В книгата „Изход“ виждаме Бог да извежда Израилевите чада от Египет, да ги „кръщава“ в Червено море, да ги води в пустинята в продължение на 40 години, да върши знамения и чудеса и лично да се среща с тях на върха на планината, където им дава Своя закон. В Евангелието от Матей виждаме Исус да излиза от Египет, да се кръщава в реката Йордан, да прекарва в пустинята 40 дни, да върши знамения и чудеса и лично да се среща с Израил на върха на планината, където допълва същия този закон. Исус изминава историята на Израил, превръща се в Израил и в Него се изпълняват всички заветни обещания.

„Може би няма друга религиозна беседа в историята на човечеството, която да е привличала вниманието както Планинската проповед. Философи и представители на много нехристиянски движения, които отказват да се покланят на Исус, въпреки всичко се възхищават на Неговата етика. Махатма Ганди през ХХ век е най-известният нехристиянски последовател на проповедта“ (Блумбърг, К. Нов американски коментар: Матей, том 22, стр. 93,94).

Планинската проповед се тълкува различно. Някои я възприемат като недостижим морален стандарт, който ни кара да паднем на колене и да търсим праведността на Исус като наша единствена надежда за спасение, тъй като нито един от нас не покрива божествения стандарт, разкрит от Него в Планинската проповед. Други я разглеждат като беседа по гражданска етика, като призив към пацифизъм. Трети я тълкуват като социално евангелие - призив за основаване на Божието царство на земята с човешки усилия.

В известен смисъл може би всеки добавя своя привкус към тази проповед, понеже тя докосва силно най-важните сфери от нашия живот. Затова всички реагираме по различен начин.

Елън Уайт пише: „В Планинската проповед Той се опитва да премахне илюзията, създадена чрез погрешно възпитание, и да даде на слушателите ясна представа за Своето царство и за собствения Си характер (...) Истините, които им предава, са не по-малко важни за нас, отколкото са били за следващите Го тогава множества. Ние имаме не по-малко нужда да научим основните принципи на Божието царство“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. Гл. „Планинската проповед“, стр. 176, изд. „Нов живот“, София, 1995).

Както и да я интерпретираме, Планинската проповед представя основните принципи на Божието царство. Тя ни разкрива какъв е Бог като владетел на царството Си. Казва ни какви ни призовава да бъдем като поданици на Неговото владение. Тя е радикално различен призив от разбиранията и стандартите на преходните царства на този свят. Насочва ни към принципите и стандартите на единственото Царство, което ще трае вечно (вж. Даниил 7:27).

Някои християни разглеждат Планинската проповед като нов „закон на Христос“, заменящ „Божия закон“. Казват, че системата на законничеството вече е заменена от теологията на благодатта или че законът на Исус се различава от закона на самия Бог. Тези възгледи изявяват погрешно тълкуване на Планинската проповед.

Крейг Кийнър пише: „Повечето юдеи разбират заповедите в контекста на благодатта (...) като се имат предвид изискванията на Исус за повече благодат в практичния живот (...) Той несъмнено има предвид изискванията на царството в светлината на благодатта (ср. Матей 6:12; Лука 11:4; Марк 11:25; Матей 6:14, 15; Марк 10:15). В евангелските разкази Исус прегръща тези, които смиряват себе си, признавайки Божието право да управлява дори ако моралното съвършенство е непостижимо на практика (Матей 5:48). Но царството на благодатта, прогласявано от Исус, не е благодатта без дела, разпространена сред голяма част от западното християнство; в евангелията вестта на царството преобразява онези, които я приемат с кротост – точно както съкрушава арогантните, религиозно и социално доволните“ (Евангелието от Матей: Социо-риторичен коментар, стр. 161,162 - амер. изд.).

Вярата в Исус Христос не е нова вяра; тя е една и съща от грехопадението до днес. Планинската проповед не е спасение по благодат, заменящо спасението по дела. Спасението винаги е било по благодат. Израилевите чада са се спасили по благодат при Червено море още преди от тях да се изиска покорност при Синай (вж. Изход 20:2).

Въпреки че спасението винаги е било чрез вяра и макар че юдаизмът – както би трябвало да бъде практикуван – винаги е бил система на благодатта, в него се просмуква законничеството. Така би могло да се получи с всяка религия, която гледа сериозно на покорността, като адвентизма от седмия ден например. Във времето на Христос много (но не всички) религиозни водачи изпадат в „закостеняла ортодоксалност на фарисеите, лишена от покаяние, нежност и любов“, а тя „няма сила да предпазва света от развала“ (Уайт, Е. Мисли от планината на благословението. Гл. „Духът на закона“, стр. 43, изд. „Ел Уай“, 2014).

Обикновените формалности, особено измислените от човеци, нямат силата да променят живота или да преобразят характера. Единствено истинската вяра е тази, която действа чрез любов (Галатяни 5:6). Само тя прави външните действия приемливи в Божиите очи.

Дори в старозаветни времена жертвите не са самоцел, а средство за постигане на целта – живот, при който последователите на Бога отразяват Неговата любов и характер. Това би могло да се постигне само чрез пълно себепредаване на Господа и осъзнаване на пълната ни зависимост от Неговата спасителна благодат. Въпреки външното им благочестие и вяра, мнозина книжници и фарисеи определено не са пример за начина, по който трябва да живее един Божи последовател.

От всички учения в Планинската проповед това е едно от най-удивителните, най-„крайните“. Да бъдем съвършени, „както е съвършен вашият небесен Отец“? Какво означава това?

Ключов елемент за разбирането на текста се съдържа в първата фраза „и тъй“. Това загатва заключение, извод от казаното преди това. А какво е то?

Тази идея не се споменава за първи път в Библията. Още в книгата „Левит“ (19:2) Господ казва на народа Си: „Святи бъдете, защото Аз Господ, вашият Бог, съм свят“. В Лука 6:36 Исус заявява: „Бъдете прочее милосърдни, както и Отец ваш е милосърден“.

Целият контекст тук, в Матей 4:43-48, не касае външното съобразяване с правилата и стандартите, колкото и важни да са те. Вместо това целият абзац се фокусира върху любовта към хората, не само към тези, които всеки би могъл да обича, а към онези, които според светските стандарти обикновено не обичаме (тук отново става въпрос за стандартите на Божието царство, не за нашите).

Важно е да запомним, че Бог не изисква от нас нещо, което не би могъл да постигне в душите ни. Ако бъдем оставени на собствените си сили, ако бъдем доминирани от нашите греховни и егоистични сърца, ще бъдем ли способни да обикнем враговете си? Светът не действа по този начин, но нима ние вече не сме поданици на друго Царство? Имаме обещанието, че ако се предадем на Бога, „Оня, който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос“ (Филипяни 1:6). Нима Бог би могъл да извърши в нас по-добро дело от това да ни подтикне – в нашето собствено обкръжение – да обичаме така, както обича самият Той?

Планината не е единственото място, където Исус проповядва. Той разпространява същата вест за Царството по целия Израил. Матей, 13 глава описва как Исус проповядва от ладия, докато „целият народ стоеше на брега“ (Матей 13:2). Тогава Христос разказва на хората притчи, за да им помогне да осъзнаят значението не само на слушането на Неговото слово, но и на прилагането му.

Две поуки се открояват в първите две истории. И в двете е представена идеята за разделението, за отхвърлянето на нещо, с което разполагаме, за да придобием нещо ново – било то съкровище в полето или бисер. Друг важен акцент е огромната стойност, която всеки човек придава на намереното. И в двата примера хората отиват и разпродават всичките си притежания, за да го получат. Въпреки че не можем да си купим спасението (Исая 55:1, 2), идеята на притчите е ясна: заради нищо, което имаме в това царство, в този свят, не си заслужава да изгубим идещото Царство.

Тоест, за да приложим в живота си онова, което Бог изисква от нас, трябва да вземем решение да се отделим от светските, плътските неща и да позволим вместо това да ни изпълни Божият Дух (вж. Римляни 8:5-10). Може би няма да е лесно; ще е необходима смъртта на „Аз“-а и понасянето на нашия кръст. Но ако винаги държим пред очите си стойността на обещаното, би трябвало да разполагаме с цялата нужна мотивация, за да вземаме правилните решения.

Статията „Планинската проповед“ в книгата на Елън Уайт „Копнежът на вековете“ и книгата „Мисли от планината на благословението“.

В притчите от Матей 13:44-46 хората откриват безценно съкровище. Като се има предвид техният контекст особено след като Исус разказва и третата притча (Матей 13:47-50), онова, което откриваме, е истината – истината, която води до вечен живот, в противовес на вечното унищожение в огненото езеро. Това е важно, тъй като живеем във време, когато идеята за „истината“ се счита в най-добрия случай за старомодна, а в най-лошия – за опасна. И за съжаление, някои християни са възприели тази фалшива идея. Въпреки това вестта в тези притчи е, че истината не само съществува, но и определя вечната съдба на всеки човек. Това не бива да ни изненадва. Библията стъпва върху идеята за абсолютната истина. Та нали сам Исус казва: „Аз съм пътят и истината, и животът; никой не дохожда при Отец освен чрез Мене“ (Йоан 14:6). Ако това не е изява на абсолютната истина, какво тогава? Разбира се, когато някой с толкова обширно познание за истината като апостол Павел казва: „отчасти познаваме“ (1 Коринтяни 13:9), явно има много неща, които не знаем. Но дори самото му твърдение, че познаваме „отчасти“, загатва, че има още истина за разкриване – истина, която определя или вечния живот, или вечната смърт. Вечен живот или вечна смърт? Не би могло да е по-категорично от това.

1. Какво ли би означавало да се живее в свят, в който всички следват принципите от Планинската проповед?

2. Исус разказва притчата за мъдрия и за глупавия строител (вж. Матей 7:24-27), докато гледа към брега на Галилейското езеро. През сухия сезон разликата във вида на камъните и пясъка на брега е почти незабележима и строителят лесно би могъл да построи къщата си на пясък, считайки го за скала. Когато завали пороят, пясъчната основа се показва и къщата се срутва. Исус сравнява слушащите, но непрактикуващи Словото Му с пясъчна основа. Как бурите на живота ни разкриват дали основата ни е от пясък, или от камък? Как да имаме основа, която ще ни поддържа стабилни и здраво захванати дори сред най-ужасните изпитания?

Бележка: следващите разкази на очевидци са от Карол Бом, съпруга на Уейн Бом – бивш президент на мисията „Соломонови острови“. Сега той служи като ръководител на Хоуп ченъл в Сидни, Австралия.

Едно от нещата, които научих тук (на Соломоновите острови), е да правя големи планове за Бога, независимо от ограничените възможности. Осъществихме няколко удивителни неща през последните две години: широкообхватна мисионерска работа, основаването на национална радиостанция, здравна програма за 100 души, която става все по-популярна, малки мисии на всеки остров и основно обновяване на адвентния колеж Бетикама.

Как бе постигнато всичко това без никакви пари? Бог наистина притежава всичко. Той подтикна сърцата на толкова много хора, които да дарят щедро. После умножи даровете им, така че средствата да стигнат за много повече, отколкото сме предполагали, че е възможно. Завчера Чух Уейн да казва, че иска да смени табелата на вратата си от Президент на Пътник, тъй като сме на едно изумително пътуване, при което Исус е на кормилото. Сега се местим във Фиджи с надеждата, че ще повторим резултатите, които имахме в много други мисии из целия Пасифик. Тръгваме смело с намерението да правим планове в голям мащаб и после да наблюдаваме как Бог помага.

Друг урок, който научих, е никога да не се срамуваме от Бога. Жителите на Соломоновите острови говорят открито за любящия си Отец. Те никога не се срамуват да се помолят на публично място, да изрекат молитва, когато са в група по летищата или пристанищата, или да поканят непознати хора на църковни служби или на социални събирания. Тяхната смелост е тихо свидетелство за мене и аз им благодаря за това.

Вълнуващи неща се случват в Саво, най-близкия до нас остров. Няколко пъти правихме неуспешни опити да свидетелстваме на някои от обитателите му. Последния път, когато опита, нашият пастор бе изгонен от там. След това обаче в Саво се състоя годишно събрание на федерацията Доркас (известна също като адвентна служба за подпомагане) и всичко започна да се променя.

Всяка година десетки адвентисти, които са членове на Доркас от околните църкви, се събират в отдалечен район, където има голяма нужда да се служи на хората. Те влизат в селото с песен, за да могат всички да разберат, че са пристигнали. Предлагат курсови по готварство, шивачество, оцветяване на тъкани, ремонт на шевни машини, гостоприемство и библейски уроци. Един ден е посветен на това, което те наричат „По пътища и кръстопътища“. Тогава разпределят вързопи с дрехи и храна и общуват с местните хора. Жените направо обръщат района! И докато те са ръце и нозе на Исус, мъжете готвят вместо тях и им дават възможност да се съсредоточат изцяло върху служението си. Жените се сприятеляват с хората, а мъжете извършват последващата работа като организират събрания и кръщения. Те са един фантастичен екип!