имам майка, която обича толкова много. Тя искаше да ме види, но вече бе направила жертвата в сърцето си. Спасяването на души бе толкова важно за нея, че дори се отказваше да ме види отново.

Тери Сейлий е директор на Отдел за бежанци и имигранти към Северноамериканската дивизия.