Когато разсъждаваме върху темата за великата борба, сме склонни да я описваме с грандиозни, всеобхватни термини. Това е подходът на „голямата картина“. Може да бъде наречено „мета разказ“ – история, която разглежда и обяснява голяма част от реалността – за разлика от местен сюжет или история, обясняваща нещо с много по-ограничен обхват на действие. Например известният поход на Пол Ривиър [един от първите индустриалци и патриоти на Американската революция – б. ред.] е местен разказ в сравнение с много по-великия и грандиозен сюжет на самата Американска революция.

Въпреки това колкото и грандиозна и всеобхватна да е темата за великата борба, колкото и огромни да са проблемите, които обхваща, тя се разиграва ежедневно тук, на земята, в нашия живот, и зависи от нашето отношение към Бога, към изкушенията и към другите хора. Също както ежедневните ни преживявания се влияят до голяма степен от по-всеобхватните и велики събития на политиката и икономиката, така всеки от нас се изправя пред конкретни проблеми във великата борба.

Тази препоръка е свързана с личните измерения на „голямата картина“, която обхваща мисията на Исус да освободи хората от врага. Всъщност Неговите думи правят паралел с Йеремия, който обещава на евреите почивка за душите им, ако се върнат към религията на бащите си и се отрекат от езичеството на околните народи (Йеремия 6:16).

Концепцията за покоя, за почивката, е здраво вкоренена в Писанието. Нейното начало е самият Бог. Той Си почива, когато приключва делото на сътворението (Битие 2:2). Неговата почивка слага началото на съботата, която отбелязваме всяка седмица. Почивката се празнува и всяка година по време на годишните празници (например Левит 16:31), всяка седма година е „събота на земята” (Изход 23:11), а на всеки 50 години е юбилеят, когато робите биват освободени, а дълговете – опростени (Левит 25:10).

Почивката има стойност, когато Бог присъства сред Своя народ (Изход 33:14) и няма да има нито „противник, нито злополука“ (3 Царе 5:4), нито враг (Второзаконие 25:19). Отдихът, който Бог дава на Своя народ, властва на земята (Исус Навин 1:13) особено когато хората се връщат от изгнаничество и плен (Йеремия 30:10). Почивката се споделя и с чужденците под формата на гостоприемство (Битие 18:4) и при радостта от стабилното семейство (Рут 1:9; Притчи 29:17).

Все пак почивката липсва за Божия народ в плен (Изход 5:4, 5; Плачът на Йеремия 1:3). Тя е недостъпна и за нечестивите, които като развълнувано море не могат да се успокоят (Исая 57:20). Единствената почивка, която подобни хора биха могли да очакват, е смъртта и гробът (Йов 3:11, 13, 16-18). Откровение 14:11 отправя силно предупреждение за почивка към тези, които са избрали погрешната страна във великата борба на последните дни.

Отдихът, който Исус предлага, включва много щедри дарове. Сред тях е дарът на съботата – времето, отделено за Създателя. Тази почивка признава падналото ни състояние и ни възстановява напълно. И когато се подхлъзнем (както се случва често), пак имаме уверението за място на почивка до Спасителя.

Темата за великата борба става кристално ясна в притчата на Исус за сеяча. Изброяването на четирите вида реакции спрямо вестта на евангелието иска да ни покаже, че в света има нещо повече от „добри“ и „лоши” хора. Животът е по-сложен и затова трябва да сме внимателни как подхождаме към хората, които като че ли не откликват на евангелието така, както смятаме, че би трябвало да се получи.

Битката за душите е реална и врагът използва всички средства, за да отклони хората от спасението. Например в контекста на семето, падащо край пътя, Елън Уайт пише: Сатана и неговите ангели присъстват на събранията, където се проповядва евангелието. Докато небесните ангели се стремят да впечатлят сърцата с Божието Слово, врагът бди, за да отнеме това влияние от тях. С настойчивост, равна по сила единствено на злобата му, той се опитва да осуети делото на Божия Дух. Докато Христос привлича душата чрез любовта Си, Сатана прави всичко възможно да отвлече вниманието на подбудения и търсещия Спасителя“ (Уайт, Е., Притчи Христови. Гл. „Сеячът излезе да сее“, стр. 20,21, изд. „Ел Уай“, София, 2013). Човек би могъл да попита: „Защо земеделецът не е по-внимателен, за да не прахосва семената, ами ги хвърля край пътя? Не може ли да е по-прилежен и да откопае камъните? Защо не изкорени тези тръни?“.

Когато се засява семето на благовестието, човешкото усилие винаги е ограничено. Трябва да сеем навсякъде. Не бива да съдим дали почвата е добра, или лоша. Появата на плевелите просто показва, че сме неспособни да предотвратим присъствието на злото на най-неочаквани места. Господарят на жетвата работи зад кулисите, за да се увери, че ще бъдат спасени всички, за които това е възможно. Когато вършим нашата работа, трябва да се научим да Му се доверяваме, че и Той ще изпълни Своята.

Въпросът къде стоим в космическата борба, разиграваща се край нас, преминава към съвсем лични измерения в притчата за човека, който гради къщата си на канара.

Представете си тази история. Какво ви говори? Къде се намира канарата и къде – пясъкът? За някои хора пясъкът е само на плажа, но в тази притча по всяка вероятност не става дума за морска резиденция. Вероятно се има предвид хълмиста земя, върху каквато са били разположени повечето села по времето на Исус, някъде край долина.

Исус описва две къщи; едната просто е построена на повърхността, докато темелите на другата стигат чак до основната скала (Лука 6:48). Няма как да се забележи разликата между двете завършени къщи, докато по хълмовете не започне да вали и към долината не се спусне вълната на пороя. За единия от строителите това не е проблем, защото къщата е здраво вкопана; но за другия нещата не стоят така. Къща, построена без здрава основа, а просто на повърхността, е лесна плячка за бушуващите води.

Исус споделя тази притча, защото знае колко е лесно да се заблудим. Ние сме участници в истинска битка и без чужда помощ не бихме оцелели в нея. Той е устоял на злото и затова е наречен Канара.

Тази лична битка със злото може да бъде спечелена само ако построим живота си здраво върху Него, като Му се покоряваме. „И тъй, всеки, който чуе тия Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара” (Матей 7:24). Толкова е просто. Основният компонент е силната вяра – но вяра без дела, казва Библията, е „мъртва” (вж. Яков 2:17, 20, 26) и в тази притча виждаме колко смъртоносна може да бъде тя.

Исус изнася Планинската проповед в ранните дни на Своето служене. Тя е революционна. За по-начинаещите: Той казва на обикновените хора, че са скъпоценни и благословени в Божиите очи (Матей 5:3-12), че са солта (Матей 5:13) и светлината (Матей 5:14-16) – два много скъпи ресурса. Говори за важността на Божия закон (Матей 5:17-19), но предупреждава против опитите да впечатляваме другите със собственото си поведение (Матей 5:20). По-нататък посочва, че моралът на всеки човек се определя от мисленето, а не само от постъпките му (Матей 5:21-28), въпреки че трябва да бъде внимателен и в своите постъпки (Матей 5:29, 30). Когато прочетем проповедта докрай, осъзнаваме, че Исус разглежда цялата палитра от нюанси на човешкото съществуване и взаимоотношения (вж. Матей 5, Матей 6, Матей 7:1-27).

„Не съдете, за да не бъдете съдени“. Не се мислете за по-добри от другите хора и не влизайте в ролята на техен съдия. След като не знаете мотивите, вие сте неспособни да съдите друг човек. Когато го критикувате, произнасяте присъда над себе си, защото по този начин показвате, че сте съучастници на Сатана – обвинителят на братята. Господ каза: „Изпитвайте себе си, дали сте във вярата; опитвайте себе си” (2 Коринтяни 13:5). Това е наше дело” (Уайт, Е. Копнежът на вековете. Гл. „Планинската проповед“, стр. 185, изд. „Нов живот“, София, 1995).

Когато Исус казва на слушателите Си да не съдят, има предвид две важни неща. Първо, причината да съдим другите, е, че самите ние вършим това, което осъждаме (Матей 7:1, 2). Отклоняваме вниманието от себе си и се уверяваме, че всички наоколо гледат критикувания от нас човек, а не самите нас.

Следващото, което изтъква Исус, е, че често проблемът, който забелязваме в нашия брат или сестра, е само парченце от пъзела на собствения ни проблем – за който може би дори не подозираме. Много е лесно да видим малката съчица в тяхното око, но не сме в състояние да извадим огромната греда от нашето.

Интересно, Матей започва своето Евангелие със сходни думи. След като изброява всички предци и разказва за срещата на ангела първо с Мария, а после с Йосиф, евангелистът обяснява, че бебето, което предстои да се роди, ще е Емануил, Бог с нас (Матей 1:23).

Доста често в Писанието Бог дава обещанието: „Аз съм с вас”. Обещава да е с Исак (Битие 26:24), с Яков (Битие 28:15), с Йеремия (Йеремия 1:8, 19) и с Израилевите чада (Исая 41:10; 43:5). Контекстът на много от тези препратки е свързан с време на трудности и плен, когато Божиите думи биха били най-уместни.

Още един паралелен текст употребява сходни думи: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя“ (Евреи 13:5). Само няколко стиха по-долу добавя: „Исус Христос е същият вчера днес и до века” (Евреи 13:8). Това обещание също е повторено многократно. Всъщност коренът му е във времето, когато Мойсей предава водачеството над Израил на Исус Навин (Второзаконие 31:6, 8), и Бог повтаря фразата на младия пълководец след смъртта на Мойсей: „Няма да отстъпя от тебе, нито ще те оставя” (Исус Навин 1:5). Когато Давид отстъпва царството на Соломон, той също му казва, че Бог няма да го остави, нито ще го забрави (1 Летописи 28:20).

Исус, който никога не се променя, който винаги е с нас, дава силни уверения на патриарсите на вярата. Те се сблъскват с трудности и изпитания или им предстои да се впуснат в най-големите предизвикателства в своя живот, но получават уверение за Божието неотменно присъствие.

За църквата на Христос в края на времето тези уверения са изключително важни. Неговото обещание да бъде с нас до края, е заявено в контекста на правенето на ученици чрез отиване, кръщаване и поучаване. Точно тук е нашата прицелна точка – върху радостта да спасяваме хората, които иначе биха се озовали на губещата страна във великата борба.

Писателят Леон Визелтиер пише за, по неговите думи, „една от най-тъжните истории в света”. Разказва за слепородения англичанин С. Б. Добрата новина е, че на 52-годишна възраст С. Б. възвръща зрението си с помощта на имплант на роговицата на очите. За първи път в своя живот С. Б. можел да вижда! Вероятно му е било изключително интересно най-после да види света, който го е заобикалял през целия му живот, но в буквалния смисъл до онзи момент е оставал невидим. Но Визелтиер цитира книгата, в която за първи път е прочел тази история. С. Б., казва авторът, „намерил света за сив и се ядосвал на олющената боя и на петната. Все повече и повече забелязвал несъвършенствата в света, проучвал дори и най-малките отклонения и драскотини по боядисаното или по дървото. Дразнел се, след като явно очаквал по-съвършен свят. Обичал ярките цветове, но се потискал от приглушената светлина. Депресията му станала дълбока и достигнала критични нива. Постепенно се отказал от живота и три години по-късно починал”(www.newrepublic.com/article/113312). Ех! Въпреки че донякъде ни е трудно да го осъзнаем, всъщност разбираме много добре. Нашият свят е увреден. Великата борба бушува в него от 6000 години. Всяка 6000-годишна война би оставила след себе си неописуем погром. И въпреки всичките ни усилия да направим този свят по-добър, като че ли не сме се насочили в правилната посока. Всъщност ще става много по-зле. Затова ни е необходимо обещание за изкупление, което достига до нас единствено чрез победата на Христос във великата борба – постигната на кръста и предложена свободно на всеки един от нас.

1. Какви поуки бихте могли да си извадите от историята на С. Б.?

2. Както изучавахме в частта за вторник, тези, които казват „Господи, Господи, не в Твоето име ли...” направихме това и това, са вярващи в Исус. Обърнете внимание на какво наблягат в своя отговор. Върху кого се съсредоточават те? Кой е в центъра на вниманието им? Как отговорът на този въпрос разкрива защо са се заблудили?

3. Ако имате приятел или роднина, който върши нещо очевидно нередно, как ще обърнете внимание на проблема му, без да го осъждате, и второ, без да изглеждате осъдително?

Луис участвал в аматьорска рок група в

бразилския град Жекие, наричан още Градът на слънцето, тъй като средната

температура там е 32 градуса. Заедно с приятелите си често посягал към наркотиците

в търсене на някакво удоволствие.

Веднъж, докато бил в дома на наркодилър, Луис

намерил екземпляр от „Великата борба“. Прелистил я набързо и помолил за

разрешение да я вземе. Темата му се сторила интригуваща. Докато пушел марихуана

заедно с приятелите си, те се редували да четат на висок глас пред останалите. Някои

от момчетата харесвали прочетеното, а други – не. Спиритистът Флорисвалдо

особено много харесал книгата.

Един ден трима от тях се изкачили на хълма

Алто Крузейро и седнали, за да пушат и да четат Библията заедно с „Великата

борба“. Внезапно Флорисвалдо започнал да крещи: „Не искам Библията!“ Като

разбрал, че Флорисвалдо е обладан от зъл дух, вторият приятел скочил и побягнал

изплашен. Луис обаче продължи да чете. Спирал се само за да подтикне приятеля

си да мисли за Исус. Скоро нечистият дух го напуснал.

Луис разбрал, че Флорисвалдо се нуждае от

помощ и затова го убедил да посетят църква на адвентистите от седмия ден,

където биха могли да получат помощ.

В църквата двамата младежи чули проповед от

мирянин, която им харесала. След време посетили адвентен младежки лагер, където

изучавали Библията с други млади хора. Там изцяло се предали на Исус.

Тъй като не можел да задържа радостта си само

за себе си, Луис изпратил екземпляр от „Великата борба“ на своя братовчед Тома,

който следвал журналистика в крайбрежния град Салвадор. Тома обичал да чете. Започнал

да я поглъща с все по-голям интерес. По средата на книгата се почувствал

изобличен поради греховния си живот. Не можел да я остави, докато не разбере как

завършва историята. Чувството му за вина станало още по-силно, след като изчел

последните глави.

По време на ваканцията Тома отпътувал за

Жекие, за да посети братовчед си. Луис му разказал за новата си вяра и го завел

на църква. Тома с радост приел Исус и обещанието Му за прощение, но се сблъскал

с нов конфликт. Приятелката му не одобрявала интереса му към религията.

Една нощ, по време на гостуването си при

своята леля, Тома сънувал, че вижда Исус обвит в ослепителна светлина. На

следващата сутрин предал изцяло живота си на Исус. Навиците му се променили.

Скъсал със своята приятелка и започнал да се подготвя за кръщение. Луис

изпитвал огромна радост да наблюдава как братовчед му и няколко души от рок

групата се кръщават.

Общо десет души се кръстили в резултат на

действието на Святия Дух чрез един екземпляр от „Великата борба“, намерен в

дома на наркодилър.

Днес бившият спиритист Флорисвалдо служи на

Бога като литературен евангелизатор, а Тома е служител в Църквата на

адвентистите от седмия ден.