Една пенсионирана адвентистка в африканска страна не искала да спре да служи макар и в пенсия. Нейната общност имала нужда от лечение заради последиците от ХИВ/СПИН. Най-неотложната нужда била следната: сираците със СПИН гладували. През 2002 г. тя и църквата ѝ започнали да хранят деца шест дни седмично. Първо нахранвали 50 деца, а към 2012 г. вече сервирали на 300 деца дневно. Това ги подтикнало да изградят детска градина и сега 45 от тези деца я посещават. Допълнителните грижи включват раздаване на дрехи от АДРА, получаване на зеленчуци и царевица от градината, която обработват, и грижа за болните. Поставили начало и на програма за жени, които днес се обучават в занаяти, за да си намират по-лесно работа. Тази проява на любовта на Исус поставила началото на нова църква. В началото тя се състояла от петима членове, а към 2012 г. я посещавали 160 души. Бог осигурил средства за построяването на дом за сираци и нова църковна сграда през 2012 г.

Какъв силен и практичен пример за това как удовлетворяването на нуждите на обществото е изключително важно за християните.

Исус слиза от лодката на брега близо до Капернаум (Марко, 5 глава). Неговите ученици все още са замаяни от мъчителната среща с обладания от демони човек в Декапол. Както обикновено се е събрала тълпа да Го посрещне. Нетърпеливи да привлекат вниманието Му, хората се блъскат, за да бъдат близо до Исус. Веднага се чува вик за помощ, този път от началника на синагогата.

Да си признаем, никак не обичаме да ни прекъсват, нали? Заети сме, имаме задачи за вършене, места за посещение, работа за довършване. Поставяме си цели и искаме да ги изпълним, понякога за точно определено време. Прекъсванията ни пречат.

Ето защо, ако някой дойде със своята нужда или молба за помощ, ставаме раздразнителни, ако времето не е подходящо. Понякога просто не си в състояние да захвърлиш работата си. Същевременно колко често бихме могли да оставим своите занимания и да помогнем, но не го правим просто защото не искаме?

Обаче често най-големите възможности за удовлетворяване на човешките нужди се разкриват точно когато сме най-заети. Повечето от нас се опитват да ги избягват и се ядосват, когато плановете им се провалят. Когато се вгледаме в служението на Исус, ще забележим, че някои от нуждите, които удовлетворява, са в резултат от прекъсвания, на които Той реагира с любов. Ако се замислим, много възможности за служене идват под формата на прекъсвания. Вече разисквахме историята за добрия самарянин. Кой знае накъде е тръгнал и какво е правел, когато стига до мястото от притчата? Но въпреки това той спира, за да послужи.

Какво прекъсване!

Забележете, че и в двата случая Исус пита какво искат, въпреки че е очевидно. А дори да не беше така, нали Той знае какви са нуждите им.

Обаче като задава въпроси, Той проявява уважение към тези мъже. Показва им, че ги слуша, а чрез изслушването – че се интересува от техните проблеми. В колко много случаи, може би повече от всичко друго, хората просто искат да поговорят с някого, който ще ги изслуша, защото понякога самото споделяне на проблема им помага да се почувстват по-добре!

Помислете как бихте се почувствали, ако влезете в кабинета на лекаря и той ви хвърли един поглед, напише рецептата и ви отпрати. Определено ще се усъмните дали този човек наистина знае какъв е проблемът ви. Може би ще кажете: „Лекарят не ме попита как се чувствам, нито преслуша сърцето ми, нито премери кръвното ми, нито…“. Едно от основните правила в медицинската практика е „диагностицирай, преди да лекуваш“.

Същия принцип важи при здравната мисионска работа, която е съсредоточена върху благосъстоянието на хората и посрещането на цялостните им нужди. Твърде много църкви смятат, че знаят какви са нуждите, или предполагат какво трябва да се направи, за да служат на обществото. Когато отделим време да поговорим с хората за техните нужди или за нуждите на обществото, събеседниците ни разбират, че сме загрижени за тях, а ние получаваме информация как да служим по най-добрия начин. Също така създаваме нови приятелства.

„Не забравяйте, че можете да съборите и най-упоритата съпротива, като проявите личен интерес към хората, които срещате. Христос лично се интересува от мъжете и жените, докато живее на тази земя. Където и да отиде, Той става здравен мисионер. Ние трябва да ходим и да вършим добро точно като Него. Казано ни е да храним бедните, да обличаме голите и да утешаваме скърбящите“ (Уайт, Е. Служене за бедните. с. 162 – амер. изд.).

Като Бог Исус познава по-добре хората, отколкото те самите познават себе си. В евангелията срещаме много случки, при които Той показва, че не само знае какво мислят те в момента (Марко 2:8), но познава и тяхното минало (Йоан 4:18).

Както разгледахме вчера, Исус познава нуждите на хората и удовлетворява именно тях. Всъщност Той знае дори нуждите, които са скрити много надълбоко. Разбираме това от историята с паралитика. Въпреки че на повърхността е ясно, че той се нуждае от физическо изцеление, има нещо по-дълбоко и затова дори преди да му каже да вземе постелката си и да ходи, Исус заявява: „Синко, прощават ти се греховете“ (Марко 2:5).

Исус знае, че проблемът тук не е просто физически. „Но не физическо възстановяване желае той [паралитикът] толкова много, колкото освобождение от товара на греха. Ако би могъл да види Исус и да получи увереност за прошка и мир с Небето, би бил доволен да живее или да умре според както реши Бог“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. Изд. „Нов живот“, София, 2005. С. 152).

Разбира се, не можем да надникнем под повърхността, както Исус. Обаче можем да бъдем сигурни, че на когото и да служим, този човек е поразен от греха. Тоест каквато и да е видимата нужда, всеки се нуждае от благодат, увереност, познание, че има Някой, Който го обича, Който е умрял за него и е промислил най-доброто.

Тавита е ученик на действието. „А в Йопия имаше една последователка на име Тавита (което значи Сърна)“ (Деяния 9:36). Може ли да се каже: „В [името на вашия град] има ученици, на име [името на вашата църква]“, които вършат „много добри дела и благодеяния“?

„Вярващите“ са членове на християнската църква; „вдовиците“ може да включват църковни членове, както и такива, които не членуват в нея. Тавита вероятно е служила и на двете групи. Вашата „Йопия“ трябва да бъде извън, както и вътре в църквата ви. Постоянната грижа за хората от църквата също е въздействаща евангелска стратегия (Деяния 2:42–47). Хората отвън биха могли да кажат: „Вижте как тези адвентисти се обичат и се грижат един за друг!“.

Когато планирате да служите на хората извън църквата, трябва да помислите какъв подход ще приложите.

Ейми Шърман описва три подхода, които една църква би могла да използва за служене в обществото: (1) Уседнал подход – посрещане на нуждите на общността край вашата църква. Жената, която служи на хора с ХИВ/СПИН, избира за своя „Йопия“ обществото в близост до нея. (2) Подходът на градинаря – разработване на служене, което се ангажира с квартали извън непосредствения район на църквата ви, както градинарите приемат своите ниви за разширение на дома си. Понякога няколко църкви си сътрудничат, за да изградят обществен център извън своята собствена общност. В един град няколко църкви организирали магазин за здравословни храни – чрез който се създала една нова църква. (3) Пастирски подход – служене на определен тип население, вместо на конкретна близка географска област (адаптирано от Ronald J. Sider et al., Churches That Make a Difference: Reaching Your Community with Good News and Good Works (Grand Rapids, Mich.: Baker Books, 2002), p. 146).

Щом вашата църква има ясна представа как би могла да служи на обществото, е важно да се разработи план, чрез който всички църковни отдели да работят заедно, за да осъществят това начинание. Дори да не се считате за „лидер“ в своята църква, бихте могли да участвате с нещо. Също така е добре всички църковни членове да знаят за какво става въпрос, защото това е вашата църковна мисия в обществото.

В идеалния случай стратегическият църковен план трябва да се базира на информация от поне три източника: (1) информацията от принципите на Библията и Духа на пророчеството; (2) информация за нуждите на обществото; и (3) информация от самата църква. Някои църкви правят църковно събрание, по време на което всички църковни членове са поканени да споделят идеите и копнежите си за евангелизиране и развитие на църквата отвътре.

Докато мислите какво е необходимо, за да посрещнете успешно нуждите на вашата общност, може да ви хрумне следното: Това изисква твърде голямо посвещение и време! Бихме предпочели краткия път. Двете притчи ни предупреждават да не приемаме лековато отговорностите на мисията и ученичеството. Те ни напомнят, че анализът и планирането са крайно необходими. Става въпрос за добро настойничество. Вкусът на солта в Лука 14:34 символизира посвещението. Без него нашето служене, нашето ученичество биха били безполезни и безсмислени. Имаме нужда от ревностно и предано посвещение на нашия Господ, и ако го имаме, ще последва и ревностно, и предано посвещение на служенето.

Второзаконие 15:11; Йов 29:11–17; Притчи 14:31; 19:17; Деяния 3:6; Яков 1:27, 2:1-5. Прочетете главата „Първи стъпки в Австралия” (С. 327–338) от „Служене на бедните“ (амер. изд.) на Елън Уайт.

Също като Исус, Павел се ангажира с удовлетворяване на човешките нужди. Можем да проследим това например в известната история за Павел на Ареопага в Атина. В Деяния 17:23, развълнуван от идолопоклонството, което забелязва в града, той започва оживени дискусии с местната интелигенция и с всеки, който би пожелал да говори с него на пазара. Научава техните нужди и проблеми. Открива, че в живота им липсва непознатият Бог и че трябва да опознаят истинския Бог и да престанат да се кланят на безполезните идоли. След това започва да проповядва в синагогата, където има едновременно евреи и „вярващи езичници“ (Деяния 17:17). С други думи, възползва се от възможността да проповядва евангелието. Павел се съобразява с тяхната социална среда, както личи от начина, по който говори на хората извън синагогата и на улицата. Тълпите вярват в някакво божество, защото са построили олтар на „непознатия бог“ (Деяния 17:23). Като се опира върху тази предпоставка, той се опитва да ги насочи към Бога, „на Когото се кланяте, без да Го познавате“ (Деяния 17:23). Дори по-нататък цитира един от техните поети, който по някаква случайност е написал нещо вярно: „Защото дори Негов род сме“ (Деяния 17:28). Започвайки от познати неща, Павел иска да ги отклони от идолите им и да ги насочи към живия Бог и към Исус, възкръснал от мъртвите. Накратко, след като преценява нуждите на тези, които иска да достигне, апостолът се опитва да удовлетвори техните нужди.

Пиер не се поддал на увещанията на приятелите си, които настоявали да се запише в Националния университет. Той искал да учи в адвентния университет, дори това да му струва загуба на стипендията. „Бог ще промисли“, им казал той. Когато осъзнали, че Пиер е твърдо решен да се запише в адвентния университет, Есдрас и Део също кандидатствали заедно с него. Нали, все пак, били братя.

И трите момчета били приети в адвентния университет. Настанили се в малка стая в къща близо до университета. Харчели разумно парите си, но често нямали достатъчно за храна. Дори тогава споделяли оскъдните си дажби с други, които имали по-малко и от тях.

Есдрас и Део забелязали разликата между предишните си учители и преподавателите и студентите в адвентния университет. Преподавателите проявявали лична загриженост към нуждите на студентите и заедно обсъждали проблемите. Съветвали ги и се молели с тях. Молитвата не била просто формалност, а жизнената сила на университета.

Пиер канел двамата си приятели да го придружават на службите в събота и през седмицата. По-големите богослужения се провеждали на открит стадион на територията на университета. Нямало църковна сграда, но въпреки всичко приятелите ходели на службите. Не след дълго момчетата започнали да разбират защо Бог е толкова важен в живота на Пиер.

По време на молитвената седмица Есдрас и Део отдали живота си на Бога и се кръстили. Пиер бил щастлив за това, че братята, които някога били свързани от една трагедия, сега имали връзките на вярата в Бога, които са по-силни от смъртта.

Подобно на Пиер и приятелите му и още хиляди хора, които оцелели в геноцида в Руанда, Адвентният университет на Централна Африка (AUCA) се възродил след унищожението. Правителството поело контрола върху първоначалния университетски кампус, намиращ се в неспокоен район в Руанда, и дало на църквата земя на един хълм в столицата Кигали, както и средства за построяването на нов кампус. Днес 2200 студенти учат в този университет. Повече от половината от тях не са адвентисти.